Безмълвният ангел

Събота, 7 януари 1961

Днес дойде една жена от службата за закрила на децата. Видях я стои на верандата, когато се връщах от магазина — бе облечена безвкусно, над петдесетгодишна, с всички белези на стара мома, от голия пръст на лявата ръка до косъмчетата, стърчащи от брадата й. Защо поне не ги изскубе или обръсне? Човек си мисли, че женската суета, която може да бъде разбрана и простена, ще подтикне тези жени да го направят, но половината от тях като че ли предпочитат да носят мустаците си като щит. Или отличителен белег, етикет за принадлежност към общността на старите моми. Хубаво е, че войната освободи тези жени и им позволи да работят. В противен случай какво щеше да стане с тях? Но войната също така намали броя на потенциалните съпрузи. Със сигурност няма толкова много моми на моята възраст, колкото на възрастта на Крис и Мари и още по-нагоре. Имайте предвид, че австралийските мъже трудно могат да бъдат хванати в капана на брака и още по-трудно е да се обесиш на врата им. Както откриха моите Крис и Мари, новите австралийци са направо парче от тортата (сватбената) в сравнение със старите заселници.

Та този екземпляр стара мома ми се представи и аз й се представих на свой ред. Мис Фарфър, или Артър, или Фарфин, нещо, което звучеше като Арф-Арф произнесено с едва изцеден през устните глас. Така че аз я нарекох мис Арф-Арф и тя отговори на това име, без дори да забележи. След като отключих вратата, тя ме последва вътре, но не можах да видя реакцията й при вида на драсканиците на Фло по стените и занемарената грозота на коридорите в Къщата. След това, по закона на Мърфи и както само късметът може да подреди нещата, стигнахме до открития страничен пасаж точно в момента, в който мадам Фуга избра да се кара на Истина.

— Ти, шибана глупава кучка! — бяха единствените различим думи, слава Богу, но подозирам, че бяха повече от достатъчни.

— Каква е тази къща? — попита старата мома, докато отварях моята врата.

— Частен хотел — отговорих и я набутах в хубавия си розов апартамент. Тук тя ме информира, че е дошла, за да инспектира последното жилище на Флоранс Шварц. Последното жилище.

— Идвах всеки ден от вторник до днес, но в къщата нямаше жива душа — осведоми ме свадливо тя.

О, Боже! Започнахме с лош старт и става все по-лошо. Отнякъде се появи бележник и тя започна да записва, докато аз й обяснявах естеството на Къщата, квартирантите, кои сме, какво работим, колко време живеем тук, колко добре познаваме мадам Делвекио Шварц и Фло, която мис Арф-Арф настояваше да нарича Флоранс. От въпросите й беше очевидно, че вече се бе съвещавала с двойката дами, които бяха взели насила моето ангелско котенце. Носила ли е някога Фло обувки? Защо не говори? Какъв режим е спазвала? Какво е било отношението на майка й към нея?

Трябва да благодаря на Бога за здравия разум на Папи по отношение на окултните предмети, защото мис Арф-Арф преобърна жилището на мадам Делвекио Шварц с краката нагоре и не остави нито едно чекмедже неотворено и непроверено. Какво ли би казала, ако знаеше, че съвсем неотдавна Фло все още сучеше от гърдите на майка си? Която пък бе гадателка. Но това си е наша тайна.

Отказах да й позволя да нахълта в апартамента на Джим и Боб, както и в стаята на Клаус, защото те отсъстваха. Това не й хареса, но трябваше да го преглътне. Обаче доста се ядоса от реакцията на Тоби на молбата й да влезе и да огледа неговите покои.

— Я върви по дяволите! — извика той и затръшна капака, който водеше към тавана му. Стълбата бе вдигната и до владенията му нямаше достъп.

Оставих предната стая за последно, надявайки се, че може да я забрави, но мис Арф-Арф не пропусна местопрестъплението. Мястото, където бе извършено убийството.

