Ледена тишина

7

Роберт изведнъж застана нащрек.

Не беше ли това почукване на прозореца?

Изправи се на дивана. Доколкото знаеше, беше сам в апартамента. Потръпна, когато студеният въздух лъхна гърба му. След това се усети: беше полегнал на отворен прозорец и неусетно беше заспал.

Един поглед към часовника на стената му каза, че е почти обяд. Потръпна отново от студеното течение, усети го в гърлото, а после и в носа си — явно беше простинал.

После скочи: отново чукане, рязко и ясно, вече не беше част от смътен сън. Беше прекалено реално.

Вдигна очи, тялото му се обля в студена пот. Някакъв непознат надничаше през прозореца. За момент така се изплаши, че не можеше да помръдне. Не беше от чувствителния тип хора, но снощните събития бяха разтърсили здраво нервите му.

После поклати глава на самия себе си, спомни си, че очаква ключаря.

Кимна на човека, който чакаше отвън на дъжда, стана, бързо отиде в антрето и пусна мъжа на средна възраст с тридневна брада и сресана назад, мокра от дъжда коса.

— Вече опитах бравата — каза той с нотка на упрек в гласа.

— Опитах да почукам на прозореца и надникнах вътре, за да видя дали има някой. Хич не ми се щеше да се окаже, че са ме преметнали, след като карах трийсет минути до центъра.

— Съжалявам, влез — покани го Роберт. — Звънецът е толкова тих, че едва се чува. Заспал съм за минутка, не чух нищо.

Ключарят старателно избърса обувките си, но не даде знак, че има намерение да ги събуе.

— Какъв е проблемът? Ключалките ли заяждат?

— Ами не точно. Загубихме един комплект ключове, затова всъщност искам да смениш ключалките — тук и на задната врата. По-добре да сме сигурни, разбираш, нали?

Ключарят кимна и веднага се захвана на работа. Роберт беше сигурен, че е чувал тази история достатъчно често.

Направи си кафе, седна на кухненската маса и зачака. Надяваше се, че димящата напитка ще прогони настинката, преди да го е свалила болен, но вместо това успя единствено да си изгори езика. Все още се чувстваше изморен. Истината беше, че неканеният среднощен гост само бе утежнил проблема, който обикновено имаше със заспиването. Оказа се по-трудно, отколкото си бе представял, да се помири с определени събития от миналото си.

— Искаш ли и верижки? — чу ключаря да се провиква от коридора.

Замисли се, поколеба се за момент, после се съгласи. Но не и без нотка вина, когато призна пред себе си, че не е способен да гарантира сам безопасността на семейството си.

Ключарят приключи по-бързо, отколкото бе очаквал. След като той си тръгна, Роберт реши отново да си легне, този път обаче внимателно дръпна завесите и сложи верижките и на предната, и на задната врата, не че щяха да са особено полезни, ако някой реши да влезе със сила. Въпреки взетите мерки имаше неприятното усещане, че го наблюдават, докато лежеше на дивана и се опитваше да изпразни главата си от мисли, което в наши дни е по-лесно на думи, отколкото на дела.

Половин час по-късно още беше буден, звънецът забръмча, но този път го чу ясно.

Не се забърза към вратата, сигурен беше, че ще е Бреки, скапаният бивш на Суна, който връща Кяртан. Винаги беше хранил неприязън към него, макар че така и не се опита да направи истинско усилие да го опознае.

— Много си приличате в някои отношения — беше казала Суна веднъж.

Ясно му беше какво има предвид: той не беше човек, който лесно се отказва, усещаше, че и Бреки е същият.

Отвори вратата, доколкото позволяваше верижката, погледна и отново я затвори, за да я откачи.

— Здрасти — поздрави той с неприязън, като погледна Бреки в очите.

Бяха почти еднакви на височина — приблизително метър и осемдесет. Бреки имаше бръсната глава, рошава брада и необикновено големи очи. Кимна на Роберт и подаде месестата си ръка. Роберт се направи, че не я вижда.

С другата си ръка Бреки държеше детската седалка за кола, в която Кяртан лежеше завит и спеше дълбоко. Момчето беше облечено подходящо за дъжда и коварния студ навън.

— Суна тук ли е? — попита Бреки, докато очите му шареха наоколо.

— На работа е — отвърна Роберт, като пое тежката детска седалка и внимателно я остави на пода.

Бреки сви рамене, обърна се и тръгна към зеления пикап, който беше оставил на средата на тясната уличка.

— Ей — подвикна се след него Роберт и подсмръкна с нос. Кафето изобщо не беше помогнало за настинката. — Ей — повтори той. — Какво правеше тук снощи?

Наблюдаваше внимателно, за да види как бившият на Суна ще реагира на тази провокация. Бреки се обърна и го зяпна с широко отворени очи, на лицето му се изписа озадачен израз.

— Какви, по дяволите, ги говориш? Изобщо не съм припарвал до това място снощи.

Роберт чакаше. Това беше достатъчно засега.

— Сигурен съм, че те видях — отвърна той и затръшна вратата.

Знаеше, че не трябва да вдига такъв шум, но малкото момче изобщо не се събуди. Изчака, докато Бреки и ръждясалата му зелена бракма се разкарат, и после внимателно премести Кяртан от детското столче в количката, която държаха в антрето, за да обиколи квартала в дъжда с новите ключове в джоба.

Накрая на улицата спря, обърна се леко и хвърли поглед през рамо, почти без да мисли.

Не се виждаше никой. Но споменът за снощния неканен гост го преследваше като призрак.