Безмълвният ангел

Вторник, 21 февруари 1961

Новост е общите болници да имат психиатрични клиники. Само големите университетски болници имат такива и обитателите им не са само бедните, тъжни хронични епилептици, сифилитици в трети стадий на болестта, изкуфели старци и други безумци, които населяват места като „Калан Парк“ и „Глейдсвил“. Това са всички пациенти, чиито симптоми не се дължат на органични мозъчни увреждания — главно шизофрении и маниакални депресии, макар че не съм много запозната с психиатрията. Когато правех рутинни снимки на гръден кош, имаше едно момиче с анорексична невроза.

Психиатричната клиника в нашата болница е в нова сграда, единствената, която не е построена от стъкло и алуминий. Тя е солидна, изградена от червени тухли, с няколко прозореца, които имат решетки. Отзад има огромна, стоманена двойна врата за обслужване, но освен нея има още само една врата, и тя е стоманена, със стъклен панел с дебелина два сантиметра, допълнително подсилен с арматура. Когато пристигнах в четири часа, видях, че на тази врата има две отделни ключалки от външната страна. Така че нямах проблем да вляза, единственото, което трябваше да направя, бе да завъртя едновременно двете дръжки. Но в мига, в който вратата се затвори зад мен, видях, че за да излезе човек, трябва да има два различни ключа. Прилича на затвор, помислих си.

Имаше климатична инсталация и бе обзаведено много красиво.

Как за Бога, бяха успели да се наложат над старшата сестра да им позволи да боядисат с такива ярки цветове? Лесно. Целият свят, дори старшата сестра, отстъпват пред манията. Всички наши защити не могат да се преборят с онези, които страдат от разстройства на разума, защото човек не може да ги убеди по никакъв начин. Това една много плашеща мисъл. Четирите етажа са отделени и няма връзка между тях. На приземния — лаборатории и кабинети, мъжете на първия, жените на втория, а децата на третия. Рецепционистът се обади на доктор Джон Прендъргаст и ми каза да взема асансьора до третия етаж, където той щеше да ме посрещне.

Там ме чакаше един голям кафяв мечок с къдрава кафява коса сиви очи и телосложение на играч на ръгби. Мечокът ме заведе в кабинета си, настани ме и отиде зад бюрото си, което винаги поставя посетителя в неблагоприятно положение. Макар че си разменихме задължителните любезности, си дадох сметка, че той е просто едно гадно копеле. Измамно мек и фалшиво сънлив, унесен. О, няма да ме измамиш, помислих си. Не съм ненормална, нито глупава, аз съм умна. Няма да получиш никаква информация от мен, никакви муниции, които после да експлодират в моето лице.

— И така Флоранс, или Фло както вие я наричате — каза с въпросителна интонация той.

— Фло я наричаше майка й. Доколкото знам, това е истинското й име. Флоранс е измислица на службата за закрила на децата.

— Вие май не харесвате много службата за децата — рече той, и това не беше въпрос, а по-скоро констатация.

— Нямам причини да ги харесвам, сър.

— В докладите пише, че детето е било занемарено. Беше ли подложено на насилие?

— Фло никога не е била занемарявана или подлагана на насилие — извиках възмутено. — Тя беше ангелско котенце за майка си я предмет на обожание и огромна любов. Мадам Делвекио Шварц може да не бе обикновена майка, но бе изключително грижовна. А и Фло не е обикновено, средностатистическо дете.

След това избухване се насилих да се успокоя, да бъда въздържана, внимателна. Разказах на Прендъргаст какъв живот бе водила Фло, разказах за липсата на интерес у майка й по отношение на материалния комфорт, за мозъчния тумор и странния й физически вид, за появата на Фло на пода в тоалетната по време на коремни болки, за доктора, който бе предписал хормони на мадам Делвекио Шварц заради климактериума, вследствие на които се бе появила Фло.

— Защо е била приета в „Куинс“? — попитах на свой ред аз.

— Съмнение за умопомрачение.

— Вие не вярвате в това, нали? — извиках.

