Безмълвният ангел

Неделя, 28 февруари 1960

Утре мога да направя предложение за брак на някое момче, което харесвам, защото годината е високосна. Февруари има 29 дни. Страхотен шанс.

Днес срещнах Клаус, който не бе отишъл в Боврал за уикенда. Той е закръглен, дребен човек в средата на петдесетте години с големи, кръгли, бледосини очи. Каза ми, че е бил войник в Германия по време на войната, мобилизиран в лагер край Бремен. Англичаните пък го интернирали в лагер в Дания. Предложили му възможност да избира между Австралия, Канада и Шотландия. Избрал Австралия, защото била най-далече. Работил две години като чиновник за правителството, сетне се върнал към професията, за която учил — златарството. Когато го попитах дали ще ме научи да готвя, той целият засия, лицето му светна и каза, че е поласкан. Английският му е достатъчно добър, акцентът му може да бъде взет за американски, и няма никакви есесовски татуировки по ръцете, защото ги разгледах, когато окачваше прането си на простора. Толкоз по-зле за теб, Дейвид Мърчисън, с твоята предубеденост към новите заселници. Клаус и аз си определихме среща за девет часа следващата сряда вечер, като той ме увери, че този час не е прекалено късен в Европа. Бях сигурна, че до това време ще се прибера вкъщи, дори ако в спешното настъпеше истински апокалипсис.

В петък вечер спрях на щанда за алкохол в „Пикадили Пъб“, за да купя четвъртинка бренди три звезди от Джо Дуайър, за което вече бях научила, че не е чак толкова отвратително на вкус. А днес следобед се качих при хазайката си, която поздрави мен и брендито с голям ентусиазъм. Тя ме омагьосва, искам да открия и да науча много повече неща за нея.

Докато Фло си взе няколко дузини цветни моливи и започна да рисува своите безцелни завъртулки върху прясно боядисаната секция на стената в стаята, ние седнахме на балкона, в атмосферата на изпълнения със солена пара въздух, с нашите разлати чаши от сирене „Крафт“, чиния пушена змиорка, комат хляб, буца масло и всичкото време на света или поне така ни се струваше. Тя нито веднъж не ми показа, нито създаде у мен впечатлението, че очаква още някой да я посети, нито се опита да ме прогони по-бързо. Забелязах обаче, че непрекъснато държи Фло под око. Седна така, че да може да я вижда, докато рисува, като кимаше и мърмореше неразбрано, когато малкото същество обръщаше глава към нас с въпросителен поглед.

Оплаках се от продължаването на моята девственост, от Дейвид, от разочароващите влажни целувки на Норм, а тя ме слушаше така, сякаш всичко бе много важно за нея, и ме увери, че разкъсването на моя химен определено предстои, защото събитието се било появило на картите.

— Още един поп каро, кралят на пентаграмите21, още един мъж, свързан с медицината — каза тя, като си направи сандвич от пушена змиорка, хляб и масло. — Стои редом с дама пика, кралицата на мечовете22.

— Дама пика ли?

— Ъхъ, точно тя. С изключение на Боб всички ние в Къщата сме дами пики, принцесо. Силен, властен! — Това се отнасяше за този поп каро, който стоеше до мен. — Кораб, който минава в нощта. Това е наистина добре, принцесо. Няма да се влюбиш в него. Би било направо убийство, ако първия път го направиш с мъж, в когото мислиш, че си влюбена. — Лицето й придоби смесено изражение на объркване, самодоволство и злоба. — Повечето мъже — продължи тя — не са много добри в тази работа, шъ знайш. О, те се хвалят много помежду си, но си е просто самохвалство, да го знайш от мен. Разбери, мъжете са различни от нас по много начини, освен че имат онова между краката, кажи го де, хър-хър-хър. Те трябва на всяка цена да свършат — да стрелят със старата пушка, иначе ще си отидат разпенени. Това кара гадните копелета да излязат на скалите като тюлени. — Тя въздъхна. — Да, като тюлени на скалите! А ние? Ние можем и да не свършим, да не се изпразним, така че за нас този акт е много по-лесно нещо, не толкова важно. — Тя като че се ядоса. — Не, не, това не е правилната дума. Важно не е правилната дума.

