Ледена тишина

23

— Младежът?

Ари Тор едва не заекна от изумление. Усети как пулсът му скача и посегна за снимката в джоба на якето си, преди да се сети, че не я носи със себе си. Тази информация му дойде като гръм от ясно небе.

— Точно така, момчето от фермата — продължи спокойно Делия, очевидно несъзнаваща ефекта от думите си върху Ари Тор.

— Как се казваше?

— Не си спомням, млади човече. Не говорих много с него. Ако трябва да съм честна, не ме посрещнаха особено топло.

— Как така?

— Не им бях съобщила предварително, че идвам. Бях сигурна, че ще се зарадват на посетител. Баща ми се познаваше с Гудмундюр добре — той и Гудфина бяха живели в Сиглюфьордюр, преди да решат да си опитат късмета в Хединсфьордюр.

Ари Тор кимна и Делия продължи:

— Условията бяха добри, времето беше тихо и красиво. Затова реших да използвам случая и да мина през планинския проход Хестскард. Татко не хареса много идеята, но аз твърдо бях решила да отида. Виждах къщата, докато слизах от планината, видях и млада жена, която стоеше недалече от нея. Отидох да я заговоря, беше Йорун. Държа се много любезно и се готвеше да ме покани вътре. Тогава се появи Гудмундюр с лице като буреносен облак. Изглеждаше изненадан да види непознат. Предполагам, не бяха свикнали да посрещат посетители, особено през зимата.

Тя замълча за момент.

— Срещна ли някакви други хора там? — попита Ари Тор, нетърпелив да узнае повече за младежа.

Виждаше фотографията в ума си, мисълта за нея не го оставяше на мира ден и нощ. Младежът се беше превърнал в загадка въпреки невинния си вид на снимката.

— Не. Не ме поканиха вътре и аз не се натрапих. Имаха малко дете по онова време. Хедин не беше ли роден тогава?

— Помниш ли кога беше това?

— Не много преди Коледа… — Делия затвори очи, докато мислеше. — 1957… не. 1956. Да, така е, да. 1956.

— Хедин е роден същата пролет.

— Познаваш го? Не си ли новодошъл тук?

— Тук съм вече от три години…

— Точно така — прекъсна го тя. — Значи новодошъл.

— Всъщност точно Хедин ме помоли да се разровя в това. Намерил стара фотография от онова време сред нещата на покойния съпруг на Йорун. В средата на групата от снимката стои младеж, който държи бебето Хедин. Но Хедин никога не е чувал за друг човек, който да е присъствал там освен самия него и двете двойки — родителите му и Мариус и Йорун.

— Никога не съм се замисляла за това. Разбира се, бях млада и нехайна по онова време, дори не се зачудих какво прави това момче там. Приех просто, че е част от семейството. А след това, когато Йорун умря, случаят никога не беше разглеждан като нещо друго освен трагично самоубийство. Да не ми казваш, че момчето не е било там, когато това е станало? — попита тя, смръщила лице.

— Да. Прочетох внимателно всички показания. Той не се споменава никъде.

— Колко странно.

Ари Тор си пое дълбоко дъх и зададе въпроса, от който зависеше всичко:

— Каза, че си го взела за част от семейството. Знаеш ли в каква роднинска връзка е бил с тях? — попита той и зачака с надежда отговора на Делия.

— Съжалявам — каза тя и изглежда наистина съжаляваше, че не е в състояние да помогне. — Не попитах. Той излезе и ме попита за апаратурата, която използвах, така че си поговорихме малко. После някой го повика — мисля, че беше Гудмундюр — и той се прибра.

— За какво си говорихте?

— Сега вече опряхме до същината — каза тя замислена. — Тоест до причината тогава да остана с толкова неприятно усещане за тази къща. Оттогава винаги съм била сигурна, че мястото е обитавано от призраци.

Ари Тор обикновено не си губеше времето с истории за привидения, но сега не беше толкова сигурен.

— Спомням си го ясно — продължи Делия с отнесен поглед.