— Не правя каквито и да е заключения, госпожице Пурсел. Мисля, че ще минат седмици преди да получим и най-слаба представа какви са проблемите на Фло — доколко сегашното й състояние се дължи на онова, на което е била свидетел, и доколко винаги е била такава. Тя може ли да говори?

— Никой никога не я е чувал, въпреки че майка й твърдеше, че може. Открих, че центровете за четене в мозъка й или са зле повредени, или просто не съществуват.

— Какъв тип дете е тя? — попита с любопитство психиатърът.

— Хиперчувствително към емоциите на другите, изключително интелигентно, много сладко и възпитано. Толкова много се плашеше от убиеца на майка си, че още преди той да се появи, се криеше под дивана, макар че никой друг, освен мен, не го смяташе за опасен.

И така продължихме още, и още, и още. Приличаше малко на двубой по фехтовка. Той знаеше, че аз не му казвам всичко, аз бях наясно, че се опитва да ме хване в капан. Импас.

— Полицейските доклади и тези от службата за децата свидетелстват, че Фло е била в стаята, когато майка й е била убита. След като и двамата са били мъртви, тя останала в тази стая, без да направи опит да получи помощ. И използвала кръвта, за да рисува с пръсти по стените — продължи той, мръщейки се и местейки се стола си, докато ме гледаше. — Вие изглежда не сте изненадана, че Фло е обезобразила стаята. Защо?

Аз го загледах с празни очи.

— Защото Фло непрекъснато драскаше.

— Драскаше ли?

Така, така. Без съмнение, понеже смятаха както Къщата, така и Фло за занемарени, службата за децата дори не бе споменала за драсканиците! Бяха пропуснали значението им.

— Фло — обясних аз — драскаше по стените на майка си. Беше й позволено да драска, това бе любимото й, почти единствено занимание. Ето защо кръвта не е изненада.

Той изпуфтя и стана.

— Искате ли да я видите?

— Дали искам да я видя!

Докато вървяхме по коридора, се оплака от ключалките на вратата, от решетките на прозорците. Терапията въздействала до такава степен върху поведението на пациента, че подобни мерки за сигурност не били необходими.

— Но — завърши с въздишка той — колелото на болниците се върти много бавно. „Роял Принс Албърт“ вече махнаха своите ключалки, така че е само въпрос на време и „Куинс“ да стори същото.

Фло беше в самостоятелна малка стая, заедно с една сестра, която носеше картонче, указващо, че има не само общо, но и психиатрично образование. Моето ангелско котенце седеше кротко в детското си креватче, толкова тъничка и малка в своята оскъдна болнична нощница, че ридания изпълниха гърлото ми и напираха да излязат. Едва се удържах да не изхлипам. Ужасените ми очи огледаха тежкия конопен корсаж, който бе закопчан около раменете и през гърба й с кожени каишки. От корсажа към дъното на креватчето я държаха здрави въжета, така че можеше да седи или лежи, но не можеше да се изправя на краката си.

Замръзнах зашеметена.

— Тежки ограничителни хомоти върху Фло? Защо?

Прендъргаст не ми обърна внимание, отиде до креватчето и спусна парапета му.

— Здравей, Фло — усмихна й се той. — Имам много специален посетител за теб.

Огромните тъжни очи ме погледнаха с учудване, сетне устичката като розова пъпка се разтвори в щастлива усмивка и тя протегна и двете си ръчички към мен. Наведох се над матрака, прегърнах я и обсипах с целувки цялото й малко личице. Ангелско котенце! Моето Ангелско котенце! А тя ме целуваше, прегръщаше, гушеше се в мен и в лицето ми. Натикай това в тъпия си мозък, гаден, мръсен доктор Джон Прендъргаст! Никой, който ни гледаше, не можеше да сбърка удоволствието на Фло от това, че ме вижда.

Дълго време не бях в състояние да възприема или осъзная нещо друго, освен радостта да я държа в ръцете си. След това, когато я разгледах по-подробно, видях синините. Ръцете и краката на Фло бяха изпъстрени с големи синьо-черни петна.

— Тя е била бита! — извиках. — Кой? Кой е посмял да направи това? Ще прикова на позорния стълб цялата служба за закрила на децата!

