Ледена тишина

8

Ари Тор беше готов за нощната смяна, независимо че се чувстваше уморен. Беше опитал да подремне през деня, но не бе успял да се наспи като хората.

И без това не го чакаше много работа. Може би ще може да поспи няколко часа вкъщи с телефона до леглото. Трябваше да звънне на Исрюн, журналистката от Рейкявик, но тя вероятно вече се бе прибрала, така че това щеше да почака за по-късно вечерта.

Трябваше също да се свърже с болницата и със специалиста по инфекциозни болести тази вечер, за да преразгледа положението с тях. Вторият смъртен случай само разпали страховете на хората във връзка с вируса. Във всички средства за масова информация се обсъждаха описанията на симптомите на медицинската сестра — от повръщането до вътрешните и външните кръвоизливи. Вече бе станало ясно пред каква опасност са изправени и никой не искаше да е следващият. От разговорите с главния лекар беше наясно, че болничният персонал живее в страх дори сега, когато бяха въведени най-строгите планове за действие при извънредни ситуации.

По негово мнение след смъртта на сестрата медиите само подклаждаха страховете на хората, докато властите правеха всичко възможно да уверят широката общественост, че ситуацията е под контрол, и се опитваха да внушат, че предвид всички обстоятелства, фактът, че не са заразени повече хора, е триумф.

Независимо от положението Ари Тор чувстваше, че има повод да е радостен сега, когато отношенията му с Кристин, неговата бивша приятелка, вървяха към подобрение. Бяха се разделили отдавна, но той не бе в състояние да я изхвърли от главата си и накрая се бе появил неочаквано на прага на дома ѝ в Акюрейри, където обаче видя друг мъж. Ревността замъгли ума му и той побесня. В завързалия се бой беше намушкан с нож. Той пое вината изцяло върху себе си, но по някакъв странен начин случката сякаш го сближи с Кристин.

Само че през януари в личния му живот последва ново сътресение. Изненадващ телефонен разговор му поднесе новина, която не беше от тези, които въодушевяват човека през мрачните зимни месеци в близост до полярния кръг.

— Ари Тор ли е? — нерешително попита женски глас.

— Да — отвърна той кратко, гласът не му беше познат.

Да го търсят по име в работно време беше рядкост, затова първо си помисли, че е човек, който има някакво оплакване, човек, който смята, че той трябва да си върши работата подобре. Ех, де да беше така.

— Ти вероятно не ме помниш — продължи жената след кратка пауза. — Срещнахме се в Бльондуос.

И това беше достатъчно. Стресна се така, все едно някой го бе зашлевил. Спомняше си я, макар и не съвсем ясно, доколкото бе възможно през мъглата на онова нощно пиянство. Беше червенокосото момиче, с което се запозна на музикалния фестивал и с което спа същата вечер, есента, след като той и Кристин се бяха разделили.

— Да, разбира се, че си спомням — промълви той.

— Трябва да поговорим. — Настъпи изнервено мълчание, после тя продължи. — Когато се срещнахме, аз имах нещо като връзка с един, в оня момент малко си почивахме един от друг… Но скоро след това ние… знаеш… открих, че съм бременна.

Беше изречението, от което Ари Тор се ужасяваше.

— Моля? И мислиш, че детето може да е мое? — попита той.

— Не съм сигурна. Вече скъсах с приятеля си. Първо го оставих да мисли, че детето е негово, но после трябваше да призная, че не съм сигурна. Скоро след това се разделихме. Трябва да направя тест, за да съм сигурна.

Ари Тор беше наясно, че трябва да се съгласи на теста, колкото и да му беше неприятно. В края на краищата, не можеше да откаже.

Но преди да приключи разговора, той попита:

— Момче или момиче е?

— Момче — отвърна тя и в гласа ѝ прозвуча гордост. — На седем месеца. Искаш ли да го видиш?

Ари Тор се поколеба за момент, даде си време да помисли.

— Не, не сега — каза накрая. — Нека първо се убедим, нали така?

Когато остави слушалката обратно върху вилката, го обхвана някакво смесено чувство на страх и вълнение едновременно. Как, по дяволите, ще каже на Кристин за това? Тогава беше взел решение никога да не споменава пред нея за онази краткотрайна авантюра. И без това не беше нейна работа — по онова време не бяха заедно.

