Ледена тишина

24

Вторият концерт за пиано на Рахманинов тъкмо беше започнал, когато телефонът му иззвъня. Ари Тор се беше изтегнал на дивана в апартамента си на „Ейраргата“, опитвайки да се отпусне и почине, преди да реши какво да си направи за вечеря. Не че в хладилника имаше голям избор, щеше да се зарадва на възможността да си поръча пица по телефона, но това беше изключено. Заразата висеше над града като проклятие.

Сиглюфьордюр все още беше под карантина. Мнението, което се налагаше все по-широко, беше, че вече вероятно е безопасно да се вдигнат ограниченията, нямаше нови случаи на заболяване в последните дни, всеки, който е бил в контакт с жертвите, беше под строго наблюдение. Обаче се взе решение вдигането на ограниченията да се отложи още малко. Томас каза на Ари Тор, че се е съгласил с мярката.

— Би било непростимо, ако се заразят още хора само защото сме вдигнали ограниченията прекалено рано — каза той, давайки ясно да се разбере, че затварянето на малкия град за още няколко дни не се смята за голяма жертва.

Ари Тор бързо се изправи, когато чу телефона си. Не му беше приятно да прекъсва хубавия концерт за пиано, независимо дали е в концертната зала, или на компактдиск у дома. Беше парче, което никога не беше слушал на живо, въпреки че беше редовен посетител на концертите на симфоничния оркестър, когато майка му беше жива и свиреше в него. Днес обаче намираше, че посещението на концерти в зала е придружено от чувството за загуба и прекалено много стари спомени.

Погледна екрана на телефона си и изключи музиката, когато видя, че му звъни журналистката. Налагаше се да приеме разговора, защото тя му беше помогнала, макар той да се беше отказал от мисълта, че интервюто някога ще стане.

— Здрасти — каза тя бодро. — Чух, че нещата при вас скоро ще приключат.

— Няма сериозно болни в момента — отвърна Ари Тор, въпреки че в ума му незабавно се появи Сандра, но той побърза да отхвърли мисълта.

— Радвам се да го чуя — възкликна тя, макар в гласа ѝ да липсваше искреност. — Готов ли си?

— Готов за какво?

— За интервюто — отвърна тя нетърпеливо. — Ще се излъчи в новините утре вечер. Обещаха ми няколко минути за материала, за нещо, което да придаде чисто човешка нотка на историята.

— Искаш да кажеш нещо лековато? — рязко каза Ари Тор.

— Точно.

— Не забравяй, че двама души загубиха живота си.

— Хората мрат през цялото време — отвърна тя с хладен тон, който накара Ари Тор да си помисли, че зад думите ѝ се крие нещо по-сериозно, нещо неизречено.

— Добре. Давай да го направим.

— Имаш ли друг телефон? Стационарен евентуално?

— Не, само мобилният.

— Тогава ще трябва да се задоволим с него — каза тя след кратка пауза. — Чувам те добре, а и няма да е дълъг материал. Тук долу е безумно, затова досега нямах време да направя интервюто. Днес изчезна дете.

— Чух. Ужасно е. Има ли новини?

— Колегите ти от полицията не искат да кажат и дума. Цари много особена атмосфера, като че ли всеки участва в обратно броене на секундите до появата на хубавата новина. Но полицията обикновено е добра в тези работи, нали? Трябва да има щастлив край.

Ари Тор не каза нищо, нямаше отговор, който можеше да даде.

— Как върви търсенето на момчето от фотографията? — попита Исрюн след кратко неловко мълчание. — Успя ли да откриеш кой е?

Ари Тор се поколеба.

— Не точно. Но днес го видях.

— Днес? — ахна тя явно изумена.

— На стар филм — отвърна той и ѝ разказа за посещенията си в Хединсфьордюр и разговорите с преподобния Егерт и Делия.

— Братът на Мариус не разпозна момчето на снимката — промърмори Исрюн по-скоро на себе си, отколкото на Ари Тор. — Значи е малко вероятно да е от семейството.

— Поне не и свързан с Мариус и Никулас — отвърна бързо той на фона на концерта за пиано, който се извиси в кресчендо зад гърба му.

Изключи го, тъй като не можеше да му се наслади, докато водеше разговор. Каза си, че следващия път, когато реши да слуша музика, ще изключи телефона си.

Исрюн замълча за момент.

— Може би ще мога да ти помогна.

— Сериозно? Как?

— Мога да го вплета в историята за вируса. Опасната ситуация, изглежда, вече отшумява, така че можем да го превърнем в нещо като поглед върху живота на полицая при тези странни обстоятелства. Мога да кажа, че животът продължава както обикновено, доколкото това е възможно, и полицията трябва да се занимава както с дребните ежедневни неща, така и със сериозните случаи, като например издирването на хора от стари фотографии.

Ари Тор се накани да я прекъсне: обобщението на Исрюн беше доста далече от реалността, в края на краищата. Нормалният делничен живот в Сиглюфьордюр на практика беше замрял по време на карантината, да не говорим, че издирването на адреса на хора от стари снимки изобщо не беше част от работата на един полицейски служител. Би предпочел интервюто да покаже, че работата на полицая дори в един малък град е много по-напрегната. Но реши да я остави да довърши.

— Може да дадем като пример това, което вършиш в момента. И ако можеш да сканираш снимката с момчето и да ми я изпратиш, ще я покажем — довърши тя, доволна от себе си. — Ще се погрижа лицата на останалите да не се виждат, ще оставя само това на Хедин. И без това никой няма да го разпознае на толкова стара снимка. Телевизията ни има голяма публика — добави тя.

Ари Тор мислеше бързо. Нямаше какво да губи.

— Звучи ми добре. Но филмът, който видях, опровергава твоята теория — добави той весело.

— Каква теория?

— Че детето на фотографията може да не е Хедин, а момчето, родено някъде около 1950 година, синът на Мариус и Йорун. Младежът на снимката и на филма е на една и съща възраст, а филмът е заснет през 1956 г. Делия няма причина да лъже, значи снимката е правена приблизително по същото време. Може да се каже, че сега търсим две момчета: тийнейджъра от фотографията и малкото момче, което е било осиновено, сина на Мариус и Йорун.

Исрюн замълча за момент.

— Три момчета — каза тя тихо. — Бебето, което беше отвлечено тази сутрин. Искрено се надявам да го намерят, преди да разберем кои са другите двама.