Ледена тишина

5

Стомахът на Исрюн се сви на възел от страх, когато зае мястото си на седалката в самолета, който щеше да я прибере от Фарьорските острови у дома в Исландия. Полетът до островите беше приятен, но никога нямаше да забрави приземяването: снижаването на машината, подходът, докато се промъква между извисяващите се планини, които бяха ужасяващо близо. Като си затвори очите, само влоши нещата, защото въображението ѝ съвсем се развихри, когато внезапна турбуленция направи кацането още по-драматично. Щом излезе от самолета, човек от екипажа ѝ пожела приятен престой, явно бе забелязал колко е пребледняла.

— Полетът беше приятен — заекна Исрюн. — Като се изключи приземяването.

— Приземяването? — попита той, явно изненадан. — Днес беше абсолютно меко. Добри условия, само малко турбуленция.

Сега, докато закопчаваше колана, тя си каза, че излитането със сигурност ще е по-добро от кацането.

Няколкото дни, прекарани на Фарьорските острови, не бяха за удоволствие, всъщност точно обратното. Много обичаше хората, които познаваше тук, беше идвала няколко пъти с родителите си. Сега обаче беше дошла сама, за да се види с майка си, Ана.

Ана беше родена на Фарьорските острови в семейство на рибари. И двамата ѝ родители сега бяха мъртви, но тя поддържаше близка връзка с двете си сестри, които още живееха на островите. Беше се преместила в Исландия на двайсет години, когато срещнала исландеца Ори, работил на островите едно лято. Разказа на Исрюн, че било любов от пръв поглед. Издигнали си къща в „Копавогюр“, а много по-късно се преместили в предградието „Графарвогюр“. Ана беше завършила специалност „Литература“ в Исландския университет, а Исрюн бе родена няколко години след като майка ѝ се дипломирала.

Ори караше камиони и автобуси, за да изкарва пари, докато Ана, след като завършила образованието си, основала малка издателска къща с намерението да запознае Исландия с фарьорската литература. След като публикувала няколко пре водни книги, решила да разшири бизнеса и с творби за деца. А в последните няколко години опита късмета си и с пътеводители, които се оказаха много успешно начинание.

Макар книгите да им бяха осигурили финансова стабилност, бракът на Ана и Ори не се оказа така стабилен. Ори реши да се включи в туристическия бизнес, като целта му беше да натрупа малко пари във валута. Това беше особено привлекателно по времето, когато по-голямата част от Исландия беше засегната от валутния контрол, въведен след финансовия срив от 2008 г., който ограничи достъпа до чуждестранна валута. Надяваше се да се възползва от пътеводителите на Ана, използвайки ги за реклама на собственото си начинание. Купи един скромен автобус и после добави още един. Вторият беше пословичната капка, която преля чашата. Ана наближаваше шейсетте и бе уредила да продаде издателския си бизнес при условия, които щяха да ѝ позволят да се оттегли от работа. Ори беше седем години по-възрастен от нея, но не показваше никакво желание да намали темпото и изобщо не се зарадва на решението ѝ да продаде бизнеса си. Исрюн седеше и гледаше как спорът между родителите ѝ ескалира в скандали.

— Купих нов автобус — подхвърли той над чинията си една неделна вечер.

— Един не е ли достатъчен? — запита невинно Исрюн.

— Да. Но аз купих още един, поръчах го от Германия.

— Друг автобус? — попита рязко Ана, втренчила поглед в съпруга си, явно опитвайки се да овладее гнева си в присъствието на дъщеря им.

— Взех го на добра цена — продължи той. — Само на сто хиляди километра е, но това е нищо. Освен това има air conditioning — каза той, произнасяйки последните две чужди думи с американския акцент, който бе прихванал по време на едногодишния си престой в САЩ през 80-те години.

— И каква е тази добра цена? — настоя Ана.

— Ще се изплати за нула време, само почакай — избегна той въпроса. — Всичко съм изчислил. Търсенето на услугите на „Голдън Съркъл Турс“ е толкова голямо, че ще е абсолютна златна мина — добави той с гузна усмивка.

— Нали говорихме да намалим темпото? — подхвърли Ана и с това разговорът приключи.

Продължиха вечерята в мълчание. Но Исрюн знаеше, че кавгата ще избухне отново в момента, в който тя излезе.

И сега, два месеца по-късно, Ана си беше отишла. Не само беше продала издателския си бизнес и се бе изнесла от семейния дом, но беше напуснала страната и се бе върнала на Фарьорските острови, където живееше в голяма къща, собственост на една от сестрите ѝ. Ори беше съсипан. Правеше всичко възможно туристическият му бизнес да потръгне, но Исрюн се тревожеше, че прекалено се изтощава. Сега, когато Ана я нямаше, той сякаш се беше стопил наполовина, като че енергията бе изтекла от него.

