Ледена тишина

21

На Исрюн не ѝ трябваше много време, за да очертае в основни линии историята за Снори. Фокусът щеше да е върху това, че е бил подмамен на местопрестъплението, което си беше страхотна сензация. Единственият проблем беше, че нямаше филмов материал, който да върви с нея. Нямаше интервю. Налагаше се да използва кадри от вчерашния репортаж. Историята беше добра, макар че би била много по-подходяща за първата страница на вестник, отколкото за телевизионна новина.

Реши, че няма да е зле да се посъветва с контакта си в полицията. По всяка вероятност той нямаше да иска да каже нищо, но би могъл да я предупреди, ако е тръгнала по грешна следа.

Той отговори веднага на позвъняването ѝ.

— Говорих със сестрата на Снори — започна незабавно тя, без да си прави труда да каже кой звъни, и му предаде подробностите от разговора си с Нана. — Ще бъде нашата водеща новина довечера — каза тя гордо.

— Не мисля — отвърна той кратко, което я изненада.

Дали Нана не беше я излъгала, зачуди се тя, мръщейки чело. По дяволите. Пак добре, че не беше споменала историята пред Ивар.

— Да не би да не съм разбрала нещо? — попита тя.

— Не — отвърна той. — Не се тревожа за това, което ще кажеш за Снори.

Исрюн си отдъхна с облекчение. Познаваше контакта си достатъчно добре, за да схване, че макар и индиректно, той потвърждава, че тя е на правилния път.

— Това, което имам предвид, е, че някой е отвлякъл малко дете на „Логавегюр“ тази сутрин — продължи контактът ѝ. — Все още не е напълно ясно какво точно е станало, но смятам, че Снори Елертсон бледнее по значение в сравнение с това.

— Дете? — ахна изумена Исрюн. — Искаш да кажеш, че е изчезнало бебе?

— Точно така.

— Мили боже, не мога да повярвам! Искам да кажа, че никой не отвлича бебета в Исландия… Това наистина е шокиращо. Знаеш ли подробности?

— Не, не мога да ти кажа нищо повече. Не е случай, в който участвам, но със сигурност по-късно ще има изявление.

— Ще го очаквам, със сигурност. Надявам се всичко да завърши добре. Горките родители… — После добави: — Някакъв напредък по Снори?

— За нещастие нищо. Шофьорът на таксито не помни да е видял някого наоколо. Прегледахме записите на уличните камери от околността, но никакъв късмет засега.

Веднага щом затвори телефона, тя съобщи на Ивар за отвличането на детето и за последното развитие по случая със Снори Елертсон.

Той също беше чул неясни слухове за липсващо дете, но тя му каза, че работи и по двете теми, с което не му позволи да маневрира и да даде тази вълнуваща новина на друг. Сега имаше повече от достатъчно работа, да не говорим, че вече закъсняваше с интервюто с Ари Тор. Въздъхна и резервира студийно време за тази вечер.

Не ѝ стигаше всичко това, но имаше и имейли от родителите си, които отдавна чакаха за отговор. Всеки от двамата по свой собствен начин се опитваше да използва Исрюн за посредник в спасяването на брака им. Радваше се да помогне, но нямаше нито време, нито търпение да се занимава с това и силно се изкушаваше да започне да препраща имейлите им един към друг и да ги остави да се оправят сами.

Днес имаше и насрочен час при лекаря, нещо, за което се опитваше да не мисли. Почти беше повярвала, че може да забрави да отиде. Напразна надежда.

Използва времето до посещението при доктора, за да направи справка за изчезналото дете, но не намери нищо.

— Седни, Исрюн — каза лекарят, когато тя влезе в кабинета му с кисело изражение на лицето.

Наложило се беше да чака четвърт час повече и изгаряше от нетърпение да си тръгне, доста повече, отколкото обикновено, когато идваше на преглед.

— Как се чувстваш?