— Спокойно, Хариет, успокойте се — рече Прендъргаст. — Фло сама е направила това, както тук, така и в детския приют. Ето защо е завързана. Може да не ми вярвате, но това малко човече разкъса ограничителите от хасе на парцали — неведнъж, а поне пет-шест пъти. Нямахме друг избор, освен да прибегнем до въжета и кожени ремъци.

— Защо? — попитах, все още съмнявайки се в думите му.

— Предполагаме, че се опитва да избяга. Когато е свободна, тя излита и буквално се хвърля върху най-близкия предмет. Лично аз съм я виждал как се блъска отново и отново в стената. Не се интересува колко лошо ще се нарани. В детския приют скочила през прозореца на първия етаж. Ето защо я изпратиха тук. Как не се е убила или не си е счупила нещо, не знаем, но е получила лоши разкъсвала и порязвания. — Неговата голяма, добре оформена ръка се плъзна по късата й нощничка и я вдигна малко, за да мога да видя пресните шевове от вътрешната страна на бедрата й. — Трябваше или да предприемем мерки за строго ограничаване, или силно упояване, а ние тук не обичаме упояването. То е удобно за персонала, но маскира симптомите и забавя поставянето на диагнозата.

— А пубисът й? — прошепнах.

— Също е зашит, опасявам се. Повикахме пластични хирург за консултация, но те смятат, че всичко е наред. Който я е зашил в спешното на „Роял Принс Албърт“ си е знаел работата.

— Спешното на „Роял Принс Албърт“ ли? Значи Фло е в била „Ясмар“?

— Не съм казал това, нито ще го кажа.

— Защо не са я пратили в психиатрията на „Роял Принс Албър“?

— Нямало легла — отговори просто той. — Освен това ние сме най-добрите за малки деца.

— Както и да е — заявих триумфално. — Това доказва едно нещо. Това е начинът на Фло да получи каквото иска, а тя иска мен. Дори е поела риска да умре, за да ме намери. Не ви ли говори много?

Той ме изучаваше подозрително.

— Да, тя със сигурност иска вас. Хм, ще успеете ли да я убедите да не бъде толкова безумна? — попита той.

Устните ми се изкривиха.

— За нищо на света!

— Но защо, за Бога? — попита изненадано той.

— Защото не искам. Защо трябва да ви помогна да я укротите дотолкова, че да я пратите обратно в „Ясмар“? Фло е моя. Ако майка й можеше да говори, знам, че щеше да каже същото. Ето защо кандидатствам да получа настойничество — казах.

— Вие сте млада и неомъжена, госпожице Пурсел. Никога няма да ви я дадат.

— Така казват всички, но изобщо не ме интересува. Ще получа Фло. — Усмихнах й се. — Нали, ангелско котенце?

Тя затвори очи, пъхна палеца в устата си и започна да си тананика своята мелодия.

Позволиха ми да остана с нея половин час, макар че Прендъргаст така и не си отиде, опитвайки се по всякакъв начин да разбере какво крия. Хитър, лукав, потаен. Знаеше, че има много повече, отколкото му разказах. Опитвай се, задник такъв, колкото си щеш се опитвай! Няма да ме хванеш. От стара коза яре съм аз, както казваше майката на Фло.

Когато си тръгнах, една секретарка дойде да отключи вратата и пъхна в ръката ми запечатан плик.

— Доктор Форсайт ме помоли да ви предам това — каза, без каквато и да е следа от любопитство. Сякаш беше упоена с хлорпромазин. Може би наистина беше.

В бележката Дънкан ме питаше дали бих могла да се срещна с него в кафенето под гарата на Сиркулар Ки в шест часа. Имаше един час. Реших да повървя, просто изминах километри в щастлива мъгла, потънала в мечти. Все още не бях получила Фло, но поне знаех къде е. След всичко това службата за закрила на децата вече бе наясно, че аз съм сила, с която трябва да се съобразяват, хър-хър-хър. Чухте ли, шибани кучки! Малката Флоранс Шварц иска мен! Дори и да я изпратят обратно в приюта, те няма да могат да ме държат далеч от нея. Доктор Джон Прендъргаст може да бе любопитно копеле, но докладът му щеше недвусмислено да потвърди, че Флоранс Шварц е емоционално зависима от една двадесет и две годишна мома, която работи, за да преживява. Е, нека сивите духове да се преборят с това! Аз съм чудо-жена!

