Безмълвният ангел

Сряда, 6 януари 1960 година

Отново Дейвид. Защо този човек не може да проумее, че някой, който работи в болница, не иска да гледа чудовищния реализъм на филмите от континента?! При него всичко е наред, там — в стерилния му, херметически затворен малък свят, в който най-вълнуващото нещо, което може да се случи, е тъпият оток на тъпата опитна мишка да продължи да расте. Но аз работя в едно от онези места, където хората страдат, изпитват болка и понякога умират. Заобиколена съм от ужасяваща действителност — достатъчно плача, достатъчно съм депресирана! Така че, когато отивам на кино, искам да се забавлявам, да се смея, или поне да изпитам добрите стари вълнения, както когато Дебора Кер6 се отказва от любовта на живота си, защото е в инвалидна количка. Докато филмите, които Дейвид харесва, са изключително депресиращи. Не тъжни, а депресиращи.

Опитах се да му кажа всичко това, когато предложи да ме заведе на филм в театър „Савой“. Думата, която използвах, не бе депресиращи, а тъпи.

— Голямата литература и големите филми не са тъпи — отвърна назидателно той.

Предложих му да измъчва душата си на воля в „Савой“, докато аз отида в кино „Принц Едуард“, за да гледам един глупав уестърн, но той ме изгледа с такова изражение на лицето, което, от дългия си опит с него знаех, предшестваше лекция — нещо средно между нравоучение, проповед и реч, така че се предадох и отидох с него в „Савой“, за да гледам „Жервез“. Било по Зола, обясни ми Дейвид, когато излязохме. Чувствах се като изстискан парцал за съдове, което не е никак лошо сравнение, като се има предвид къде се развиваше действието във филма. Показаха ни викторианска версия на една гигантска пералня. Героинята беше млада и хубава, но нямаше нито един мъж, който да си заслужаваше да го погледнеш — всички бяха дебели и плешиви. Мисля, че след време Дейвид също ще оплешивее, косата му вече не е така гъста, както когато го срещнах.

На връщане той настоя да вземем такси, макар че аз бих предпочела да се разходим надолу по кея и да се качим на автобуса. Щеше да бъде много по-освежаващо. Но той винаги взема такси, което освобождава пред къщи, сетне ме изпраща в страничната алея, където в тъмното слага едната си ръка на кръста ми и мляска устните ми с три целувки, толкова благочестиви, че дори папата не би се осмелил да ги обяви за грях. После гледа след мен, докато стигна благополучно до задната врата, и изминава четирите квартала до собствения си дом пеша. Дейвид живее с овдовялата си майка, макар че си е купил многостайно бунгало в Куджи Бийч, което дава под наем на едно семейство нови заселници от Холандия — много чисти, „истински холандци“, както ми каза. О, Боже! Течеше ли въобще някаква кръв във вените на Дейвид? Той никога, нито веднъж не докосна гърдите ми с пръст, да не говорим за ръка. За какво ли ги имах?

Големите ми братя стояха вътре, правеха си чай и си умираха от смях при вида на сцената, която се разиграваше навън.

Тазвечерното ми желание: Да успея да спестявам по петнайсет лири на седмица от новата си работа и да събера достатъчно до началото на 1961, за да отида на двугодишна работна ваканция в Англия. Тогава щях да се отърва от Дейвид, който за нищо на света нямаше да напусне своята гадна мишка в клетка, на която й растеше гаден оток.