Ледена тишина

42

Ари Тор се събуди.

Беше прекалено рано да звънне на човека, за когото Исрюн му беше казала, че може да идентифицира младежа от фотографията, затова, като внимаваше да не събуди Кристин, той навлече дънките и дебел пуловер и седна навън на верандата пред спалнята. За първи път спеше в главната спалня на къщата, досега се беше задоволявал с една по-малка стая с тесен единичен креват, сякаш не желаеше да признава самотата си, като спи сам в голямо легло.

Къщата беше двуетажна, боядисана в червено, леко занемарена, горният етаж със скосени стрехи. Там бяха спалните: малката и голямата, както и една допълнителна стая, плюс стълбищната площадка с красива ниша с прозорец, под който имаше място за сядане. Таваните бяха ниски, стаите стари и уютни. Долу имаше всекидневна, кухня, стая за гледане на телевизия и старомоден килер за провизии — прекалено голям за сам мъж, но идеален за двама, а вероятно и за по-голямо семейство по-късно.

Наслаждаваше се на свежия планински въздух, седнал навън на балкона на табуретка, която бе изнесъл. Срещата с Кристин, ако изобщо можеше да я нарече така, надмина и найсмелите му очаквания. Може би все още имаше надежда за тях двамата като двойка. Тази къща в Сиглюфьордюр имаше много уютна атмосфера, може би не беше чак толкова лоша идея да се установят тук, стига Кристин също да е щастлива. Във въображението си вече виждаше дечица, които трополят нагоре-надолу по стълбите.

Когато студът започна да си проправя път през пуловера му, той влезе тихо вътре, мина на пръсти покрай Кристин, която спеше спокойно в неговото легло, и слезе в кухнята, където си направи чай, свари кафе за нея и препече филийки. Върна се горе с препълнен поднос.

След закуската в леглото излязоха да се поразходят из града точно когато той започваше да се оживява. Говореха си за ежедневни дреболии, потвърждение, че връзката им отново е в нормалното русло.

Беше почти единайсет, когато Ари Тор се обади на Торвалдюр, докато Кристин пазаруваше за вечеря в кооперативния магазин.

Набираше номера изпълнен с надежда, чудеше се дали вече не е по-близо до срещата с младежа от фотографията лице в лице.

— Ало? — отговори сериозен глас.

— Добро утро — поздрави Ари Тор. — С Торвалдюр ли говоря?

— А кой се обажда?

— Казвам се Ари Тор. Разбрах, че си звъннал в нюзрума снощи, след излъчването на интервюто с мен, когато беше показана снимката на младежа с бебето в ръце.

— Точно така. Ти си полицаят от Сиглюфьордюр? — попита Торвалдюр.

Ари Тор забеляза, че мъжът говори с акцент и че гласът е на стар човек.

— Да, аз съм.

— Радвам се да те чуя. Наричай ме Тор. От години никой не ми е казвал Торвалдюр. Норвежците винаги ми викаха Тор, когато им беше трудно да се справят с името ми.

Сега вече Ари Тор се досети, че е доловил норвежки акцент.

— Дълго си живял в Норвегия, а?

— Да, заминах там, когато бях на двайсет, през 1960. Върнах се едва преди няколко години. Всеки иска да се завърне у дома накрая, нали така? Запознах се с Антон в Норвегия. Веднага го разпознах на фотографията. Направена е в Хединсфьордюр, нали?

— Точно така — потвърди Ари Тор.

— Е, познавах добре Антон. Работеше в петролна компания, когато пътищата ни се кръстосаха. Бях приключил с изпитите си там и двамата дълго време работихме за една и съща фирма. Той никога не е учил в университет. Разбираш ли, не беше завършил гимназия в Исландия. Но имал стипендия и беше учил в някакъв земеделски колеж в Норвегия. Мисля, че беше учил година там, а после дойде да работи в петролната компания. Можеше да прави всичко — истински майстор, да знаеш. Нямаше никакво значение, че нямаше научна степен, мисля си, че би могъл да стигне много високо, наистина. Дълго време бяхме единствените исландци в компанията, затова толкова се сближихме според мен.

— Той още ли е в Норвегия?

