Ледена тишина

47

В Сиглюфьордюр вече се свечеряваше, беше време да тръгват за Делия. Времето беше доста ветровито, откъм океана нахлуваше свеж северен вятър. Ари Тор бе използвал пълноценно деня си и събра информацията, от която имаше нужда, за да подкрепи теорията си. Двамата с Кристин се бяха върнали отново в Олафсфьордюр, за да посетят за втори път пенсионираната акушерка. Резултатът от разговора им не беше съвсем убедителен, но теорията се оформяше все по-ясно в ума му.

На вратата на къщата му на „Ейраргата“ се почука и когато той я отвори, с изненада видя Томас застанал пред нея. Той влезе бързо, без да чака да го поканят, за да се скрие от дъжда навън.

— Здрасти — усмихна се Ари Тор. — Влизай.

— Съжалявам, че те безпокоя. Зает ли си?

— Не особено. С Кристин се готвехме да излизаме. Отиваме да гледаме заедно с Хедин стар филм от Хединсфьордюр — каза той, решавайки, че това кратко обяснение ще е достатъчно.

— Звучи ми добре — отвърна Томас. — Исках само да разменим две думи на спокойствие.

— Разбира се — Ари Тор го покани с жест във всекидневната. — Кристин се приготвя горе — каза той и в този момент осъзна, че те двамата никога не са се виждали.

Чувстваше, че най-добре ще е нещата да си останат така, предпочиташе да държи света на объркания млад полицай, вкопчил се в Кристин, далече от света на стария сиглюфьордюрски полицай, съсипал целия си личен живот.

— Минах оттук и малко по-рано — каза Томас, след като седна.

— Ходихме до Олафсфьордюр.

— Днес стана нещо — започна Томас сериозно. — Исках да поговорим за това на четири очи.

Ари Тор усети, че го залива вълна от притеснение, не знаеше какво да очаква.

— Днес получих оферта за къщата — започна Томас колебливо.

— Оферта от купувач, а не потенциален наемател, както очаквах.

— Е… не се наложи да чакаш дълго.

— Да. Стана дори прекалено бързо, по-бързо отколкото си представях. Всъщност веднага след като пуснах обявата. Някакъв лекар, който живее в Лондон, но корените му били оттук. Оглеждал се за хубава къща тук горе и каза, че моята му се сторила съвсем като в мечтите му. Направи ми добра оферта, над исканата от мен цена. Каза, че не иска да изпусне възможността.

— Хубаво — каза Ари Тор. — Трябва да го обмислиш внимателно.

Томас погледна встрани.

— Ние вече приехме офертата — каза той притеснен.

— Моля? — почти заекна Ари Тор.

— Да. Жена ми каза, че не можем да си позволим да отхвърлим подобно предложение. Никак не е лесно да се продаде имот тук горе на толкова добра цена.

— Значи ще вземеш отпуск? — попита Ари Тор, сърцето му се разблъска при мисълта за предстоящата промяна.

— Не, момчето ми. Подавам оставка — поправи го Томас с неловка усмивка. — Време е да опитам късмета си другаде. Ще започнем всичко наново долу, на юг.

Ари Тор не каза нищо.

— Постът ми ще бъде обявен за вакантен и бих желал ти да кандидатстваш за него — продължи Томас. — Няма смисъл да казвам, че ще те препоръчам. Не мога да си представя, че ще те подминат.

Беше точно осем часът, когато Ари Тор и Кристин излязоха от колата ѝ пред малката къщичка, облицована с листове гофрирана ламарина. Бурята набираше сила. Вятърът заплашваше да ги отнесе, дъждът се лееше безмилостно. Улиците бяха почти пусти, малко хора изгаряха от желание да се противопоставят на стихиите.

Ари Тор натисна звънеца. Този път не се наложи да провеждат разговор през пощенската кутия. Делия незабавно отвори вратата.

— Влизайте — усмихна им се тя. — Ужасно време, нали?

— Благодаря. Това е… Това е Кристин.

— Радвам се да се запознаем, скъпа — отвърна Делия. — Проекторът е готов в кухнята. Доста тесничко е, така че ще трябва да се посбутаме малко, стига никой да не възразява.

Ари Тор и Кристин я последваха в кухнята, където той забеляза, че има само два стола и табуретка. Делия явно не бе очаквала допълнителен гост.

— Имаш ли още един стол? — попита я той.

Делия кимна, изчезна от стаята и се върна с още една табуретка.

Проекторът стоеше на кухненската маса, покрит със зелено-бялата си пластмасова предпазна обвивка, заедно с чаши за кафе и чиния навити на руло палачинки. На перваза на прозореца горяха две свещи и придаваха на стаята уютна атмосфера, докато бурята вилнееше отвън. Дъждът блъскаше силно по стъклата, а вятърът успяваше да се промъкне през цепнатините в неособено добре уплътнените крила на прозорците на старата постройка. В един момент на Ари Тор му се стори, че къщата ще се срути.