— Натрапчиво?

— Браво, принцесо! Натрапчиво. Тъй че, ако твоят първи път е с някой, за когото мислиш, че дриска крем карамел, най-вероятно е бъдеш разочарована. Избери си наистина опитен мъжага, който обича да дава удоволствие на жените толкова, колкото обича да изстреля семето си. Той е тук на картите, виждам го.

Накрая се реших да й разкажа за слисването на семейството ми, макар че до голяма степен тя бе причината за него (но мадам Делвекио Шварц можеше да приеме подобни неща, без да й мигне окото), както и за кораба със скъсаните серпантини.

Докато говорех, тя галеше картите като приятели, понякога обръщаше една и я пъхаше в тестето, а аз я наблюдавах малко разсеяно. После ме попита дали аз бях на кораба или на пристанището. Казах й, че бях на пристана. Да, определено бях на брега.

— Добре, добре — рече доволно мадам Делвекио Шварц. — Не си ти, която ще загуби твърдата земя под краката си, принцесо. Ти никога няма да я загубиш. Краката ти са здраво стъпили на нея като голямо и старо евкалиптово дърво. Дори брадва не може да го повали. Ти не си от хората, които течението ще отнесе с отлива, както става с нашата Папи. Като малък бурен, произволно оставен на милостта на потока. Ти си носителят на светлината в Къщата, Хариет Пурсел, носителят на светлината. Чакам те от много дълго време. — Тя изгълта остатъка от брендито и си наля още едно. Сетне хвана картите и започна да ги нарежда на масата.

— Аз все още ли съм там? — попитах егоистично.

— Голяма като живота и два пъти по-хубава, принцесо.

— Някога ще се влюбя ли?

— Да, да, но все още е рано, така че удържай конете. Има обаче купища мъже. А, ето тук и другият медицински тип! Виждаш ли? Това тук е той, кралят на пентаграмите, когото виждам всеки път до теб. Хър-хър-хър.

Чакай и ще получиш отговор на всичко. Чудех се какво ще ми каже за тези крале и ето че сега открих.

— Този е наистина голямо конте, говори по-завъртяно и от Харолд. След името му има цял километър букви. Както казват, не е в разцвета на младостта, каквато си ти.

Сърцето ми направи един странен скок в гръдния кош, когато си помислих за господин Дънкан Форсайт — ортопеда. Не, не може да бъде. Завеждащ клиника и нищо и никаква рентгенова лаборантка? Няма да стане. Но аз слушах така внимателно, както Крис Хамилтън би слушала свещеника, произнасящ брачните клетви.

— Има жена и двама синове на тийнейджърска възраст. Купища пари в семейството — няма нужда да работи, но работи като вол, защото работата е всичко, което го крепи. Жена му е студена като гръд на мащеха, така че вкъщи не получава нищо друго, освен топла храна. Няма навика да флиртува, но те е забелязал, бедната ми рибка.

Което, без значение какво казваха картите, беше пълна заблуда. Бях срещнала господин Форсайт само веднъж. Мадам Делвекио Шварц ми хвърли една дяволита усмивка, но продължи да гледа картите.

— Стига толкова за теб. Сега да погледнем какво става с останалите. А! Виждам мъж и за Папи! Този също не е първа младост като нея, но и той има много букви след името си. Боже! Какво е това? Чакай, чакай. О, по дяволите?!

Тя спря, намръщи се и загледа картите, издърпа една друга, изсумтя, поклати главата си някак тъжно според мен. Но не ме осведоми какво вижда.

— Тоби е попаднал в мрежа, която не е за него — промърмори мадам Делвекио Шварц, след като огледа подредените карти, — но скоро ще се освободи от нея. Добро момче е той, Тоби. — Гласът й бе истински тътен, когато погледна следващата карта. — Виж ти, това съм аз, кралицата на мечовете — дама пика! Много добре. Точно на място. Да, да, ще трябва да ги върна обратно.

Чувствах се малко отегчена, защото тя не ми обясняваше какво означава всяка карта или как се вписва в общата картинка. След четири или пет карти, които излязоха след кралицата на мечовете, мадам Делвекио Шварц извади карта, показваща фигура, легнала по очи с десет меча, забити в гърба й — от какъв пол беше, не можеше да се каже. В момента, в който я видя, тя подскочи, потръпна и отпи голяма глътка от брендито.