— Понякога има случка или разговор, които помниш с години. Попитах го какво е да живее там, казах му, че не ми прилича на вълнуващо място. Това го свари неподготвен и той промърмори нещо от рода на това, че не било чак толкова лошо място, и млъкна. Поговорихме за някакви други неща, не помня за какво точно, и накрая той призна, че не е най-приятното за живот място.

Ари Тор подскочи, когато старият часовник отброи часа. Делия не му обърна внимание и продължи да говори:

— Каза, че там имало нещо противоестествено, точно това беше думата, която използва: противоестествено. Изненадах се.

— Какво е искал да каже? — попита тихо Ари Тор, все едно момчето беше в облицованата с тапети стая и той не искаше да ги чуе.

— Не пожела да ми обясни. После се разбърза. Предполагам, че ми беше казал повече, отколкото е възнамерявал — замисли се тя. — Уверявам те, че на връщане към дома през планината не се чувствах в безопасност, както се бях чувствала на отиване от Сиглюфьордюр. Знаеш ли, никога повече не отидох там, не и докато тунелът не отвори.

— Пазиш ли още снимките?

— Разбира се. Никога не изхвърлям нищо.

— Тук ли са? — попита Ари Тор, посочвайки към албумите.

— Горе на тавана, но е лесно, ако искаш да ги видиш.

— Повредени ли са? — усъмни се той с надеждата, че не е прав.

Развълнува се пред перспективата да разгледа тези стари фотографии, имаше шанс да открие снимка на младежа.

— Съвсем наред са си, но трябва да сложа проектора.

— Проектор?

— Да — отвърна тя кратко, после явно разбра объркването му. — Помисли си, че говоря за стари снимки, а? — усмихна се тя.

— Искаш да кажеш, че имаш заснет филм в Хединсфьордюр от онова време? — изненада се Ари Тор. — С онова момче? И Йорун?

— Може би — отвърна тя. — Не си спомням. Минаха години, откак последно гледах тази лента. Не беше особено успешна визита, искаше ми се да има повече движение във филма, хората във фермата с онзи фантастичен пейзаж зад тях. Обаче те изобщо не ми съдействаха. По онова време бях пощуряла на тема снимки. Баща ми беше купил стара осеммилиметрова кинокамера и проектор, но той самият предпочиташе фотографията и доста бързо загуби интерес към нея. Но аз страшно се забавлявах да снимам какво става в града. Само какви сметки за проявяването на филмите трябваше да плащат родителите ми! — разсмя се тя.

Ари Тор мълчеше, не искаше да я прекъсва въпреки вълнението си заради възможността да види филма.

— Имам всякакви филми от годините на херингата. Някои от тях са в Музея на Ерата на херингата, останалите са тук — каза тя, после за миг се поколеба. — Жалко, че всичко е толкова неподредено. Обичах да снимам филми, но подреждането никога не ми е било сила. Но трябва да е все някъде тук.

— На тавана? — заинтересува се Ари Тор с учтива усмивка.

— Боя се, че да. Всичко е горе в кутии. Рядко се качвам там напоследък. Когато човек стане на седемдесет, губи желанието да се катери по стълби, да не говорим, че там има и паяци, от които предпочитам да стоя настрана — каза Делия и се ухили.

Ари Тор бързо схвана намека ѝ.

— Аз ще се кача и ще ги донеса, ако нямаш нищо против? — предложи той, отвратен от мисълта за паяците, като в същото време си помисли, че те са далече по-привлекателен вариант от връщането в реалния свят навън.

— Заповядай — отвърна Делия. — Проекторът е в другата стая.

Въоръжен с инструкции къде точно се намират кутиите, които трябва да открие, и със старо, но мощно фенерче в ръка, той се качи по стълбата, която водеше от коридора към тавана. Къщата беше малка и едва имаше място да се придвижи в наблъсканото пространство под покрива. Бързо намери това, което търсеше, слезе долу и остави прашните кутии върху масата във всекидневната.

— Така, да погледнем… — мърмореше си Делия, докато проверяваше съдържанието на кашоните внимателно. — Ето го — скоро каза тя победоносно, вдигайки метална кутия с лента.

— Надявам се филмът още да е наред — добави тя.

Ари Тор донесе проектора от мястото му в килера за метли в кухнята. Оказа се солидна зелена машинка, която сякаш не беше докосната от изминалите години.