Няколко дни след съдбовния телефонен разговор той сериозно обмисляше да запази новината за потенциалното си бащинство в тайна, да не каже и дума на Кристин, докато връзката им все още се възстановява, да я остави в блажено неведение. Но след като отново се бяха сближили толкова много, идеята между тях да стои лъжа, която ще им попречи да станат истинска двойка, започваше да го притеснява все повече и повече.

И така, накрая той събра кураж и ѝ разказа всичко. Тя го прие по-добре, отколкото той очакваше.

— Не е сигурно, че детето е твое — каза.

— Не мога да го изключа напълно.

— Ще преминем по този мост, когато стигнем до него — отвърна тя с повдигане на рамо и лека усмивка.

Но независимо от лекия тон той усети — почти видя — сериозната тревога зад безгрижното ѝ поведение. Ала беше полесно да остави нещата така.

Взеха кръвни проби от Ари Тор, от момченцето и от бившия приятел на жената. Оказа се, че приятелят и Ари Тор са от една и съща кръвна група, затова следващата стъпка беше ДНК тест. Сега всички чакаха резултатът да излезе. Бяха минали два месеца.

Телефонът на бюрото на Ари Тор звънна, откъсвайки го рязко от тези мисли за бурния му личен живот и връщайки го обратно в настоящето.

На линията беше възрастна жена, която живееше сама, макар да беше доста над осемдесетте. Започна да се извинява за неудобството, но каза, че цял ден не може да се свърже с кооперативния магазин, а спешно ѝ трябвали някои неща: рибно филе, малко ръжен хляб и мляко за нея и котката. Ари Тор обеща да се погрижи, като съзнаваше, че управителят на магазина вероятно е много изморен.

Каза довиждане на възрастната жена и си записа да намине през магазина.

Тъй като нямаше какво друго да прави, реши, че спокойствието и тишината на град в карантина му дават идеалната възможност да прегледа още веднъж папката за Хединсфьордюр.

— Не обещавам нищо — беше казал на Хедин, който го бе помолил да разгледа отново случая и да се опита да открие младия мъж от фотографията, ако е възможно.

Първо беше прегледал старите полицейски досиета, но тези, които намери в участъка, изобщо не стигаха до времената, когато биха могли да съдържат нещо свързано със случая, затова трябваше да се задоволи с материалите, които Хедин му беше дал.

Извади тънката папка и започна да проучва снимката, която лежеше най-отгоре върху малката купчина документи. Беше черно-бяла, леко избледняла. Някой, вероятно Хедин, беше написал няколко имена на гърба ѝ — всички от снимката, с изключение на младежа, разбира се. Групата се беше събрала на стъпалата на ниска тухлена къща. Вляво стоеше Йорун, двайсет и две годишната сестра на майката на Хедин, жената, която умряла, след като била отровена. Няма никаква представа колко малко време ѝ остава, помисли си Ари Тор, загледан във фотографията. Трудно беше да се каже точно колко време преди смъртта ѝ през март 1957 г. е направена. Снегът на заден план му подсказваше, че е все още зима, но толкова далече на север лесно можеше да завали сняг и през пролетта, и през есента. Малкото момче Хедин изглеждаше на няколко месеца вече не беше новородено — така че въз основа на рождената му дата Ари Тор предположи, че снимката е направена през есента или зимата на 1957 г. Йорун гледаше сериозно, лицето ѝ бе обрамчено от къса тъмна коса. Носеше вълнен пуловер и късо палто, очите ѝ бяха вперени в земята пред нея, а не в човека зад фотоапарата.

До нея стоеше непознатият младеж. Нищо в него не изглеждаше необичайно, но след като бе чул историята на Хедин, Ари Тор не можеше да се отърве от чувството, че в него има нещо заплашително. На снимката той виждаше момче, което е на грешното място в грешното време, нежелан гост. Според Хедин никой от присъствалите на сбирката за разглеждане на снимки не го беше разпознал, което показваше, че не е от Сиглюфьордюр. Ари Тор предположи, че е на четиринайсетпетнайсет години. Носеше работни дрехи и фотоапаратът го беше хванал с широко отворени очи. Имаше фино оформен нос, устата беше твърдо стисната, а рошавата коса стърчеше във всички посоки. Бебето беше увито във вълнено одеяло, с дебела шапка на главата и младежът го беше притиснал здраво в ръцете си. Но защо той държеше бебето? И каква беше връзката му със семейството?