— Не, не. Антон почина — отвърна Торвалдюр след кратка пауза. — Получи сърдечен удар преди няколко години. Дори не стигна до пенсия.

По дяволите, изруга наум Ари Тор.

— Съжалявам да го чуя. Има ли семейство в Норвегия?

— Не. Беше женен за кратко за норвежка, но се разделиха. Така че родът приключи с Антон. Беше единствено дете, разбираш.

— От Сиглюфьордюр ли беше? — попита Ари Тор, сигурен, че вече знае отговора.

— Не, беше от бедно семейство от Хусавик. Видях се веднъж с родителите му, когато двамата пътувахме до Исландия. Минахме заедно през планините. Родителите му бяха доста стари по това време, но беше много интересно да се запозная с тях. Следяха живота му в Норвегия, мисля, че много се гордееха с момчето си.

— Спомена стипендия? Значи не родителите му са платили за обучението?

— Господи, не. Не мога да си представя, че биха могли да си го позволят. Не са могли да му осигурят свястно образование дори в Исландия. Трябвало е да работи и да печели хляба си от най-ранна възраст, по онова време там не е имало глезотии. Но защо ме разпитваш за Антон? Какво общо има полицията? — попита Торвалдюр и в гласа му сега се прокрадна подозрение.

— Не, не, не точно — подбра думите си внимателно Ари Тор.

— Всъщност малкото момче в ръцете му ме помоли да видя дали няма да мога да открия кой е този млад мъж. Името му е Хедин, не е имал представа, че в Хединсфьордюр е живял и някой друг освен неговото семейство — т. е. неговите родители, леля му и чичо му.

— Разбирам. Не беше ли лелята, дето изпи отрова и умря?

— Разказвал ли ти е за това?

— Да. Каза, че не било добро място. Каза ми, че по времето когато тя умряла, той вече се бил върнал в Хусавик. Разбрах, че чул новината за това от баща си. Ние двамата доста си споделяхме всъщност. Той говореше за това време от живота си с ужас. Каза ми, че бил в Хединсфьордюр като работник няколко месеца, но никога повече не се върнал там. Не че е било място, дето лесно се стига, даже и да искаш.

— Днес изобщо не е трудно — отбеляза Ари Тор.

— Вярно. Сега живея в западната част на Рейкявик, но ми е хрумвало да направя едно пътуване на север, да огледам новите тунели и Хединсфьордюр, мястото, където е работил Антон. Още ли е там фермерската къща?

— За нещастие върху нея е паднала лавина, но руините ѝ още са там.

— Не ми се струва добра идея там да живее млад човек, не и на толкова изолирано място. Безкрайната тъмнина влияе на душевното състояние на хората, поне така е станало с госпожата от къщата, смятам. Според Антон тя ставала все по-особена с всеки изминал ден. Трудно мога да си представя какво е да живееш на толкова далечно място.

Това подкрепя теорията, че Йорун сама е отнела живота си, помисли Ари Тор. Непрекъснато изникваха подробности колко зле се е справяла с условията там. В този миг се сети, че Торвалдюр още не му е казал кой е платил за образованието на Антон, затова отново го попита.

— Бил е мъжът, който го наел да работи в Хединсфьордюр — отвърна Торвалдюр. — Не си спомням името му. Бащата на малкото момченце. Познавали се с бащата на Антон. Разбрах, че бил доста богат.

— Гудмундюр — промърмори Ари Тор, отново изненадан от щедростта на този човек. — Знаеш ли кога Антон е отишъл в Хединсфьордюр?

— Чакай да видя. Не съм сигурен за годината, но е бил на петнайсет-шестнайсет по това време.

— А кога е роден?

— 1940.

— Значи би могъл да се появи там скоро след раждането на Хедин?

— Струва ми се, да. Имали нужда от помощ, защото бебето отнемало много от времето им. Мисля, че е било есен, когато Антон е отишъл.

— Значи вероятно е било през 1956 — изчисли Ари Тор. — Хедин е роден същата пролет. Антон през цялата зима ли е бил там?

— Да, през най-лошото време на годината. Обикновено говорехме за това, когато се срещахме по Коледа: той често разказваше каква нещастна Коледа е преживял там. Имам чувството, че времето, прекарано в Хединсфьордюр, го е оставило с ужасен страх от тъмнината, който не го напусна години наред.

