Ледена тишина

3

— Роден съм в Хединсфьордюр — каза гостът на Ари Тор. — Бил ли си там?

Седяха в ъгъла за кафе на полицейския участък, спазвайки дистанцията помежду си. Не бяха се ръкували, когато Хедин пристигна.

— Минавал съм оттам, след като откриха тунела — отвърна Ари Тор, докато чакаше чаят му да поизстине малко.

Хедин си беше избрал кафе.

Да, точно така — потвърди той с дълбокия си глас. Изглежда беше резервиран, спокоен човек. Избягваше очния контакт с Ари и гледаше главно масата или кафето си.

— Точно така — повтори той. — Никой не спира там за подълго. Все същият пуст фиорд си е, макар сега хората да минават с колите си през него по цял ден. В старите времена не би могъл да си представиш, че е възможно да видиш толкова много преминаващи.

Ари Тор предположи, че Хедин наближава шейсетте, и много скоро предположението му се потвърди.

— Роден съм там през 1956. Родителите ми се преместили предишната година. Всички вече били изоставили фиорда, а те искали да му вдъхнат живот поне за още малко. Не били сами. Сестрата на майка ми и мъжът ѝ също дошли с тях, искали да опитат да направят ферма.

Той млъкна, отпи внимателно от кафето си и отхапа мъничко от бисквита, която взе от пакета на масата. Изглеждаше леко нервен.

— Имали са къща или земя там? — попита Ари Тор. — Красиво място е.

— Красиво… — повтори като ехо Хедин с отнесен глас, сякаш потънал в спомените си. — Би могло да се каже, но не това изскача в ума ми. Векове наред е било трудно за живот място. Снегът остава до късно и е изключително самотно през зимата — не липсват лавини от планинските склонове. Фиордът е напълно отрязан през зимата, океанът от едната страна, високите планини от другата, беше трудно дори да се добереш до съседна ферма при спешен случай, да не говорим до града отвъд планините.

Хедин подчерта думите си с поклащане на главата и смръщване на лицето. Беше едър мъж, дори малко над нормата, с рядка мазна коса, сресана назад.

— Но за да отговоря на въпроса ти — не, родителите ми не притежаваха ферма там. Предложили им да наемат една, която останала празна, но била все още в добро състояние. Баща ми беше добър работник и винаги е искал да бъде фермер. Къщата била достатъчно голяма за четиримата: родителите ми и сестрата на майка ми с мъжа ѝ. Той всъщност бил затънал в някаква финансова каша и веднага се възползвал от шанса да опита нещо ново. След това съм дошъл аз, година по-късно, така че вече сме били петима… — Млъкна и изсумтя. — Е, това не е съвсем точно, но ще стигна и дотам — добави той.

Ари Тор не каза нищо, остави Хедин да продължи разказа си.

— Каза, че си минавал оттам. В такъв случай едва ли си видял самия фиорд. Това, което би видял от новото шосе, е лагуната на Хединсфьордюр. Тясна ивица земя, Викюрсандюр, която дели лагуната от самия фиорд, това е всичко, което можеш да видиш от пътя. Не че това има някакво значение за това, дето трябва да ти разкажа. Нашата къща беше на лагуната, и все още си е там. Това, което остана от нея. Тя е единствената къща от западната страна на водата, там има много малко равна земя, да знаеш. В сянката на голяма планина се пада, направо в подножието ѝ, така че, естествено, беше истинска лудост да се живее там, но родителите ми били твърдо решени да опитат. Знаеш ли, винаги съм вярвал, че условията — планината и изолацията — са изиграли роля в това, което е станало. Хората лесно могат да загубят разсъдъка си на подобно място, как мислиш?

Мина малко време, преди Ари Тор да схване, че Хедин очаква отговор на въпроса си.

— Ами да. Предполагам — беше най-доброто, което успя да измисли.

