Ледена тишина

9

Приземният апартамент, който Снори Елертсон беше наел в квартала „Тингхолд“ на Рейкявик, беше собственост на възрастна вдовица. Жената беше доста над осемдесетте, но все още живееше на горния етаж. Покойният ѝ съпруг, психиатър, беше обзавел приземния етаж като свой офис някъде в средата на миналия век и когато Снори беше отегчен, се забавляваше да си измисля разговорите, които вероятно са били провеждани тук в течение на години — опитваше се да усети призрачното им присъствие, използвайки живото си въображение. Силното въображение беше от съществено значение за всеки артист, особено за музикант като него. Каква полза от артист без творчески идеи?

Снори седеше пред клавиатурата в полумрака на стаята и се опитваше да завърши новата си композиция. Трудно му беше да се съсредоточи — беше прекалено възбуден от предстоящата среща с хора от музикална компания тази вечер. Най-накрая, след години борба, след безкрайните, зле посетени изпълнения в мърляви барове и всичките му опити да пробие в радиото, най-сетне виждаше по-светло бъдеще пред себе си. След телефонния разговор беше на седмото небе от щастие, а тази вечер щеше да е още една крачка по-близо до договора за запис.

Нямаше много неща, с които да се гордее в краткия си живот, и сега отчаяно искаше да сподели новината с някого. Как му се искаше да каже на родителите си, но знаеше, че идеята не е добра.

Баща му Елерт Снорасон беше известен политик, оттеглил се от работа след дълга и успешна кариера зад гърба си и в парламента, и като министър в правителството. Винаги се беше радвал на уважението на своята партия и на политическите си опоненти, но както Снори знаеше много добре, не беше успял да осъществи най-голямата си мечта — да бъде в правителството като министър-председател. Имаше всички изгледи това да се промени, когато преди малко повече от две години финансовата криза доведе до решението за създаване на обединена национална администрация, като всички партии сформират коалиция. Нямаше почти никакво съмнение кой ще е най-вероятният кандидат за министър-председател: Елерт беше забележително непротиворечива фигура въпреки дългата си кариера, освен това имаше най-дълъг опит в парламентаризма от всеки друг. И което беше най-важно, другите членове на парламента, изглежда, му имаха доверие.

Години наред Снори бе носил на родителите си разочарование след разочарование, докато затъваше все по-дълбоко в живот с алкохол и наркотици. Зависимостта му от бутилката и твърдата дрога излезе от контрол точно по времето, когато баща му се готвеше да заеме най-висшата длъжност в страната. Мечтата на Елерт да бъде министър-председател беше разбита точно когато щеше да се превърне в реалност. Той се оттегли по „лични причини“ и на истинската история никога не беше дадена гласност.

Карла, майката на Снори, никога не беше работила и все пак именно тя държеше всички политическите лостове в ръцете си. Снори изобщо не се съмняваше, че успехът на баща му в политиката до голяма степен се дължеше на проницателността и решителността на майка му, мечтата за кабинета на министър-председателя беше колкото на Елерт, толкова и на Карла. Така че, когато кариерата му стигна до своя неочакван край, разочарованието ѝ беше дълбоко и недвусмислено.

Реакцията ѝ беше изключително сурова. Затвори всички врати за сина си. В редките случаи, когато той им се обаждаше, тя не желаеше да говори с него и повече от две години той не беше канен в родния си дом. Снори подозираше, че Елерт има желание да го приеме обратно, но Клара винаги беше управлявала дома си с желязна ръка.

Студенината на майка му към него окончателно доказа това, което той винаги беше подозирал: в политиката няма място за мекосърдечни хора. Поради това дори и през ум не му беше минало да тръгне по стъпките на баща си.

Е, Елерт наистина беше изпуснал възможността да оглави правителството. И как толкова се беше отразило това на ситуацията в края на краищата? Той пак имаше своята успешна и безупречна кариера зад гърба си. А партията се беше преборила за премиерското място и без него. Неоспоримият му престолонаследник Мартейн — семеен приятел и другар от детството на Снори — бе поел щафетата. Партията извоюва лесна победа в изборите, последвали коалицията, с Мартейн на кормилото — лидер на едно ново поколение с голямо бъдеще пред себе си. Снори имаше всички основания да смята, че старецът не притежава необходимата енергия да издържи още една предизборна кампания, да не говорим да постигне такъв успех като Мартейн.