Родителите на Хедин стояха до него, най-вдясно на фотографията. Гудмундюр, бащата на Хедин, изглеждаше на около трийсетина години. Беше висок мъж, неподходящо облечен за условията — само с работни панталони и карирана риза. Имаше силно лице с ъгловати черти, очите му бяха скрити зад тънки кръгли очила. Не изглеждаше радостен от перспективата да го снимат.

Гудфина, майката на Хедин, изглеждаше унила като сестра си. Имаше голяма прилика между двете, макар че Гудфина бе по-слаба и по-голяма от Йорун, навярно на около трийсет, когато е била направена снимката.

Ари Тор не беше в състояние да обясни защо, но имаше чувството, че хората на фотографията излъчват меланхолия.

Сякаш само малкото момченце, невинно отпуснато в ръцете на младежа, не усещаше тъгата на всички останали.

Ари Тор ги разгледа внимателно още веднъж: първо Йорун, после младежа и бебето Хедин, и накрая двойката Гудмундюр и Гудфина. Не можеше да не забележи, че от всички в групата младежът беше единственият, чиито очи гледаха в апарата. Двете жени гледаха надолу към снега, натрупан пред къщата, а странните очила на Гудмундюр скриваха очите му. Каквато и тайна да пазеше снимката, явно беше добре скрита. Остави фотографията настрана и започна да разглежда вестникарските изрезки, които бяха под нея. Бяха от времена много преди дните на жълтата таблоидна журналистика и непрекъснатия порой от интернет новини. Имаше две къси дописки в национални вестници, и двете съдържащи повече или по-малко еднакви подробности. Двайсетгодишна жена починала, след като погълнала отрова във ферма в Хединсфьордюр. Новината се съобщаваше седмица след събитието, вероятно въз основа на информация, подадена от полицията, и дописникът смело обявяваше, че инцидентът е бил случайност. Името на жената бе пропуснато и в двата текста.

Третата изрезка беше от местния седмичник на Сиглюфьордюр и беше най-пространното отразяване на внезапната смърт на жената. Не даваше много повече подробности от другите две, макар че включваше името ѝ и черно-бяла фотография от Хединсфьордюр. Явно беше направена през зимата, в центъра на снимката беше къщата, с планините от едната страна и езерото от другата. Докато се взираше в гледката, Ари Тор почувства внезапно безпокойство, доста подобно на това, което изпита по време на посещението на Хедин. Самотата на мястото беше почти осезаема, от него лъхаше безнадеждност.

Ари Тор се зачуди дали не трябва да иде с колата до Хединсфьордюр, за да хвърли един поглед на мястото и да огледа руините на старата къща. Почувства нужда да усети атмосферата на този пуст фиорд, който сега внезапно бе станал достъпен през новия тунел, свързващ го директно със Сиглюфьордюр, и за първи път беше отворен за общия трафик. Но съвестта му взе връх, знаеше, че не бива да престъпва ясното указание да не пътува извън границите на града, та дори да става дума само за една вечерна визита до ненаселен фиорд.

Звънът на телефона наруши вечерната тишина. Този път беше Томас.

— Как са нещата, синко? — попита той, гласът му издаваше колко е уморен.

Напоследък беше започнал да се обажда по средата на смените му и да го пита дали всичко е под контрол, макар Ари Тор да подозираше, че истинската причина е желанието му да си поговори с някого.

— Не е зле — предпазливо отвърна той.

— Ще ми звъннеш, ако изникне нещо, нали?

— Разбира се. Между другото… къде се съхраняват старите полицейски досиета?

— Моля…? Колко стари имаш предвид? — явно се изненада Томас.

— Ами повече от петдесет години — 1957.

— За какво са ти притрябвали? — попита подозрително шефът му.

Може би щеше да е добре да разпита Томас за случая. Не беше давал обещания, че ще спазва поверителност.