— Еба си! — просъска. — Отново проклетите десет меча и Харолд точно до тях!

Бях толкова обзета от възхищение, че не чух всичко, което каза — та тя използва великата дума за „вкарване и изкарване“, без да й мигне окото! Може би един ден и аз ще имам куража да го направя! Но тъй като не можех да коментирам това, попитах за десетте меча или десетката пика, какво означава.

— Ако ти си кралицата на мечовете, принцесо, тогава това е картата на смъртта. Ако си друга кралица — на жезъла, на пентаграмите или на купите, тогава е по-вероятно да означава провал, а не смърт. А Харолд стои точно до тази карта. Харолд винаги излиза точно до нея.

Кожата около устата ми изтръпна, погледнах я уплашено.

— Да не би да виждаш собствената си смърт? — попитах. Тя се разсмя и се смя наистина дълго и от сърце.

— Не! Не! Не е това, принцесо. Никога не можеш да видиш неща като собствената си смърт! Дотолкова, доколкото гледащият е намесен, картите мълчат относно бъдещето и са мъртви като мумии в гробница. Аз съм объркана, защото не знам какво означават Харолд и десетте меча. Непрекъснато ги обръщам от навечерието на Нова година насам.

Харолд беше с главата надолу. Кралят на жезъла — поп спатия, както го нарече мадам Делвекио Шварц. Разбрах, че когато една карта е с главата надолу, това означава обратното на онова, което показва в правилно положение. Но защо този Харолд беше толкова важен? Нямах смелост да попитам.

Фло остави моливите си и дойде при нас. Когато мина покрай мен, тя забърса с копринената си бузка ръката ми, но вместо да се покатери върху коленете на майка си, за да суче, взе чашата с бренди и отпи от нея. Бях парализирана от изненада.

— О, нека си пийне — рече мадам Делвекио Шварц, която четеше по лицето ми като в книга. — Днес е неделя и тя знае какво следва.

— Но тя може да се превърне в алкохолик! — изписках аз. Това предизвика огромно раздразнение.

— Кой, Фло ли? Ха! — отговори с удивителна липса на загриженост майка й. — Нито картите, нито хороскопът й показват такова нещо, принцесо. Брендито не е просто питие, то е балсам за душата. — Погледна ме дяволито. — Също така поддържа апетита на човека. Ако пие други напитки или бира, ще увисне като мокър чорап на въжето!

Следващото нещо се случи толкова бързо и неочаквано, че трудно го видях. Фло скочи, захвърли полупразната чаша, от която брендито се плисна като ветрило, изтича сякаш всички дяволи бяха по петите й във всекидневната и се скри под дивана.

— А, мамка му! Харолд идва — въздъхна мадам Делвекио Шварц, като стана, за да прибере чашата, която не беше се счупила. Все още треперейки от лудостта на Фло, аз я последвах от балкона във всекидневната.

И той влезе изискано, като стар балетен танцьор. Всяка стъпка беше премерена, подчинена на някакъв модел на движение. Харолд се оказа безцветен, свит, дребен мъж към шейсетте. Гледаше към нас над ръба на очила с половин стъкла, кацнали на върха на тънкия му остър нос. Гледаше ни с вътрешна недоброжелателност. По-точно казано, злоба. Но целта на този ужасяващ поглед не беше мадам Делвекио Шварц, а аз. Не съм съвсем сигурна и не знам как да опиша нещо, с което никога преди не съм се сблъсквала, дори и от страна на някой луд пациент със склонност към насилие и убийство. Този човек ме гледаше с такава омраза, с такава жлъч и отрова, че нямам думи да ги опиша. И аз неочаквано си спомних думите на мадам Делвекио Шварц, че аз също съм дама пика. Кралицата на мечовете. Тогава през главата ми мина мисълта, че в картите тя бе видяла моята смърт. Или тази на Папи. Или на Джим. Нали всички в къщата бяхме кралици на мечовете? Тя изглежда не забелязваше, че нещо не е наред, защото избумтя като бурия.

— Това е Харолд Уорнър, Хариет. Той е моят квартирант и любовник.