Но може би Снори наистина имаше основание да се чувства виновен. Шибаната дрога.

Дали пък да не поговори за радостната перспектива със сестра си Нана?

Тя винаги беше заета, но от време на време успяваше да поговори с него, стараеше се да запази мирните отношения помежду им, макар съпругът ѝ невинаги да беше съгласен. Един ден, когато ги срещна случайно на улицата, разговорът беше кратък и хаплив, а докато се отдалечаваше, чу зет си да казва — без съмнение нарочно високо, за да стигне до ушите му — че не трябва да позволяват на наркоман като него да се върти около семейството „за доброто на децата“. Скапано копеле.

Сега обаче Снори беше оставил всичко това зад гърба си и сякаш музикалната му кариера бе напът да потръгне.

Отвори лаптопа си и написа съобщение до сестра си, попита я има ли нещо ново около нея и ѝ каза, че той има добри новини, че се надява да сключи договор за запис. Срещата е довечера в „Копавогюр“. Да видим какво ще излезе, написа той, с мисълта, че Нана живее в голяма самостоятелна къща в същия квартал. Мисля си за теб, докато седя тук в студиото. Надявам се да стане. Предай обичта ми на семейството, добави той, защото много обичаше малките, въпреки че рядко ги виждаше.

Би било хубаво да можеше да си поговори за новината с приятеля си от детинство, а сега министър-председател Мартейн. Разговор над чашка кафе, за да си спомнят миналото и да отбележат успеха и на двамата. Но да говори с младия мъж, който сега заемаше поста министър-председател, беше лесно само на думи, особено след като животът им бе поел по толкова различни пътища.

И двамата бяха показали големи възможности като младежи, но докато Снори се озова в съмнителна компания, Мартейн никога не изгуби от поглед целите си, демонстрирайки леденостудена пресметливост, която бе напълно чужда на Снори. Всъщност независимо от амбициите и фокуса си Мартейн не се отказа от стария си приятел. Когато Снори пропадна в подземния свят на наркотиците, Мартейн продължи да поддържа връзка с него през всичките мрачни години. Но въпреки че приятелството им не беше тайна, като всеки амбициозен политик, той беше внимателен и гледаше да не се срещат на прекалено публични места.

Само че след онези драматични февруарски дни преди две години Мартейн започна да го избягва. Снори го разбираше, не подхождаше на министър-председател, дори и в такава малка страна, да има приятел като него. Отношението му не се промени дори след като Снори направи всичко възможно да промени живота си, мина през курс за лечение с помощта на сестра си, пазеше се чист и се върна към първата си любов — музиката.

Минаваше девет вечерта. Беше повикал такси, защото нямаше собствена кола, а трябваше да отиде до студио в промишлената зона на „Копавогюр“ — десет-петнайсет минути с кола от центъра на Рейкявик. Беше обещал да е там в девет и половина.

Потръпна пред перспективата да мине целия този път пеша. Чувстваше се най-добре в града и се надяваше, че ще успее да намери с какво да се върне.

На излизане се погледна в огледалото, знаеше, че трябва да има подходящ външен вид. Изглеждаш приемливо, помисли си той, прокарвайки пръсти през косата си, която бе започнала да оредява заплашително за толкова млад мъж.

Пусна един компактдиск в джоба на черното си палто и забързано излезе да чака таксито на ъгъла. В тази противна дъждовна вечер наоколо не се виждаше жива душа. Зазяпа се в дъждовните капки, които барабаняха тежко в локва на улицата, в ума му се понесе мотив от класическо парче — красив валс, макар да не беше сигурен кой е композиторът. Навярно някой от фамилията Щраус, реши той.

Таксито зави зад ъгъла, водата от локвата се плисна към него под колелата, успя да отстъпи точно навреме, за да не го опръска. Почувства, че това е щастливата му вечер.