Въпреки че трудно можеше да се сравни с Хединсфьордюр, той все още пазеше горчиви спомени от първата си зима в Сиглюфьордюр. Почти не можеше да заспи през нощта, чувстваше се задушен от хватката на тъмнината и надвисналите планини, а падналият сняг в повечето дни изолираше градчето от останалия свят.

— Ти вероятно си по-наясно с това от мен — отвърна той, потръпвайки от спомена. — Какъв беше животът там?

— Аз? Божичко, нищичко не помня. Преместили сме се след… след това, което е станало. Нямал съм дори една годинка, а родителите ми не говореха много за времето в Хединсфьордюр, което е разбираемо, предполагам. Но си мисля, че не всичко е било лошо. Майка ми е разказвала, че съм се появил в красив ден в края на май. Когато съм се родил, тя слязла до водата и погледнала лагуната — съвършено спокойна в онзи слънчев ден — и решила, че трябва да ме нарече Хедин, на името на викингите, които се заселили в Хединсфьордюр някъде около 900 година. Разказваха ми също истории за красиви зимни дни, макар татко понякога да споменаваше как онези високи планини те захлупват през тъмните зимни месеци.

Ари Тор отново усети онова чувство. Спомни си съвсем ясно как му действаше пръстенът от планини, заобикалящи Сиглюфьордюр, когато за първи път пристигна тук преди две години и половина. Клаустрофобията си беше все още в него, въпреки че полагаше усилия да не ѝ позволи да го победи.

— Да се стигне от Хединсфьордюр до Сиглюфьордюр или Олафсфьордюр беше голяма работа по онова време — продължи Хедин. — Най-добрият начин беше по море, но беше възможно и пеша, като се мине през планинския проход Хестскард и надолу към Сиглюфьордюр. Има история от деветнайсети век за жена от една от фермите в Хвандалур, която трябвало да събере дърва за огрев и тръгнала пеша, поемайки по изключително труден маршрут под сипея на източната страна на фиорда. Била бременна по това време и на всичкото отгоре носела и малко дете в превръзка на гърба си… по целия път. Всичко е възможно, когато имаш желание. Това е приказка с щастлив край. Моята не е.

Хедин вдигна глава с горчива усмивка и замълча за миг, преди да заговори отново.

— Старата ни къща не беше далече от пътя, по който бихте се спуснали в Хединсфьордюр, ако идвате пеша откъм Сиглюфьордюр през прохода Хестскард. Сега хората минават този маршрут за удоволствие. Времената се менят, нали? Както и хората. И двамата ми родители са мъртви. Майка си замина първа, татко я последва — каза той печално и отново млъкна.

— Другите също са мъртви, нали? — попита Ари Тор, найвече за да наруши мълчанието. — Искам да кажа, леля ти и мъжът ѝ.

Хедин го изгледа изумен.

— Значи никога не си чул за това, а? — попита той накрая.

— Не, не си спомням.

— Извинявай. Просто приех, че знаеш историята. Тогава всички я знаеха. Но след време всичко се забравя, предполагам, минал е повече от половин век оттогава. Дори най-страшните неща се забравят с годините. Така и никой не откри какво в действителност е станало, дали е било убийство, или самоубийство…

— Наистина ли? Кой е умрял? — заинтересува се Ари Тор.

— Леля ми. Изпила отрова.

— Отрова? — Ари Тор потръпна при мисълта.

— Имало нещо сипано в кафето ѝ. Минало много време, докато доведат лекар. Вероятно животът ѝ би могъл да бъде спасен, ако бе получила помощ по-бързо. Може би го е направила сама с ясното съзнание, че едва ли има голям шанс линейка или доктор да пристигнат навреме. — Гласът на Хедин сега беше станал по-дълбок и бавен. — Присъдата била, че е злощастен инцидент, че е сипала в кафето си отрова за мишки вместо захар. Но според мен това е малко пресилено.

— Смяташ, че някой я е убил? — попита направо Ари Тор, който отдавна се беше отказал да задава неудобни въпроси по тактичен начин. И без това не му се удаваше много.