— И се е върнал вкъщи през пролетта?

— Бил си заминал, когато жената е умряла, както ти казах — отвърна Торвалдюр. — Мисля, че си е тръгнал скоро след Коледа, през януари или февруари. Помолили го да напусне, доколкото си спомням, но му платили надниците до пролетта.

— Знаеш ли кой го е помолил да напусне?

— Този, който платил за образованието му. Доколкото схванах, той е уредил всичко.

— И тази стипендия е била част от уговорката? — попита Ари Тор, мислейки си, че отношението на Гудмундюр към Антон е било наистина много особено.

— Мили боже, не — възкликна Торвалдюр. — Получил я покъсно, малко след смъртта на жената. Мъжът дошъл да се види със семейството на Антон. Той си го спомняше много добре, защото се страхувал, че ще трябва да се върне да работи в Хединсфьордюр, което било последното, дето искал. Но се оказало, че мъжът искал да му благодари за работата, като плати пътуването му до Норвегия и му даде достатъчно пари да учи там една зима. Но накрая нещата се подредиха така, че Антон се върна в Исландия само веднъж като гост. Същото важи и за мен, предполагам. Макар че сега се върнах да живея тук, продължавам всеки ден да се чувствам като турист.

Още една изненада от Гудмундюр. Ари Тор се замисли дали зад цялата тази щедрост не лежи нещо съвсем различно от чистия алтруизъм. Обаче Торвалдюр едва ли щеше да му даде отговор на този въпрос, затова насочи разговора в друга посока, към мнението на Делия, че къщата в Хединсфьордюр е била обитавана от духове.

— Антон споменавал ли е някога, че в къщата има привидения?

— Привидения? — Изненадата в гласа на Торвалдюр беше очевидна. — Не си спомням подобно нещо. Но нямаше и нищо приятно, което да каже за мястото. Повтаряше, че било ужасно за живеене, но не си спомням да е споменавал, че е виждал призраци там.

Тогава Ари Тор му цитира думите на Делия: „Каза, че видял нещо неестествено… или, да, нещо противоестествено“.

Торвалдюр замълча за момент.

— Е, сега, като го спомена, спомням си нещо подобно — каза той накрая.

— А помниш ли какво е искал да каже? — попита нетърпеливо Ари Тор.

— Помня смътно… точно така. Беше нещо за кърменето. Трудно е да повярваш, но е така. Спомена нещо веднъж, когато жена ми кърмеше сина ни, но не си спомням подробности — позасмя се той.

Има нещо зловещо в цялата история, помисли си Ари Тор, някакъв необясним инцидент, пазен в дълбока тайна. Беше сигурен, че се приближава до решението, но трябваше да порови още по-дълбоко.

— И това е всичко, което е казал?

— Доколкото си спомням. Каза само, че като гледал как жена ми кърми нашето момче, се сетил за нещо, което дълги нощи не му давало да заспи. Каза, че било нещо противоестествено, да, мисля, че точно тази дума използва. Странен израз като този ти се забива в главата.

— Много ми помогна — благодари му Ари Тор. — Имаш ли нещо против да ти се обадя пак, ако възникнат други въпроси?

— Заповядай. Не се случва често да разговарям за толкова свестен човек. Имаше малко приятели в Норвегия и не познаваше добре роднините си в Исландия, тъй като беше напуснал страната съвсем млад. Споменът за Антон ще умре с мен.

— Трябва да попитам още нещо — добави Ари Тор. — Изглежда сигурно, че Антон е бил в Хусавик, когато жената е умряла, но струва ли ти се, че съществува, макар и дребна вероятност, да е имал нещо общо с нейната смърт?

— Искаш да кажеш дали не я е отровил той? — попита изумен Торвалдюр.

— Да, има ли такава вероятност?

— Да не си се побъркал, млади човече? — избоботи Торвалдюр, повишавайки глас.

Ари Тор не бързаше да отговори, остави Торвалдюр да продължи.

— Той беше чудесен човек. Самата идея е нелепа. Дума да не става — заяви Торвалдюр, успокоявайки се. — Антон категорично не беше убиец.