Той седна на едната табуретка, а Кристин се настани на другата до него.

— Да се надяваме, че Хедин ще хареса филма — подхвърли Делия от прага. — Някой ден ще трябва да го прехвърля на видеокасета за него.

— Това е много хубава идея — съгласи се Ари Тор, въздържайки се да посочи, че златната ера на видеокасетите отдавна е отминала.

Делия скочи на крак да отвори вратата веднага щом звънецът прозвуча. Покани Хедин в кухнята. Ари Тор стана, за да се здрависа с него.

Хедин кимна и промърмори нещо неясно. Беше облякъл най-хубавите си дрехи: кариран костюм, който изпълваше до пръсване, бяла риза и червена вратовръзка. Човек лесно можеше да си представи, че тези дрехи са били купувани по време, когато е бил доста по-млад и доста килограми по-лек.

Кристин стана, представи се и му подаде ръка.

— Добър вечер. Казвам се Хедин — каза той, сега вече с поясен глас.

— Настанявайте се всички. Има кафе — обяви Делия. — Приятна промяна е да имам гости, особено в такова време.

Хедин мълчаливо зае място до масата, очевидно без да обръща внимание на жизнерадостното поведение на домакинята.

Делия наля кафе по чашите, предложи мляко и захар и подкани гостите си да опитат палачинките.

— Да започваме ли представлението? — попита тя, включвайки проектора.

— Разбира се — съгласи се Ари Тор и се обърна към Хедин.

— Както знаеш, прегледах отново случая през последните няколко дни. Откако говорихме последния път, се случиха много неща, които хвърлят светлина върху станалото. Когато изгледаме филма, бих искал да споделя с всички вас теорията си за обстоятелствата около смъртта на Йорун.

— Теория? — възкликна изненадан Хедин. — Искаш да кажеш…?

Дишането му стана задъхано, плитко, сякаш се мъчеше да намери правилните думи.

— Трудно е да се каже с абсолютна сигурност какво точно е станало преди толкова много години — каза Ари Тор, опитвайки се да не звучи прекалено авторитетно. — Но мисля, че знам какво се е разиграло в Хединсфьордюр през онази зима.

Делия загаси осветлението в кухнята. Лампите във всекидневната също бяха изключени, така че единствената светлина идваше от свещите на прозореца и самия проектор. Възцари се чувство на очакване, също като в киносалон, преди филмът да започне. Атмосферата в стаята натежа от напрежение, а бурята отвън допринасяше за мрачното, почти зловещо усещане. Хедин промърмори нещо под нос, тежкото му дишане почти заглушаваше бръмченето на проектора. Седеше смълчан, докато образите започнаха да се движат и на кухненската стена се появи Йорун, която им се усмихна. Тази вечер може би щеше да разкрие защо тя бе починала толкова внезапно.

Ари Тор вече беше гледал лентата, но независимо от това филмът имаше същия завладяващ ефект и върху него. Духът на отдавна отминалите времена изпълни кухнята, а красотата на далечния фиорд, великолепен в бялата си зимна премяна, беше почти осезаема.

Ари Тор чу как Хедин ахва, когато на екрана се появи младежът. Кристин сякаш също се почувства странно, като го видя, защото потърси ръката на Ари Тор и я стисна здраво.

— Да му се не види… Това там е татко — промърмори Хедин, когато на заден план се видя Гудмундюр. — Забележително, наистина забележително.

Когато филмът свърши, в кухнята се възцари тишина, сякаш присъстващите имаха нужда от минутка спокойствие, за да намерят пътя си от черно-бялата зима в Хединсфьордюр преди повече от петдесет години обратно към двайсет и първи век.

Силен порив на вятъра разтърси стените на малката къща и ги върна към действителността.

— Така — подхвана Ари Тор в сумрака на кухнята. — Хедин, ако нямаш нищо против, ще обясня накратко каква е моята теория за младежа и смъртта на Йорун?

— Разбира се… Няма какво да крия. Давай. Любопитен съм да чуя какво имаш да ни кажеш. Само искам да помоля нищо от казаното да не излиза от тази стая — помоли той с притеснен поглед към Делия.

— Можеш да ми вярваш, Хедин — успокои го тя.

Ари Тор завъртя табуретката си така, че да може да гледа Хедин вместо кухненската стена.

— Предположението ми е, че смъртта на Йорун е свързана с нещо, което е било чувствителна тема по онова време, тема, която някои хора още смятат за деликатна дори днес. Но найдобре е да започна от самото начало. Трябва да се върнем назад, чак до 1950 година.

— Когато е бил роден синът на Йорун и Мариус? — попита Хедин.