— Това е най-очевидното заключение според мен. Имаше само трима възможни заподозрени: мъжът ѝ и моите родители. Така че над семейството ми завинаги остана да тегне подозрение, като сянка. Не че хората го споменават. Повечето вярват, че тя сама е отнела живота си. Но днес вече нямат какво толкова да кажат. Преместихме се да живеем в Сиглюфьордюр, след като тя умря, а мъжът ѝ се върна на юг в Рейкявик и прекара остатъка от живота си там. Родителите ми никога не обсъждаха станалото с мен, а и аз не ровех за информация. Естествено е да не мислиш лошо за родителите си, нали така? Но дълбоко в ума ми вечно тегнеше съмнение. Мисля си, че или е извършила самоубийство, или е била убита от мъжа си. Няма да е за първи път. Мъже са убивали жените си и преди, както и обратното — изрече Хедин с въздишка.

— Предполагам, че се досещаш какъв ще е следващият въпрос? — каза сериозно Ари Тор.

— Да — отвърна Хедин и замълча за момент. — Чудиш се защо съм дошъл при теб с този проблем след всичките тези години, нали?

Ари Тор кимна. Канеше се да отпие от чая, който се охлаждаше в голямата керамична чаша на масата пред него, но внезапно мисълта за мишата отрова в кафето на злощастната жена го накара да се откаже.

— Това си е отделна приказка. — Хедин изпъна рамене и се замисли за момент, явно в търсене на правилните думи. — Преди всичко, за да съм напълно ясен, напомням, че се свързах с теб преди Коледа, защото знаех, че поемаш участъка от Томас. Той познава града и всички истории тук прекалено добре, мислех си, че ти ще погледнеш случая с нови очи, макар да съм малко изненадан, че досега не си чул историята. Но има и друга причина. Мой приятел живее долу на юг и есента ходил на среща на Сиглюфьордюрското общество — хора, преместили се от Сиглюфьордюр. Имали вечер на снимките.

Ари Тор повдигна въпросително вежди.

— Да, вечер на снимките — повтори Хедин. — Разглеждали стари снимки от Сиглюфьордюр. Част от забавлението е да разпознават хората на старите фотографии и да записват имената им. Това е начин да се поддържа списък на хората, живели в града през годините.

— И там е станало нещо?

— Точно така. Той ми звънна онази вечер и ми каза, че е видял снимката.

В гласа на Хедин се появи внезапна строгост, по-мрачен тон, който накара Ари Тор да слуша по-внимателно.

— Фотографията била направена в Хединсфьордюр, точно пред къщата, където сме живели… — Той отпи глътка от кафето си, ръката му леко трепереше. — Било е преди смъртта на леля ми, насред зима, денят бил слънчев, но имало дълбок сняг.

За секунда Ари Тор бе обхванат от познатото чувство на тревога, но бързо го избута назад в ума си.

— Обаче в самата снимка нямало нищо слънчево. Трябва да съм бил на няколко месеца по онова време и на фотографията сме били всичките петима.

— Добре де — обади се Ари Тор. — Едва ли може да има нещо чак толкова странно в една семейна снимка?

— Точно там е работата — каза тихо Хедин и се взря замислен в чашата си с кафе, после рязко вдигна глава и погледна Ари Тор право в очите. — На снимката били майка ми, баща ми и аз, и моята леля. Мъжът ѝ Мариус трябва да е бил човекът, който ги снима, или поне аз така си представям.

— Е, тогава кой е бил петият човек? — попита Ари Тор и по гърба му полази тръпка.

Мислите му се завъртяха към старите истории за призраци, появяващи се на фотографии; дали Хедин не намекваше за нещо от този сорт?

— Млад мъж, когото никога не съм виждал. Стои там, в центъра на фотографията, и ме държи в ръцете си. Казано с две думи, никой от хората на срещата нямал представа кой е този човек. — Хедин отново въздъхна. — Кой е този млад мъж и какво е станало с него? Може ли той да е отговорен за смъртта на леля ми?