Безмълвният ангел

Понеделник, 20 февруари 1961

Тази вечер вечеряхме с Тоби — студена шунка, картофена салата и салата от зеле от любимия ми деликатесен магазин. Прекалено е горещо и лепкаво за топла храна. Не си говорихме много, не ни се струваше необходимо да избегнем тази абстрактна тишина, която пада от време на време. Когато си говорим, темата е главно Папи, която направо цъфти и хубавее във „Вини“. Онова, за което не си говорим, е моето ангелско котенце. Макар че той ми каза да продължавам и да не се отказвам, знам, че дълбоко в сърцето си Тоби наистина не одобрява толкова много гола любов и страст.

Ето защо запазих всичките си размишления за нощните разходки, които мадам Делвекио Шварц прави и продължава да прави всяка нощ — десет минути след три, неизменно, като по часовник. Колкото повече Фло се отдалечава от мен, толкова по-трудно заспивам, може би защото така или иначе ставам в четири и половина. Лежа и мисля за нея, опитвайки се да изпратя някакво ободряващо мислено послание, пълно с любов, желаейки някакъв призрак или видение с моя вид да й се яви. Глупави фантазии, но те ме успокояват и ако нещо от моите мисли все пак успее да прелети и стигне до Фло, това ще я утеши. Тя толкова много ми липсва!

Тази нощ, след като се събудих в три и десет, станах от леглото отидох да си направя кафе. Марселина, която винаги спи в краката ми върху леглото, никога не може да устои на изкушението и перспективата да яде, така че също стана с мен. Открих, че нейното мотаене наоколо и тихото й мъркане са като щит срещу самотата. Но малко след като тя отново си легна, минутната стрелка на големия стар часовник на стената сякаш замръзна. Престана да се движи. Погледнах го, три и половина. Погледнах го след един час, пак три и половина. Може би аз се движа със скоростта на светлината. В отчаянието си седнах на масата и развих картите, после потърсих книгата си за Таро. Не, не ги наредих. Просто започнах да си припомням значението на всяка карта, когато е права и обърната. Може би, ако знам значението им, когато (ако) някога ги наредя, ще видя картината. Това е поне упражнение за мозъка, нещо, което да го ангажира, да занимава мисълта ми. Струва ми се, че е минала цяла вечност, откакто не съм чела книга. Нищо не може да задържи интереса ми. Упражнението очевидно действа, защото следващия път, когато погледнах часовника, той показваше четири.

Отново завих картите и свалих копринената кърпа от кълбото, като го приближих по-близо до себе си. Неочаквано си спомних серия от събития, свързани с кълбото, главно защото мислех за лицето на Фло. В самото начало на миналата година мадам Делвекио Шварц сложи кълбото пред мен и ме покани да го докосна. Тогава Фло ахна, на лицето й се появи израз на страхопочитание, благоговение и удивление. На времето не ми направи впечатление, но сега разбирам, че сигурно съм била първият човек, на когото мадам Делвекио Шварц е позволила да докосне кълбото. След това, след време, когато се забърках с Дънкан, тя ми каза нещо странно — че всичко зависи от кълбото. Точно какво, не помня, макар че сигурно съм го записала в някоя от тетрадките си. Но си спомням съвсем ясно какво ми каза последната вечер, когато Фло и аз влязохме в предната стая и я открихме в тъмнината да си общува с него.

— Съдбата на Къщата е в кълбото — каза тя и сложи двете ми ръце върху него, сетне ги събра заедно. А Фло наблюдаваше това с явно учудване.

Може би по този загадъчен и косвен начин, по които правеше всичко, мадам Делвекио Шварц ми бе казала, че имам официалното й разрешение да използвам кълбото. Че аз съм избраната от нея наследница за нейните тайни.

Станах, изгасих осветлението и седнах отново на масата с лице на такова разстояние от леко замъглената сфера, че да мога да виждам благодарение на светлината, идеща отвън. И се загледах в него, фиксирайки своя образ във вътрешността на кристала, като го запазих там.

„Съдбата на къщата е в Кълбото.“

Добре, ако беше така, то аз нямах силата да видя каква е, защото след половин час взиране, взиране и пак взиране, не видях нищо друго, освен онова, което бе в стаята. Нито видения, нито лица, нищо.

Покрих го отново и станах да се приготвя за работа.

Тази вечер, както вече казах, вечеряхме с Тоби. Тъкмо свършихме и аз сложих остатъка от храната в хладилника, докато той изми няколкото чинии, когато на вратата се позвъни. Тоби избърса ръцете си с кърпата и отиде да отвори. След смъртта на мадам Делвекио Шварц само Тоби, Клаус и Джим поеха задължението за вратата. Без хазайката ни, която да пази и наблюдава, Къщата неочаквано стана уязвима.

Тоби се забави доста време, толкова дълго, че започнах да се притеснявам. След което дочух стъпки, неговите и на още някой, и приглушени мъжки гласове.

— Доктор Форсайт иска да те види, Хариет — обяви Тоби, като влезе пръв с намръщено лице. О, как исках да не бъде такъв и да харесва Дънкан!

Дънкан влезе с особеното изражение, което лекарите си слагат като допълнителна дреха, когато говорят с пациентите си. Получих леко кимване, слаба усмивка, но в очите му не светеше никакво чувство.

Поканих го да седне, като погледнах подканящо към Тоби, който пренебрегна погледа ми и остана да стои до вратата.

— Не, няма да стоя дълго, благодаря. Както вероятно знаеш — продължи с най-добрия си клиничен маниер доктор Форсайт, — в болницата се носят слухове за нас. — Когато устата ми се отвори, за да възрази, той махна с ръка да я затворя. — Може би затова днес един от регистраторите в психиатрията дойде да ме разпитва за моята Хариет Пурсел. Видял същото име върху един полицейски доклад и доклад от службата за закрила на децата, и искаше да знае дали Хариет Пурсел от клюките е същата. Попитах го защо е избрал да се свърже с мен, а не с теб, а той каза, че би било глупаво да го прави, докато не получи потвърждение от един — тук на устните му се изписа иронична, кисела усмивка — разумен човек.

— Фло — промълвих, когато направи пауза. — Става дума за Фло.

— Тя е в психиатричната клиника, Хариет. Приета е преди два дни от центъра на службата за закрила на децата.

Колената престанаха да ме държат, седнах и го загледах.

— Какво й има, Дънкан?

— Докторът не ми каза, аз не го попитах. Името му е Прендъргаст, Джон Прендъргаст, и каза да ти предам, че ще бъде в психиатрията утре през целия ден. Много е нетърпелив да говори с теб.

Сълзите се стичаха по лицето ми. Първите сълзи, които ронех, след като ми отнеха моето ангелско котенце. Може би, ако Дънкан не бе възпиран от присъствието на Тоби, а Тоби от присъствието на Дънкан, те щяха да се опитат да ме успокоят. Както и да е, когато покрих лицето си с ръце и захлипах още по-силно, двамата ме оставиха да си поплача.

Малко преди вратата да се затвори, чух как Тоби каза на Дънкан:

— Не е ли ужасно, че тя не обича никого от нас двамата и с една десета от любовта, която изпитва към това дете?

Ангелско котенце, скъпо мое, ще те намеря! Ще те върна в Къщата. Сега, когато те открих, нищо не може да ни раздели. Службата за закрила на децата те е пратила в моята болница, което е много по-близо до вкъщи от „Ясмар“.