Безмълвният ангел

Петък, 11 март 1960

Отказвам да вярвам на тези карти!

Днес имахме ден на разбитите глави. Не знам защо нещата стават така, но просто се случват. Някои ден имаме пациенти с определен вид нараняване повече от друг вид. Днес това бяха глави, глави и пак глави.

Крис все още беше в лабораторията, когато Деметриос — портиерът в спешното, който е от новите заселници в Австралия, докара няколко пациенти с рани на главите, бутайки инвалидната количка през въртящата се врата. Деметриос е грък и е организирал преводаческо бюро за обслужване на всички националности, с които се сблъскваме напоследък поради огромната вълна нови заселници. Аз много харесвам новите заселници и смятам, че те са полезни за страната — по-малко бифтеци с картофи, повече бьоф строганов! Но моето семейство ги ненавижда, а също и госпожица Крис Хамилтън. Жалко, защото Деметриос смята, че Крис е много готина. Той е ерген, прилично висок и не изглежда зле, само малко чуждестранно, и освен това сподели с мен, че работата му като портиер е временна. Вечер ходи в университета — учи за автомобилен механик, защото иска някой ден да си има собствен гараж. Както всички нови заселници, той работи много упорито и спестява всяка стотинка. Новите австралийци приемат работата като привилегия, а не като задължение. Те са щастливи, че са някъде, където в стомасите и в банковите им книжки има нещо.

Както и да е, след като хвърли на Крис един многозначителен поглед и получи в отговор свиреп такъв, Деметриос си тръгна и ни остави с поредния пациент. Този така наречен пациент беше пиян до козирката, миришеше на бира, не можеше да стои прав и отказваше да комуникира. Когато се наведох над него, за да поставя по една торбичка с пясък от двете страни на врата му, повърна отгоре ми. О, какъв ужас! Наложи се да оставя Крис да ругае, а младшата лаборантка да избърше пода, за да отида в стаята на женския персонал и да сменя униформата, обувките, чорапите, колана за жартиери, сутиена, гащите, всичко. Имах резервна униформа в шкафчето, но нямах друго бельо, нито обувки, така че трябваше да ги изпера на мивката, да ги изстискам възможно най-силно, за да изглеждат като сухи, и да ги облека отново, дори и чорапите. Строго е забранено да бъдеш с боси крака. Моите любими стари обувки никога вече няма да бъдат същите, каква трагедия. За три години те така бяха прилегнали на краката ми, че дори не ги усещах, а сега трябваше да си купя нови и да ги опитомявам тепърва. Ужасно е изморително да си постоянно на крак! Тъй като човек не може да изстиска обувките си, аз ги нахлузих мокри върху чорапите и се върнах в рентгена на спешното, като оставях след себе си пътечка от мокри следи. Старшата сестра бе на посещение и ме изгледа строго от горе до долу.

— Госпожице Пурсел, измокрили сте пода, а това е много опасно за останалите хора — рече ледено тя.

— Да, госпожо. Забелязах. Извинявам се — казах, като се мушнах през вратата. Няма смисъл да се оправдаваш пред старшата сестра или пред сестра Агата, трябва само да изчезнеш възможно най-бързо. Но не е ли удивително? Тя ме е срещала само веднъж, а знае името ми и коя съм.

Та този ден премина така, като един от „онези“ дни. Но аз отпратих младшата лаборантка в четири и се сражавах геройски сама. Вече бе минало доста след осем вечерта, когато занесох мръсното пране до улея в спешното и потърсих някой от персонала по почистването, който да се заеме със специална обработка на нашия етаж. Трябваше само да въведа регистъра и да приготвя касетите за утре, и бях свободна да си вървя.

Когато излязох навън, открих, че всеки миг щеше да се разрази и избухне една от онези мартенски бури, при които небето и земята се сливат в едно. Имам чадър, разбира се, но когато погледнах нагоре и надолу по Саут Доулинг Стрийт, открих, че всички таксита бяха решили да се изпокрият, преди да настъпи потопът. Или трябваше да си отида пеша, или да спя на застлания с найлон диван в спешното. Но не мисля, че старшата сестра би одобрила последното.

Някой излезе от вратата за пешеходци на отделението точно когато се изви един огромен вихър, който донесе листа, парчета хартия и летящи консервни кутии. Не погледнах, докато не почувствах, че стои съвсем близо до мен, и осъзнах, че трябва да е човек, който познавам. Беше господин Форсайт, ни повече, ни по-малко! Той ми се усмихна ослепително и посочи с върха на големия си черен чадър с ебонитова дръжка към паркинга на висшия медицински персонал. Всички ролс-ройсове и бентлита си бяха отишли, оставяйки самотни един мерцедес от 1930 година и лъскав черен ягуар. Неговата кола беше ягуарът, обзаложих се сама със себе си.

— Всеки момент небето ще се излее отгоре ни, Хариет — каза той. — Позволете да ви закарам до вас.

Осмелих се да му се усмихна в отговор, но поклатих подчертано глава.

— Благодаря, сър, но ще се справя и сама.

— Наистина няма никакъв проблем — настоя той, сетне нададе победоносен вик, когато небесата се разтвориха и дъждът се изсипа наистина като из ведро. — Безсмислено е да чакате автобуса в този дъжд, а таксита няма на километри оттук. Нека да ви закарам у вас, Хариет.

Но аз нямах намерение да отстъпвам. Болниците кипят от клюки, те са истинско огнище на сплетни, а и ние стояхме съвсем на открито. Покрай нас постоянно влизаха и излизаха хора.

— Благодаря ви, сър — отвърнах непоколебимо, — но цялата воня на повърната бира. Предпочитам да повървя.

Вирнах брадичка и стиснах уста. Той ме изгледа за миг, сетне сви рамене и като отвори чадъра си, който имаше сребърна лента около дръжката с гравирано послание от Джефри и Марк, затича към черния ягуар. Браво, Хариет! Позна! Мерцедесът от 30-та година бе кола, която можеше да кара само някой психиатър или патолог. Ортопедите бяха ортодоксални. Когато черният ягуар мина покрай мен, зърнах бледото петно на лицето му зад запотеното стъкло и една ръка, която ми махаше. Не му отговорих. Вместо това изчаках малко, отворих чадъра си и тръгнах по дългия три мили път към Къщата. По-добре така. Много по-добре.