Аз измърморих нещо учтиво, на което мъжът отвърна с ледено кимване на главата, сетне се обърна настрани сякаш не можеше да издържи да ме гледа нито миг повече. Ако не бях цели метър и петдесет висока, кълна се, сигурно щях да се присъединя към Фло под дивана. Бедното малко същество! Харолд очевидно му действаше по начина, по който действаше и на мен. „Той е моят квартирант и любовник.“ Ето защо всички ме питаха дали съм срещнала Харолд. Двамата напуснаха стаята, той пред нея, тя след него като овчарско куче, което пази блуждаеща овца. Както изглежда, отиваха в нейната спалня. Или в квартирата на Харолд, точно над моята всекидневна. Когато осъзнах, че няма да се върнат, легнах на пода, вдигнах дрипавия край на покривката на дивана и погледнах право в две огромни очи, светещи в полумрака като стъклени топчета, заровени в прахта по пътя. Трябваше ми малко време, за да измъкна Фло оттам, но накрая тя изпълзя като рак и продължи да се изправя, докато не се увеси с ръцете си на врата ми. Поех тежестта й, като я вдигнах на хълбока си и я погледнах.

— Е, ангелско котенце — казах, докато я галех по косата. — Какво ще кажеш да слезем в моя апартамент и да подредим моливите ти?

Така двете събрахме всички моливи от пода — трябва да бяха повече от сто и изобщо не бяха евтини детски моливи. Бяха германски с високо качество, като за художник, във всички цветове. С парите, които майка й бе дала за тях, Фло сигурно би могла да носи по една красива рокля всеки ден от седмицата.

Този следобед научих много неща за Фло. Тя не говори, поне в мое присъствие, но има ясен ум, бърз и интелигентен. Взехме кутията с гнезда за моливите и аз я помолих да извади всички зелени, които бяха вътре. След това й казах да ги подреди като градира нюансите им. Наблюдавах я как се чуди и не може да реши дали един зелено-жълт молив принадлежи към семейството на зелените. Сортирахме червените, розовите, жълтите, сините, кафявите, сивите, алените и оранжевите, и тя нито веднъж не сбърка. Не беше пресилено да се каже, че детето се забавлява, защото след малко започна да си тананика със затворена уста някаква мелодия. Приятна мелодия, неоформена от устните или езика. Фло нито веднъж не се опита да драска по моите стени, което ме учуди. Седнахме на два стола и ядохме картофена салата, настъргано зеле и тънки резени шунка, пихме лимонада, сетне легнахме заедно на моето легло и задрямахме. Когато мърдах, тя се увиваше около крака ми и се преместваше заедно с мен. Никога не съм била толкова щастлива, колкото този следобед, прекаран с Фло, защото получих усещане за нейния свят. Докато майка й, тази удивителна маса от противоречия, лудуваше в леглото на горния етаж с един много болен мъж. Какво ли правеше Фло през другите неделни следобеди? Защото тази среща с Харолд бе ежеседмично събитие, както мадам Делвекио Шварц съвсем ясно каза и показа. Десетката пика, дамата от същия цвят, смъртта.

Върнах Фло, когато чух, че майка й вика своето ангелско котенце.

Мъничкото дете затопурка с крачета, едната му ръчичка лежеше в моята, и поздрави майка си с очевиден израз на негодувание, защото е било изоставено за два часа.

Оставих ги, главата ми се въртеше, сърцето ме болеше. Когато затворих вратата им и погледнах неосветения коридор, който водеше назад, почувствах да ме сграбчват острите шипове на ужасен страх. Защото там, в тъмното, стоеше Харолд, като с нищо не издаваше своето присъствие. Представях си, че се опитва да се разтопи в стената, цялата издраскана в долната половина, мръсно кремава в горната. Очите ни се срещнаха и устата ми пресъхна. Омразата! Тя беше напълно осезаема. Не успях да сляза достатъчно бързо по стълбите, макар че само очите му ме преследваха.

И сега, въпреки че отдавна е време да съм в леглото, седя на масата, цялата настръхнала. Какво съм направила на този ужасен дребен човек, че да ме мрази толкова силно? И коя бе излязлата Дама пика, кралицата на мечовете? Мадам Делвекио Шварц, Папи, Джим или аз?