— Точно така. Доказателствата сочат, че двамата са имали син. Сега би бил шейсетгодишен, ако е жив. Обаче не успях да открия какво е станало с него. Йорун и Мариус са били двайсетинагодишни по онова време. Разбрах, че Никулас — братът на Мариус, ги е подкрепил в решението да дадат детето за осиновяване. Мариус нямал работа и двамата не смятали, че ще могат да отгледат дете.

— Това е интересно — отбеляза Делия. — Хедин, трябва да се опиташ да намериш този човек.

Хедин промърмори нещо.

— Всички описват Мариус като мъж, който се води лесно, незрял дори — продължи Ари Тор. — Навярно в онзи момент не е бил готов за бащинство, но описанията хвърлят светлина върху станалото по-късно — каза той и замълча.

— Това напълно съвпада със спомените ми за чичо Мариус — промълви тихо Хедин, толкова тихо, че едва се чу от воя на вятъра навън. — Беше добра душа, но не и силен характер. Тих и отстъпчив, мислех си, че е станал такъв след смъртта на жена си, но може винаги да си е бил такъв. Хората не се променят кой знае колко с остаряването.

— Абсолютно си прав за това — възкликна Делия. — Все още се чувствам така, все едно съм на двайсет. Единствената промяна е тази, която виждам в огледалото — каза тя и забележката ѝ разведри малко атмосферата.

— Интересно е да се сравнят описанията на Мариус с тези, които хората дават на зет му Гудмундюр — продължи Ари Тор.

— Повечето са съгласни, че той е бил пълна негова противоположност: силен, решителен мъж, свикнал да се налага.

— Вярно е. Никой не можеше да разиграва стареца. Винаги получаваше това, което иска, не отстъпваше и на милиметър — каза Хедин с гордост.

— Прав си — съгласи се Ари Тор. — Въпреки това, изглежда, е имал и благородна страна, която никак не пасва на образа, който си бях изградил.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита рязко Хедин.

— Искам да кажа, че явно е направил всичко възможно да се погрижи за зет си и снаха си.

— И има ли нещо странно в това?

— Не е задължително.

— Е, какво е направил Гудмундюр? — попита Делия предпазливо, сякаш не смееше да се намеси в разговора заради напрежението, трупащо се между Ари Тор и Хедин.

— Ами да започнем с това, че е намерил работа на Мариус в Сиглюфьордюр, а после е поканил двойката да участва в авантюрата в Хединсфьордюр, за която приемам, че той е поел разноските — заяви Ари Тор. — Освен това е предложил също да вземе малкото им момченце, преди още да го дадат за осиновяване. Появи се писмо, в което той предлага тази възможност напълно ясно. Но доколкото успях да установя, резултатът е, че бебето е осиновено от непознати хора някъде в страната. Йорун не е искала да поема риска да срещне случайно сина си. Мога да си представя, че след като го е дала, тя никога повече не го е видяла, вероятно Мариус също не го е видял.

— Ще видя ли това писмо? — попита Хедин с решителен тон.

— Може да се уреди — каза Ари Тор. — Но да се върнем на Хединсфьордюр.

Той погледна към стената, където филмът от фиорда бе съживил така ярко сцена от разказа му. Сега там имаше само празен квадрат светлина от проектора.

— 1955 година е. Хединсфьордюр е пуст, но Гудмундюр, Гудфина, Мариус и Йорун решават да си опитат късмета и се преместват да живеят в старата фермерска къща от западната страна на лагуната. Красиво място е, но опасно, точно в полите на извисяващата се над него планина. Не чух никакви други причини за това начинание, освен желанието да опитат нещо ново. Както изглежда, Гудмундюр е бил доста заможен, така че може да е било просто прищявка на богаташ, търсещ приключение. Обаче не съм много убеден в това, мисля, че причините са били съвсем различни и че зад тях се крие решението на загадката.

Ари Тор наведе глава, замълча за момент, после погледна Хедин право в очите.

— Роден си година по-късно, през 1956. — Хедин кимна и Ари Тор продължи. — Същата есен е бил нает работник, който да помага във фермата, тийнейджър от Хусавик. Казвал се е Антон.

— Антон? Това ли е момчето, което срещнах в Хединсфьордюр? — попита Делия.

— Точно така.

— Казвал се е Антон? — попита Хедин тихо. — Мъртъв ли е?

— Да, мъртъв е.

— Това свързано ли е с… В Хединсфьордюр ли е умрял? — продължи да разпитва Хедин.

— Не се притеснявай — отвърна му Ари Тор. — Семейството ти няма нищо общо със смъртта на Антон. Напротив, баща ти се е отнесъл много добре с него, платил е да учи в чужбина.

— Проклет да съм! — възкликна явно поразен Хедин, като почти се изправи, но после си седна обратно на мястото. — Платил е, сериозно? Защо?