Когато стигнах до твърде мръсната тъмнина под железопътната гара Сиркулар Ки, осъзнах, че всичко това се бе случило в същия ден, в който погледнах в кристалното кълбо. В това ли се състоеше гадателството? Можеше ли да означава, че гадателят не вижда нещата, но актът на фокусиране на цялата мисловна енергия върху един обект с изключително подредени молекули има способността да променя нещата? Ама че мисъл!

Така че, когато влязох в пустото кафене, мозъкът ми изобщо не бе зает с Дънкан. Всъщност дори за миг се зачудих какво правя тук. След това той се появи иззад масивната машина за еспресо. Усмихна ми се със задоволство и задържа стола, за да седна. В момента, в който седнах, взе ръката ми и я целуна, гледайки ме с толкова любов в очите, че се разтопих. Може да прави това с мен всеки път. Има това влияние. О, защо е толкова подчинен на условностите? Истинска жертва на консерватизма.

— Жалко — казах, все още свързвайки Фло с кълбото, — че човек не може да бъде разделен на две половини. Половината от теб, която госпожата иска, аз определено не искам, а онази половина, която аз искам, тя не желае. Но вече разбрах, че всъщност в това се състои целият проблем на мъжете, що се отнася до жените. Ние искаме само половин мъж.

Не ми се стори ни най-малко засегнат. Всъщност се смееше.

— Чудесно е да те видя отново във форма, любов моя — рече нежно. — Ако една осма от мен е всичко, което искаш, чувствай се свободна да започнеш дисекцията моментално.

Стиснах ръката му.

— Знаеш, че не мога. Трябва да пазя реномето си чисто, ако искам да получа опеката над Фло.

След което и двамата осъзнахме, че сервитьорката стои търпеливо до нас и очаква да вземе поръчките ни, слушайки ни като омагьосана.

— Извинете ни, скъпа — рече й Дънкан и поръча две капучино. Момичето се отдалечи между масите. Изглеждаше така, сякаш папата й бе обещал лична аудиенция. Добрите маниери на Дънкан имаха изключителен ефект върху жените. Което само показва, че ние не сме свикнали да се отнасят с нас като към деликатни цветя.

Разказах му за Фло и доктор Джон Прендъргаст, а той ме изслуша сякаш наистина имаше голямо значение за него. Това не можеше да бъде, знам го, но освен това съзнавам, че изпитва силни чувства към мен, и предполагам, че силните чувства са от голямо значение.

— Имаш вид — каза след края на моя разказ — сякаш току-що си приключила разходка върху горещи въглени. — Разгледа дланта ми, все едно върху нея бе написан отговора на някаква гатанка. — Чудя се защо те погледнах и се влюбих в теб? Една милисекунда на рампата и край. Всичко бе свършено. Може би защото принадлежиш към света на Кингс Крос? Обитателка на ужасна стара къща, гъмжаща от хлебарки, която повече върви пеша, отколкото с автомобил, пие евтино бренди, предана е до смърт на едно странно, откровено нежелано дете.

— Езикът ти, пич — усмихнах се аз, — е сладък като намазан с мед.

— Не, не е — отвърна той и потупа ръката ми. — Позволи ми да дойда с теб и тогава наистина ще открия меда.

Капучиното пристигна. Дънкан се усмихна на сервитьорката и й благодари — две аудиенции с папата!

— Защо искаше тази среща? — попитах го.

— Просто да те видя насаме — отговори. — Господин Тоби Еванс изглежда се е пренесъл на мое място.

— Не, той си има своя територия — отвърнах, облизвайки пяната от лъжичката си. Щастието ми се върна отново. — О, Дънкан, радвам се, че намерих моето ангелско котенце!

— Как си с парите?

— Добре.

— Ако имаш нужда, знаеш къде да ме намериш.