— Горе-долу — даде му тя отговора, който винаги даваше. Стори ѝ се, че кабинетът е по-студен, отколкото трябва, и се зачуди дали наистина иска да посещава лекар, който не може да осигури нормално отопление на работното си място. А дали не ѝ влияеше студената атмосфера на мястото: фолиото на прозорците, което осигуряваше конфиденциалност на пациентите в отделението на приземния етаж, сребристосивото бюро, спретнатите библиотечни рафтове, студеният алуминиев стол и мърлявата бяла пейка.

Лекарят я беше изпратил на ядрено-магнитен резонанс, за да провери за възможна поява на други тумори. Тя чакаше изнервена резултатите, за да разбере дали състоянието ѝ се подобрява, или се влошава.

Обаче резултатите още не бяха излезли и въпросите му бяха стандартните, просто я питаше дали е забелязала някой от симптомите, които я беше помолил да следи. Тя седеше безучастна и отговаряше на въпрос след въпрос.

— Говори ли вече с родителите си за това? — попита той накрая, както винаги.

Исрюн знаеше накъде води това.

— Не. Чакам правилния момент.

— Бих искал баща ти да дойде за преглед, както неведнъж съм ти казвал. Трябва да знаем дали и той има същото заболяване.

Исрюн промърмори нещо неразбираемо.

Докторът почака за нормален отговор, но тя също знаеше как да чака.

— Добре, ще го имам предвид — каза тя накрая. — Но знаеш, той остарява и не искам да го тревожа. Дори да е наследил това… състояние… то със сигурност не му е навредило.

Лекарят кимна, изправи се и положи бащински ръка на рамото на Исрюн.

— Обмисли го. Може да си запазиш следващия час на рецепцията. Ще се срещнем след месец и тогава ще видим как изглеждат нещата. Но ще ти звънна веднага щом пристигнат резултатите от скенера. Мога да ти кажа, че съм оптимист — добави той, когато тя стана на крака.

Винаги го казваше, когато Исрюн си тръгваше от кабинета му, но нямаше начин да знае дали не го казва на всеки свой пациент.

Също така винаги ѝ казваше да я кара по-леко, но тя пренебрегваше този съвет, бързо се втурваше към колата си и скоро след това отново беше в нюзрума.

Историята с отвлеченото дете се беше разчула и сега всички медии я бяха подхванали. Все още нямаше обявена пресконференция, но полицията беше излязла с изявление: млада жена седяла в кафене на „Логавегюр“ със сестра си, като оставила спящото си осемнайсетмесечно дете в количката отвън. Детето било взето от количката по някое време между десет и десет и петнайсет. Умоляваха се свидетелите да се обадят в полицията и според полицейското изявление разследването напредвало, проучвали се записите от видеокамерите в околността. Детето още не е открито.

Исрюн потръпна, докато пишеше материала. Нима Исландия вече не е онова приятелско и безопасно общество, което беше едно време. Дали този характерен за Исландия навик да се оставят децата да спят навън в количките си сега ще отмре? Дори закоравели колеги от нюзрума изглеждаха разтърсени от новината.

Тя не спираше да опитва да се свърже с полицейския си контакт, но без успех.

Накрая, когато вече наближаваше седем часа вечерта, той ѝ върна обаждането.

— Налага се да престанеш да ми звъниш за известно време — каза той. — С вързани ръце съм и не мога да кажа нищо.

— Намерихте ли момчето?

— Не.

— Кои са родителите? Имате ли заподозрян?

— Съжалявам. Не мога да кажа нищо. Това е изключително чувствителен случай, Исрюн. Не можем да поемаме никакви рискове, нито да позволим изтичане на информация. Трябва да намерим това дете. Абсолютен приоритет е.

С тези думи той приключи разговора. Нещо, което рядко правеше — да я отреже по такъв начин. Несъмнено всички бяха изнервени.

Историята трябваше да се появи така, както си беше, на практика преработеното прессъобщение на полицията. Исрюн не обичаше такива неща, но този път беше съгласна с контакта си от полицията. Безопасността на момченцето беше по-важна от всякакви сензации.