Ледена тишина

10

Беше посред нощ, но Роберт все още не можеше да заспи. Нищо необичайно не бе станало тази вечер. Кяртан заспа рано и сякаш нищо не тревожеше Суна, когато се върна от работа. Докато вечеряха — ароматна арктическа лъчеперка – Роберт ѝ каза, че ключарят е дошъл. Тя кимна и се усмихна.

— И ти не се държа грубо с Бреки, когато той доведе Кяртан вкъщи? — попита го тя.

— Разбира се, че не — излъга той.

Тя заспа бързо, уморена от тежките репетиции.

Не само мисълта за неканения гост държеше Роберт буден. Завърнал се беше старият кошмар. По неизвестна причина беше изчезнал за известно време, но напоследък се бе завърнал дори още по-страшен.

Сега лежеше в леглото, поглеждаше към Суна, която лежеше на мястото си отпусната и толкова красива, а в останалото време се взираше в тавана. Кяртан спеше дълбоко в собствената си малка спалня от другата страна на коридора.

Роберт реши да го провери, просто за да е сигурен. Мирът и спокойствието в дома им бяха нарушени и той полагаше усилия да се примири с това.

Предпазливо стана от леглото и отиде в стаята на момчето със сигурни, спокойни стъпки, внимавайки да не закачи нещо в тъмнината. Вратата беше открехната, но не можеше да види дали детето е в леглото си, или не. Внезапно го обхвана ужасяващото чувство, че момченцето е изчезнало, и бързо се спусна към леглото му.

Заля го вълна на облекчение, като видя как Кяртан се обръща в съня си. Всичко беше наред.

Роберт се върна в спалнята и точно се канеше да легне, когато му се стори, че нещо наруши тишината — движение отвън пред прозореца на спалнята.

Завесите бяха спуснати, затова не можеше да види нищо. Остана неподвижен и се заслуша. Нямаше никакво съмнение. Отвън със сигурност имаше човек.

Отиде до прозореца, междувременно проверявайки дали Суна все още спи дълбоко, после внимателно открехна завесите и надникна.

Макар да очакваше да види човек, застанал пред прозореца, това, което видя, го стресна не по-малко.

В средата на градината стоеше фигура в черно. Той или тя беше облечен в някакъв вид дъждобран с вдигната качулка, главата на човека беше сведена и ръцете покриваха лицето.

Роберт се вцепени, не беше в състояние да помръдне. Сърцето му спря за секунда, после заблъска безумно. Втресе го от ужас. Почти неспособен да се овладее, той затвори очи, убеден, че въображението му играе номера. Но когато пак ги отвори, фигурата все още стоеше там. Имаше чувството, че усеща очите ѝ върху себе си, но вероятно и това идваше от въображението му.

Минаха няколко секунди — толкова бавни, че му се сториха векове. Накрая започна да разсъждава логично. Първата му инстинктивна мисъл беше да счупи прозореца и да се нахвърли на негодника. Но не искаше да събуди Суна и Кяртан, освен това предпочиташе да направи нещо трезво и рационално. Нещо, което да не е диктувано от страха му.

Фигурата стоеше там, неподвижна като статуя.

Роберт бързо се измъкна от спалнята, втурна се към входната врата и я отвори възможно най-тихо. Но откачането на проклетата верижка го задържа малко, преди да успее да излезе в градината. Трябваха му само няколко секунди, за да излезе навън, но и те се бяха оказали достатъчни. Градината беше пуста.

Огледа се във всички посоки, но нямаше никаква следа от човек. Черковната портичка от другата страна на улицата, която водеше в старото гробище „Холавелир“, лекичко се полюшваше, като че някой я бе бутнал по-силно при преминаването си.

За момент Роберт беше готов да претича през улицата и да хукне из просторното, тъмно гробище, но знаеше какъв огромен лабиринт представлява то, а нямаше намерение да се отдалечава чак толкова от дома си.

Влезе обратно в къщата, трепереше, имаше чувството, че всяко косъмче по тялото му е настръхнало.