Но той знаеше, че не мога да приема пари от него. Все пак беше много мило от негова страна. Липсва ми. Не осъзнавам това така силно, както когато съм с него, дори и за по едно капучино на гарата.

Когато станахме да си вървим, аз се наведох над масата и го целунах жадно, с устни и език, той отвърна на целувката ми, като с едната си ръка забърса гърдите ми. Сервитьорката ни гледаше сякаш бяхме Хитклийф и Катерина38.

— Никога няма да мога да стоя далеч от теб — продума той.

— Чудесно! — Излязох и го оставих да плати сметката.

Когато влязох в Къщата, всички очакваха да чуят новини за Фло. Тъй като стажантите нямат право да влизат в отделенията през първите три месеца, нашата Папи си е вкъщи и вечер. Беше направила цяла камара китайска храна, която занесохме на тавана при Тоби, защото това е най-голямата стая в цялата къща и гледката оттам е великолепна. Смешна работа. Тоби обикновено е абсолютен маниак и полудява само при мисълта хора да нахлуят във владенията му — да не би някой да остави следа от токче върху белия му под или да надраска масата, или нещо такова. Но напоследък е по-приятелски настроен, може би защото ние установихме и стриктно спазваме няколко правила, като да събуваме обувките си, преди да се качиш по стълбата и да не му предлагаме да мием съдовете. Подозирам още една причина — че мадам Делвекио Шварц липсва дори и на Тоби, макар че всички я чуваме всяка нощ.

Разбира се, те знаят така, както и аз, че не съм напреднала в процеса по вземането на Фло повече, отколкото преди да открия къде е тя, но все пак е голямо облекчение, че поне знаем къде е и можем да я посетим. Чувството е съвсем различно. Проверих графика за посещенията, като попитах Прендъргаст, който, разбира се, ще присъства на всяка среща, за да слуша какво говорим и да види как изглежда всеки от нас и т.н. Но знам, че няма да постигне нищо повече с останалите, нищо повече от онова, което постигна днес с мен. Обитателите на Крос са свикнали да пазят своите тайни от останалия свят. Никой не бе изненадан, че нашето ангелско котенце бе скочило през прозореца, и никой не бе изненадан, че е оживяло, макар че Боб ужасно плака, когато им описах разкъсванията й. Боб има нежно и добро сърце. Клаус смята, че би било добре да занесе цигулката си в болницата и да й посвири, а аз не му казах, че може да има възражения. Но само да чуят веднъж как лъкът му минава по струните и ще променят мисленето си. Предполагам, че войната е причината Клаус да не направи кариера като музикант, но загубата за света се е превърнала в наша печалба, и освен това той е такъв мил сладур! Всъщност всички са много мили.

Онова, за което не говорим, когато сме заедно, е бъдещето. Общественият попечител, сега малко по-смел, защото минаха почти два месеца, без да бъде открито завещание, изпрати един служител да инспектира Къщата, когато само Папи си бе у дома. „О, каква загуба!“ — възкликнал той, когато открил, че два апартамента и една стая не са населени с квартиранти. И защо наемите са толкова ниски? Така че очакваме след още няколко месеца, а може би и по-рано, непознати хора да се настанят в апартамента на приземния етаж, в стаята на Харолд и в помещенията на мадам Делвекио Шварц. Как можехме да обясним на обществения попечител ролята на предните апартаменти в приземните етажи в Кингс Крос? Отново навсякъде щеше да бъде пълно с моряци. Джим ни каза, че говорила с адвокатката, която споделяла мнението, че нашите наеми не може да бъдат повишени, без да се вдигне голям шум пред комитета за справедливи наеми, тъй като хазайката ги е определила лично преди години. Но ни стигаше мисълта, че в Къщата може да живеят хора, които не са били подбрани. Искам да кажа, работата е там, че това е Кингс Крос, така че апартаментите не са наистина апартаменти, а стаите са си направо ужасни. Всичко става скрито-покрито! А ето че сега общественият попечител надничаше под полите ни! След като поемеха пълния контрол, щеше да настане истинско земетресение, и най-вероятно щяха да изхарчат голяма част от наследството на Фло в банковите книжки, за да превърнат Къщата в нещо, което да отговаря на закона, независимо кой закон решат да прилагат. Вероятно щяха да забранят драскането по стените.