— Мисля, че е имал основателна причина да изпрати момчето да учи далече, същото се отнася и за щедростта му към Мариус и Йорун — каза Ари Тор с мрачен тон. — В онази зима Мариус е направил снимката, която разкрива всичко. Както сега знаеш, Хедин, именно Антон те държи в ръцете си като бебе. Бихме могли да си зададем въпроса защо непознат младеж ще държи бебето, но тъй като Антон е бил работник във фермата, в това няма нищо необичайно. Може да предположим, че по времето, когато е направена снимката, той вече е бил част от семейството. После, някъде около Коледа, в един красив зимен ден, млада жена минава през прохода от Сиглюфьордюр, за да прави снимки — продължи Ари Тор, хвърляйки поглед към Делия. — Тя е единствената от нас, която е виждала Антон.

— Както и Хедин — посочи Кристин.

— Вярно е — съгласи се с усмивка Ари Тор. — Но Делия е единствената, която си спомня, че го е срещала.

— Така е — обади се Делия. — Разговорът с момчето Антон… остана в ума ми през всичките тези години. — Тя потъна в замислено мълчание.

— Не си ли говорихте колко трудно е да се живее на толкова изолирано място? — попита Ари Тор, давайки възможност на Делия да разкаже своята част от историята.

— Точно така беше. Имах чувството, че мястото е обитавано от привидения. Имаше нещо зловещо в тъмнината там.

— Привидения? — усъмни се Хедин. — Не вярвам. Родителите ми никога не са споменавали нещо подобно. Не че изобщо някога са говорили много за времето, което са прекарали в Хединсфьордюр, ако трябва да съм напълно честен.

— Младежът каза, че усетил нещо неестествено там — продължи Делия. — Видях, че е изплашен. После Гудмундюр го повика, явно хич не беше доволен, че вижда посетител. Във всеки случай това беше моето впечатление.

— Говорих с близък приятел на Антон и го разпитах. Той си спомни, че са говорили за това, и каза, че било нещо свързано с кърменето.

— Виж ти! А даде ли някакво обяснение? — ахна Делия.

— Приятелят на Антон не можа да ми каже повече, макар аз да смятам, че това се вписва много добре в теорията ми за станалото.

— И каква е тази твоя теория? — настоя Делия.

Тя сякаш беше по-нетърпелива от Хедин да стигнат до задоволително обяснение. Ари Тор си помисли, че сега, когато нещата вече се разплитат, Хедин навярно се е уплашил от истината и би предпочел да не чуе края на историята.

— Ще стигна до това след малко — обяви Ари Тор, доволен, че е в центъра на вниманието.

Чувстваше се като безименен разказвач, като човек, който ще изчезне, щом историята бъде разказана. Но веднага се усети, че такава възможност не съществува. След посещението на Томас избягваше да мисли за бъдещето, възнамеряваше тази вечер да се отпусне, да остави решението дали да кандидатства или не за поста на инспектор в полицията на Сиглюфьордюр за по-късно. Но бъдещето отново се беше изправило пред него, наясно беше, че го чака важно решение. То обаче можеше да почака още малко. Опита се да върне мислите си към историята.

— Първо ще ви разкажа малко повече за Антон — каза той, отново съсредоточил ума си върху Хединсфьордюр. — Младежът не е бил там, когато Йорун е умряла, и както изглежда, Гудмундюр се е погрижил възможно най-малко хора да знаят, че момчето е прекарало зимата там.

Ари Тор чу как Хедин си поема дъх.

— Разбрах, че Антон си е заминал през януари или февруари — продължи той. — Гудмундюр му наредил да си тръгва, но платил надниците му до пролетта.

— Защо, какво е направил? — попита Хедин.

— Абсолютно нищо. Баща ти просто е искал да го разкара от пътя си, след смъртта на Йорун дори му платил да замине за Норвегия, за да учи там. Платил билета му за кораба и за училището през онази зима — отвърна Ари Тор.

Възцари се пълна тишина и дори вятърът като че затаи дъх.

— Гудмундюр е искал да се отърве от работника си? — попита тихо Делия.

— Да. Първо го отпратил от Хединсфьордюр, а след убийството на Йорун не можело да има половинчати мерки. Затова го изпратил далече, извън страната.

Хедин подскочи от изненада, сграбчи ръба на масата.

— Какво каза? Йорун е била убита? — попита той остро с треперещ глас.

— Да. Била е убита. Сигурен съм.

— И кой е убиецът? — сопна се Хедин, в гласа му ясно се долавяше страх.

— Мога да ти кажа, Хедин — отвърна Ари Тор, вживявайки се толкова искрено в ролята на разказвача, че напълно забрави необходимостта да е деликатен в присъствието на засегнати хора. — Най-малкото мога да ти кажа, че майка ти и баща ти са напълно невинни в това ужасно деяние.