Идея на Исрюн беше да вземе отпуск между смените си в нюзрума и да отлети за Фарьорските острови, за да се опита да убеди майка си да се върне в Исландия. В хрумването ѝ нямаше много смисъл, но напоследък Исрюн често взимаше прибързани решения. Всъщност опитваше се да съсредоточи вниманието си върху каквото и да било друго, но не и върху наследствената си болест. Беше минала година и половина, откакто за първи път потърси медицински съвет за вероятността да страда от същото, от което бе страдала баба ѝ преди много години, състояние, което може да доведе до образуване на опасни тумори. Съмненията ѝ се оказаха правилни, поставиха ѝ тревожната диагноза, но туморът, който намериха, за щастие, се оказа доброкачествен. Лекарят обаче не остави у нея и капка съмнение, че заболяването ще прогресира в по-сериозна посока. Въпреки това я посъветва да е оптимист и тя се опитваше да е точно такава. Полагаше усилия да живее така, сякаш нищо не е станало, и не съобщи на никого за болестта си, дори на родителите си. Беше ѝ минало през ум да каже на майка си — може би това щеше да е начин да я накара да се върне в Исландия. Но бързо отхвърли идеята, решавайки, че ще е нечестно към всички засегнати. От друга страна, краят на брака на родителите ѝ прибавяше допълнителен стрес към този, който и без това изпитваше в работата си. Лекарят я беше посъветвал да прави редовно физически упражнения, да се храни здравословно и да избягва стреса. На практика беше настоял да остави журналистиката.

— Тогава можеш направо да ме окачиш на бесилката — беше му отвърнала неволно, мигновено съжалявайки за черния си хумор.

Истината беше, че се опиваше от скоростта и възбудата на нюзрума. Работеше в телевизионните новини още от студентските си години с някои малки прекъсвания и обожаваше работата си. Беше създала няколко добри приятелства сред колегите, макар че имаше и такива, които не ѝ желаеха доброто. Всъщност беше убедена, че Ивар, един от тях, непрекъснато крои заговори как да се отърве от нея. Тъй като беше ръководител на една от новинарските смени, в повечето дни той беше и неин шеф и от него зависеше да определи каква задача да ѝ даде. От доста време не ѝ беше възлагал нищо вълнуващо, но това се промени миналото лято. Тя получи награда за работата си по темата за трафика на хора в Исландия и незабавно стана фаворитка на Мария, главната редакторка на нюзрума, което ѝ даде превес над Ивар. От този момент нататък той беше принуден да се съобразява с Исрюн, вероятно основно за да не противоречи на Мария, към чийто пост според Исрюн той се стремеше, но на който и самата тя беше хвърлила око. Независимо от това на всички беше ясно, че любезността му към Исрюн е по принуда.

Пътуването до Фарьорските острови се оказа напълно безрезултатно. Майка ѝ прояви упоритост като цяло стадо мулета — каквато беше и самата Исрюн — и ясно показа, че има намерение да остане там, най-малкото за момента. Исрюн едва не съжали за цената на полета и загубеното в това пътуване време, но сега поне знаеше, че трябва да прекарва повече време на островите. Почти не говореше езика, не бе отделила време да опознае мястото и хората му, не поддържаше връзка с тамошните си роднини и всичко това я накара да почувства дълбока вина.

— Двамата с баща ти вече нямаме нищо общо, миличка — каза Ана на Исрюн. — Поне не и в момента. Ще видим по-нататък.

И тогава дойде въпросът, който беше очаквала:

— Той ли те изпрати?

— Не, разбира се, че не. Не може ли да дойда и да видя майка си по собствено желание?

— Извинявай… разбира се, миличка — отвърна тихо Ана.

— Той не се справя добре — продължи Исрюн.

— Предупредих го, сега ще трябва да се оправя сам. Бяхме достатъчно богати да се пенсионираме. Но тази негова лудост с туристическия бизнес излезе прекалено скъпа.

— Нали няма да позволиш някакви си туристи да съсипят брак, продължил трийсет години?

— Не е толкова просто. Вече всяка дреболия ми лазеше по нервите, сигурна съм, че и за него е било така. Той няма други интереси освен работата си и проклетите автобуси. Искаше ми се да поживеем малко, да попътуваме, да работим в градината, да ходим на концерти и театър. Но той не се интересува от подобни неща. Дори не можех да чета в леглото, защото когато той иска да спи, всички лампи трябва да се угасят. Знаеш ли, Исрюн, доста умора може да се натрупа в течение на толкова дълго съжителство като нашето. Невинаги е лесно. Но и сама ще видиш един ден — отвърна Ана, намеквайки деликатно, че дъщеря ѝ все още е необвързана.

Права беше майка ѝ — бяха минали няколко години от последната ѝ сериозна връзка. Разбира се, голяма роля играеше болестта, както и че трудно преодоляваше и се справяше с ужасното изживяване в миналото. А това означаваше, че нямаше почти никакъв интерес, да не говорим за енергия, да си търси нов приятел.

Полетът от Фарьорските острови към дома беше идеален и от летището Исрюн отиде право на работа, като пристигна точно навреме за смяната си.

— Исрюн! — провикна се Ивар, залепил очи на часовника, когато тя влезе през вратата.

Тя тръгна към него, полагайки усилие да изглежда решителна и уверена. Ивар не беше спечелил никакви награди: тя го знаеше и той го знаеше. И което беше още по-важно, главната редакторка Мария също го знаеше.

Втренчи се в него, без да каже дума.

— Ти си на смяна следващите няколко дни, нали? — попита я той след кратко неловко мълчание.

— Да.

— Може ли да следиш онова нещо в Сиглюфьордюр? Вирусът убиец? Ти беше там миналото лято, нали?

— Няма проблем — отвърна тя, без дори да се усмихне.

Отиде на бюрото си, включи компютъра и потърси номера на местния полицейски участък. Много добре си спомняше времето, което прекара в малкото градче. Ужасяващите събития от миналото ѝ я бяха завели там, но мястото по някакъв начин успя да я вдъхнови да погледне бъдещето с вдигната глава. Сега хората там бяха изправени пред наистина сериозна опасност и тя искрено се надяваше, че няма да се наложи да замине там, докато вирусът още не е овладян.