— Трябва да го нагласим на кухненската маса — инструктира го Делия. — Насочи го към стената ей там. Една от малкото бели стени в тази къща, ще я използваме като екран.

Пъргавите ѝ пръсти умело вкараха лентата в апарата.

— Гледам понякога филми, затова проекторът е в добро състояние — каза тя, изключи осветлението и дръпна завесите.

Машината оживя. Ари Тор имаше чувството, че за първи път е на кино. Хединсфьордюр отпреди шейсет години се появи в целия си блясък, когато миналото оживя в движещите се кадри. Ярката светлина от проектора осветяваше всяка пукнатина и неравност по стената на кухнята, но това не отнемаше нищо от привлекателността на изживяването.

Ритмичното потракване на проектора изпълни стаята и Делия се изкиска.

— Няма звук. Едно време записвах звука на касета, когато беше нещо по-специално, като концерт или нещо такова. После пусках филма и касетата едновременно. Но в Хединсфьордюр не съм записала нищо.

Ари Тор кимна малко разочарован.

Далечният фиорд беше невероятно красив с дълбокия искрящо бял сняг, покрил всичко наоколо, небето беше почти нереално, сякаш от друг свят — спокойно и съвършено като картина. Първата част на филма беше заснета от планинския проход Хестскард. Нямаше тунел, нямаше трафик, само бяла шир и снежни планински склонове, последвани от кадър на къщата и жена, загледана към фиорда.

— Това Йорун ли е?

— Да, тя е. Можеш да видиш колко спокойна изглежда, застанала неподвижна, унесена в собствените си мисли. Оставих камерата да снима още малко. Тя не ме забеляза веднага.

На Ари Тор му идваше да изкрещи въпроса, който изникна в ума му: „За какво си мислиш, Йорун?“.

Тогава тя се обърна и погледна право в камерата, сякаш беше чула мислите му. От гроба и от дистанцията на всички тези години и десетилетия тя погледна право в очите на Ари Тор.

Веднага я позна от снимката — късата тъмна коса и дрехите бяха съвсем същите: палто върху дебел вълнен пуловер. Единствената разлика беше, че сега тя се усмихваше, докато на фотографията беше разсеяна.

Тя ми се усмихва, помисли си Ари Тор. Имаше необяснимото усещане, че иска да му предаде съобщение или задача, молба да разреши мистерията на смъртта ѝ най-сетне.

— Била е хубава къща в онези дни — каза той в опит да отклони мислите си в друга посока.

Беше здрава бетонна сграда — не прекалено голяма, подобна на много други фермерски къщи, които бе виждал из страната. Предположи или по-скоро се надяваше, че е била боядисана в червено, макар черно-белият филм да не подсказваше цвета.

— Удари я лавина преди години — обясни Делия. — Много след като фиордът беше окончателно изоставен. Ужасно място е за къща, прекалено близо до планината. Днес никой не би и помислил да строи на толкова опасно място.

Сега образите, които проблясваха на кухненската стена, бяха заснети от друго място: виждаше се великолепната лагуна и морето зад нея. Водата, морето и хоризонтът се сляха в едно върху бялата стена. Онзи прекрасен момент отпреди петдесет и пет години бе станал част от днешния ден и после отново се бе оттеглил в миналото, когато момичето с камерата завъртя обектива в друга посока.

Зад камерата беше Делия отпреди петдесет години и бавно правеше кръг, като хвана в кадър първо планините на изток, после извъртя обратно към долината, покрита със сняг, и величествените склонове, в които се гушеше. После спря внезапно, защото пред обектива се беше появила фигура.

Ари Тор се стресна, внезапно осъзнал кого вижда. Беше младежът.

Мистериозната фигура се бе появила в цял ръст на кухненската стена на стара къща в Сиглюфьордюр.

Ари Тор потръпна и внезапно усети студ. Момчето беше със шапка, шал и нещо, което приличаше на палто, но веднага можеше да разпознае лицето му, този невинен израз.

Беше само за един кратък миг, момчето веднага изчезна от кадър, заменено от изглед на къщата, в която беше живяло семейството на Хедин. Издигаше се в западната част на лагуната, близо до мястото, където Делия беше стояла, за да направи своята поредица от снимки.