Когато всички си отидоха, аз се помотах още малко.

Тоби не говори много, просто седеше на пода с кръстосани крака и слушаше, а очите му минаваха от лице на лице. Те изглеждаха по-червени отколкото трябва, сигурен знак, че нещо го вълнува. Част от причината беше Фло, убедена бях в това. О, той винаги е бил много мил с нея, но над него тя нямаше властта и влиянието, което имаше върху останалите. Тоби се съпротивляваше, което може би е част от неговия австралийски характер. Да позволи на една жена да има власт над него! О, не, никога!

— Помисли ли повторно да запазиш стаята си тук? — попитах, когато той започна да мие съдовете.

Бе обърнат с гръб към мен.

— Не.

— Тогава какво те измъчва?

— Нищо.

Заобиколих мивката и се облегнах на бюфета, така че да го виждам поне в профил.

— Има нещо. Фло ли е?

Той обърна глава и ме погледна.

— Фло не ми влиза в работата.

— И там е бедата. За всички нас тя е важна. Защо за теб не значи нищо? Та тя е едно бедно сираче.

— Защото ще провали живота ти — рече не на мен, а на мивката той.

— Фло не може да направи това, Тоби — отвърнах внимателно.

— Ти нищо не разбираш — процеди през зъби.

— Не, не разбирам. Защо не ми обясниш?

— Ще се обвържеш с дете, което дори не е пълен идиот. Има нещо сбъркано у Фло, а ти си точно от онези хора, които ще прекарат следващите двадесет години, притеснявайки се за нея, влачейки я по доктори, харчейки парите, които нямаш. — Той пусна водата да тече в мивката.

— Какво ще кажеш за банковите сметки? — попитах.

— Това беше тогава. Сега е сега. Няма завещание, Хариет, а правителството си е правителство. Хлапето няма да види и едно пени от имуществото на майка си. Тя ще се превърне в истинско бреме за теб, а ти ще остарееш без време.

Седнах в едно кресло и се намръщих.

— Е, значи се тревожиш за мен, а не за Фло?

— В тази къща има само един човек, за когото съм готов да се проваля, да изгоря, да се разоря, Хариет, и това си ти. Не мога да понеса мисълта да се превърнеш в една от онези сиви, уморени, изхабени жени, които можеш да видиш в цял Сидни, с деца, хванати за полите им, и мъж в кръчмата — рече той.

— Господи! — извиках като слабоумна. — Искаш да кажеш, че си влюбен в мен? Затова ли…

— Ти си сляпа като прилеп, Хариет — прекъсна ме Тоби. — Мога да разбера защо си падна по голямата важна клечка по кокалите Форсайт, но не мога да схвана защо си падна по Фло.

— Но това е ужасно! — възкликнах.

— Защо, защото не ме обичаш ли? — попита той. — Аз съм свикнал, ще го преживея.

— Не, защото ми казваш, че си влюбен в мен, но го казваш без любов — опитах се да обясня. — Това трябва да бъде казано така, че да ти отговоря, а вместо това ти блъскаш главата ми в стената заради една любов, която няма нищо общо, с който и да е възрастен — мъж или жена! Не мога да ти обясня за Фло, Тоби. Погледнах я и се влюбих в нея, това е всичко.

— И аз те погледнах и се влюбих в теб оня ден, когато цапардоса красавеца Дейвид на верандата — призна, усмихвайки се Тоби. — И без съмнение голямата и важна клечка по кокалите те е погледнал и се е влюбил в теб още първия път, когато те е видял.

— И той каза същото. На рампата в „Куинс“. Така че всички сме се погледнали и сме се влюбили. Но това не ни доведе до никъде, нали? Единственият от нас, готов да даде обещание, съм аз, но не на теб, нито на Дънкан. — Станах. — Много е странно и необяснимо, не мислиш ли?

Заобиколих го, целунах връхчетата на пръстите си и ги сложих на челото му.

— Може би един ден ще успеем да подредим всичко, пич, хър-хър-хър.