— Просто преглеждам един стар случай в свободното си време.

— Така ли?

— Жена, която починала, след като се отровила, в Хединсфьордюр. Помниш ли я?

— Чувал съм за случая, разбира се, но когато това стана, бях момче. Хедин ми е стар приятел, роден е там. Леля му е тази, дето умря.

— Точно така. Той ме потърси през зимата, докато ти беше на юг, и вчера най-накрая успях да говоря с него. Събрал е стари вестникарски изрезки за случая и ме помоли да го погледна.

Обещах, че ще видя какво мога да направя. По-късно ще ти разкажа повече — приключи Ари Тор с необичайна решителност.

Странно, но му се искаше да разследва случая сам.

— Е, това, че Хедин рови, не е изненада. Той е любознателна душа, дълги години беше учител. Ще опитам утре да ти намеря досието.

— Има ли друг, който да познава историята, освен Хедин, имам предвид? — заинтересува се Ари Тор.

— Пастор Егерт може би — отвърна Томас след кратък размисъл. — Той познава историята на Хединсфьордюр много добре. Иди да се видиш с него. Може да си направите и един теологичен диспут, докато си там.

— Задължително — каза кратко Ари Тор.

А беше сигурен, че с шегите във връзка с краткия му флирт с богословието вече е приключено. Бяха му необходими три опита, за да намери мястото си в живота, ако наистина го беше намерил. Първият беше с философията, после превключи на теологията, отказа се и от двете.

— Преди да забравя — добави Томас. — Върна ли обаждането на журналистката? Беше Исрюн, онази, която прави всички криминални репортажи.

— Ох. Прав си. Забравих — възкликна Ари Тор.

Веднага след като приключи разговора с Томас, той звънна на мобилния на Исрюн. Тя вдигна на третото позвъняване.

— Ало? — Гласът ѝ беше рязък.

— Исрюн? — попита Ари Тор.

Той рядко гледаше новините, но знаеше коя е тя. Беше я виждал от време на време да прави репортажи за различни криминални случаи и бе прочел интервю с нея в един от седмичниците, след като тя спечели награда за работата си по случая отпреди близо година с трафика на хора в Скагафьордюр, по който и двамата с Томас работиха. Тя имаше белег на лицето, останал ѝ от човек, случайно разлял горещо кафе върху нея, когато била бебе, или поне така си спомняше Ари Тор от интервюто.

— Аз съм — каза тя с отбранителен тон. — А ти кой си?

— Ари Тор от полицията на Сиглюфьордюр. Имаше бележка да ти звънна.

— Забележително бърз си при връщането на обажданията — изобщо не прикри сарказма в гласа си тя. — Може би телефонните линии горе на север също са хванали вирус?

— Тук горе хората правят всичко възможно да избегнат смъртоносната инфекция, така че полицаите са горе-долу единствените в града, които все още ходят на работа — отвърна остро Ари Тор. — Но е хубаво да знаем, че не всеки приема нещата толкова сериозно като нас.

— Съжалявам — извини се веднага Исрюн. — Не исках да те обидя. Всъщност исках само да проверя каква е ситуацията, преди да пуснем материала в новините тази вечер. Разбира се, утре ще пуснем друг, така че всичко, което ми кажеш, ще бъде полезно.

— Ами доста е неприятно. — Раздразнението го подтикна да отговори по-откровено, отколкото нормално би си позволил.

— Правим всичко, което зависи от нас, винаги има един дежурен, но истината е, че всеки момент може да се окаже, че само един телефонен звън ни дели от заразяването с нещо фатално. Ето така стоят нещата тук в момента.

Исрюн явно се стресна.

— Съжалявам. Направо не знам какво да кажа. — Замълча за миг, докато осмисляше това, което ѝ беше казал. После попита с далече по-приятелски тон — Бих искала да направя допълнителен материал за това по-късно през седмицата. Може ли да направим интервю утре по телефона?

— Трябва да мине през началника ми — отвърна той кратко. Обаче му хареса фактът, че тя не си глътна езика от резките му думи. — Макар че едва ли ще е проблем.

— Звучи ми добре — каза ведро Исрюн. — Значи ще се чуем утре.