В къщата се забеляза някакво движение, на прага се появи мъж и камерата остана фокусирана върху него. Мъжът махна с ръка и сякаш започна да вика нещо на момчето и на Делия. След това сцената се промени, обективът се върна отново на лагуната.

— Това беше Гудмундюр — обясни Делия, докато филмът продължаваше да проблясва върху стената.

Ари Тор се отърси от студа на далечния фиорд и се върна в топлината на кухнята.

— Повика момчето да се прибере. Както виждаш, аз продължих да снимам, но не задълго. Не беше лесно да се ходи в дълбокия сняг, наложи се да използвам снегоходките, за да пообиколя — каза тя, после направи пауза. — Беше доста труден характер — промърмори тя, нарушавайки тишината.

— Кой? Гудмундюр?

— Да. Помня го много добре от времето, когато живяха тук. Беше неотзивчив, арогантен човек, свикнал да се налага за всичко.

— Опасен мъж? — попита Ари Тор несигурно.

— Опасен? — Делия се замисли за момент. — Не бих стигнала чак дотам да кажа, че е бил опасен. Не беше сторил зло на никого, доколкото знам, е, поне не беше жесток. Но ще ти кажа, че не беше от типа мъже, с които бих искала да се карам.

Високопроходимият полицейски джип излезе от града с Ари Тор на волана и пое към тунела Хединсфьордюр. Беше възприел философията на пастора и реши, че няма да навреди на никого, ако излезе от границите на града, стига да иде само до изоставения фиорд.

Погледна към връх Холширнан, надвиснал над града. Както много често преди, намери планините, заобикалящи града, за поразителни. Сигурно другаде имаше и по-високи, но в сравнение с дребните къщички върху кръпката земя, тези изглеждаха направо невероятно огромни. Църквата беше найзабележителната сграда в пейзажа, сгушен под планините, а другите къщи с цветните си покриви придаваха последен, но важен щрих на тази великолепна картина.

Хединсфьордюр го посрещна с ярко слънце. Предишното нощно посещение беше далечен спомен. Но призрачната история на Делия още го притесняваше. Какво толкова „ненормално“ беше видяло момчето?

Ари Тор паркира джипа на пътя и се насочи към лагуната, съзнавайки огромната разлика между гледката, която вижда сега, и онази от нощната визита. Спря до водата, където пътеката свършваше, наслаждавайки се на студения, свеж океански въздух, който го ободряваше всеки божи ден тук горе, на север.

Руините на сградата стояха върху парче земя, което навлизаше във водата вляво от него. Осъзна, че стои приблизително на мястото, където е стояла Делия с камерата си преди десетилетия, когато Йорун е била все още жива и целият живот е бил пред нея, когато двете семейства са живели заедно в хармония. А дали не е имало напрежение, стаено под повърхността, още тогава — проблеми или кавги, довели до загадъчната смърт на Йорун в онзи обикновен мартенски ден през 1957?

Реши да отиде до развалините и започна да подбира пътя си между храсталаци и дупки, тъй като нямаше път, така че стигна с доста трудности.

Нямаше много за гледане. Годините и природните стихии не се бяха отнесли приятелски с мястото. Шумът на прибоя в далечината се сливаше с бъбренето на потоците, спускащи се от планинските склонове. Загледа се във водата, която в този момент беше толкова спокойна, че му беше трудно да си представи как този далечен фиорд може да е нещо друго освен земя с неземна красота. Грозната жестокост нямаше място тук. Така ли беше в действителност?

Мислите му се върнаха към Йорун и той се замисли дали е била толкова нещастна, че да отнеме живота си. Затвори очи и беше сигурен, че може да усети присъствието ѝ. Бързо се отърси от чувството, решен да не позволява на въображението си да се развихря.

Почти неуловимо, като призрак, явяващ се посред бял ден, мисълта, която в момента осъзна, че е стояла през цялото време скрита някъде в ума му, изскочи напред. Дали Йорун е била единствената, срещнала смъртта си в този самотен, запустял фиорд, или безименният неизвестен младеж е срещнал същата съдба?

Загледа се във водата.