Ледена тишина

4

Изтощен след безсънната нощ, Роберт заля овесените си ядки с прясно мляко. Суна седна срещу него на кухненската маса, изглеждаше свежа като след хубав сън. Сутрешните новини се носеха тихо някъде зад гърба му, доколкото схващаше, беше поредната обикновена мартенска сутрин, като се изключат съобщенията за огнище на някакъв вирус в Сиглюфьордюр. През нощта починал пациент. Роберт усети леко притеснение при мисълта за заразна болест, искрено се надяваше, че е възможно да спрат разпространението ѝ и че ще може да опази семейството си живо и здраво. Тази сутрин обаче имаше на главата си други, по-належащи проблеми от някакво си далечно огнище на вирус.

Имаше чувството, че техният чист, спретнат дом сега е омърсен, заразен от неканения нощен посетител. Кой дебнеше наоколо? Дали той или тя не беше надникнал през прозореца на спалнята и като ги е видял в разгара на страстната им любовна игра, да е решил, че може да нахлуе? А дали не е бил някой жалък воайор? Или беше нещо по-сериозно? Задната врата беше заключена, в това беше сигурен — абсолютно сигурен.

Сети се и че Суна някак беше успяла да загуби ключовете си от къщата. Дали просто някой ги е намерил, разбрал е чии са и е решил да влезе? Или пък са били умишлено откраднати? Това, естествено, беше много неприятна мисъл. Във всеки случай беше ясно, че първата му задача за деня трябва да е да звънне на ключар и да смени всички ключалки.

Протегна ръка към радиото и го изключи. За миг в тясната кухня настъпи тишина, като се изключи дъждът, който продължаваше нестихващата си атака срещу прозореца. Все още валеше като из ведро.

— Не намери ключовете си, нали? — попита той, опитвайки се да скрие тревогата в гласа си.

— Странно — вдигна поглед от вестника Суна. — Не мога да разбера къде са. Категорично бяха у мен вчера на репетицията, сигурна съм, че бяха в джоба на палтото ми. Оставих го във фоайето, заедно с всички останали. Никога не е изчезвало нищо оттам, но предполагам, че всеки би могъл да пъхне ръка в джоба.

— Всеки? — учуди се Роберт.

— Ами да, предполагам.

— Дори някой, който влиза от улицата?

— Да, сигурно — отвърна тя, като го погледна внимателно. — Защо? Всичко е наред, нали?

Той се усмихна насила.

— Разбира се, мила. Просто се чудех… — Поколеба се, преди да продължи. — Чудех се дали не трябва да сменим ключалките, за да сме сигурни.

— Това не е ли малко прекалено? — попита тя, очевидно изненадана. — Сигурна съм, че ще ги намеря.

— Знаеш ме какъв съм… може би прекалявам с предпазливостта. И без това трябваше да го направим — излъга той. — Ключът ми заяжда.

— Не бях забелязала — отвърна Суна, поглеждайки към часовника, докато ставаше. — Ти реши. Трябва да тръгвам, че ще закъснея.

Бързо излезе от кухнята, но спря в коридора и попита:

— Тук ли ще си по обяд?

Роберт трябваше да отиде на лекции, но беше решил да не излиза от къщата, докато не смени ключалките. Не беше излъгал, когато каза на Суна, че е предпазлив по природа.

— Предполагам.

— Бреки ще доведе Кяртан. Ще имаш ли нещо против да не се връщам? — попита тя притеснена.

Роберт нямаше високо мнение за бившия на Суна.

— Няма проблем — отвърна той. — Само още нещо… — започна той, докато тя се готвеше вече да затвори вратата след себе си. — Той не те притеснява, нали?

— Кой, Бреки?

— Да. Знаеш какво каза адвокатът: не трябва да влизаш в контакт с него във връзка със спора ви. От сега нататък всичко ще се урежда между адвокатите.

— Не се тревожи за Бреки, мога да се справя с него — добави тя с усмивка.