Което се оказа много разочароващо за нея. Ние я бяхме почистили съвестно, до такава степен, че дори драсканиците на Фло по стените едва-едва се забелязваха. Нямаше нито една следа от кървави пръстчета, нито едно петно или мазка.

— Обаче аз видях полицейските снимки — рече ехидно тя.

На езика ми бе да я изпратя и аз по дяволите, но не посмях. С нерешената съдба на Фло всичко, което казвах, на когото и да е от службата за закрила на децата, трябваше да бъде приятелско, мило, открито, искрено и уравновесено. Така че завърших нашата обиколка като й предложих чаша чай. Мис Арф-Арф прие.

— Като се има предвид нездравословното местонахождение на тези помещения и състоянието на личното жилище на майката на Флоранс, скъпа моя госпожице Пурсел, вие сте си обзавела много уютно и приятно гнезденце — каза тя, хрупайки една от моите бисквити, останали от Нова година. Никакво топене за нея!

Казах й, че имам намерение да кандидатствам за настойничество над Фло.

— О, безсмислено! Това никога няма да стане! — заяви ми категорично тази харпия.

Попитах я какво има предвид и тя ми обясни, че за Флоранс се грижат много добре там, където е в момента (без да спомене мястото — то можеше да бъде в Мелбърн или Тимбукту, съдейки от начина, по който говореше), така че за настойничеството не може да се говори, докато не се установи окончателно, че няма завещание или живи роднини.

— Което може да отнеме много месеци — завърши тя. Погледнах в белезникавите сини очи и разбрах, че ако започна да пледирам красноречиво с всички емоционални паузи и подчертавания, опитвайки се да й обясня, че Фло ще умре, ако не се върне скоро в Къщата, шансовете ми да получа детето щяха да се изпарят моментално.

— Не защото са нехуманни — казах по-късно на Тоби, когато се качих на неговия таван, — те просто изпълняват правила, при което индивидуалните обстоятелства се стопяват.

— Разбира се — изръмжа той, рисувайки синьо каучуково дърво в сечище в картина от хотелски тип. — Те са служители на обществото, Хариет, а служителите на обществото не клатят лодката, в която седят. Всичко се решава от сивите духове на някой комитет. Докладът на госпожица Арф-Арф ще влезе в папката на Фло заедно с всички други доклади и когато тя стане достатъчно дебела, ще бъде изпратена горе за решение.

— Дотогава Фло ще бъде мъртва — промълвих и избърсах сълзите си.

Той остави четките и дойде да седне срещу мен на твърдия стол, който премести напред, наведе се и махна падналия кичур коса на челото ми.

— Защо я обичаш толкова много? — попита. — Искам да кажа, че тя е сладко и мило хлапе, макар и да е малко странна, но всеки ще си помисли, че е твое дете, заради начина, по който говориш за нея. Ти ме наричаш обсебен и вманиачен, но Фло представлява много по-голямо обсебване за теб от всичко, което мога да си представя.

Какъв отговор би го накарал да проумее колко е специална Фло?

— Трудно е за всеки, който не разбира повелите и пътищата на сърцето, да проумее. Но истината е, че просто я погледнах и в същия миг я заобичах — отговорих.

— Не, не е трудно — рече Тоби. — Лесно е — аз не съм незапознато пътищата на сърцето. — Той ми подари една прекрасна усмивка и отново прибра косата ми зад ухото. — Добре, Хариет, щом трябва, върви и се бори за това с цялата енергия и ентусиазъм, които можеш да събереш, дори във времена като тези. Но ми направи една услуга — помисли и за твоя живот. Ако вземеш Фло, никога няма да си свободна.

Това беше истина. Но тук нямаше противоречие и тъкмо това не можеше да види Тоби. Фло означава всичко за мен и си струва дори загубата на свобода. Не бих отишла на кладата заради Дънкан Форсайт или за който и да е друг мъж, но за Фло? Тя е моето ангелско котенце. Моето дете.