Ледена тишина

43

В събота следобед Исрюн успя да се свърже с Ной. Когато се представи, той веднага стана подозрителен.

— Моля? Защо ми се обаждаш? Не записваш, нали?

Тя го увери, че няма никакво намерение да записва разговора им.

— Да не е нещо, свързано с електроцентралата, по която работим? — попита той, но по гласа му Исрюн можеше да заключи, че и той не го смята за вероятно. Явно подозираше причината за обаждането, но не затвори, сигурно защото искаше да разбере какво става. — Това е нещо, което не мога да коментирам, не е в моите правомощия. Всички запитвания трябва да минават през служителя, отговарящ за медиите — продължи той.

Изобщо не се поколеба коя тактика да използва с него.

— Въпросите ми нямат нищо общо със строителството — заяви тя бодро. — Искам да те питам за нещо съвсем различно. Можеш да говориш свободно, защото ще се погрижа да не споменавам името ти във връзка с нищо, което си ми казал.

Подбираше думите си внимателно: ако той изпуснеше нещо горещо, тя щеше да го използва по един или друг начин. Единственото, което на практика му обещаваше, беше да не го назове като свой източник.

Събра кураж и продължи:

— Вече знам предостатъчно за тази история, така че можеш да затвориш телефона, ако искаш, но ако го направиш, тогава няма никаква гаранция, че ще запазя името ти в тайна.

— Слушай… — заекна той. — Това да не е за Снори? Или? Беше прекалено лесно, помисли си тя.

— Точно така, за Снори е. Просто се опитвам да оформя общата картина на събитията. Нямам интерес… — изрече тя, после повтори, за да придаде тежест на думите си: — Нямам интерес да те въвличам във всичко това без основателна причина. Мога да си представя, че не искаш да се накисваш.

— Виж… Нямам нищо общо с тази работа… Не мога да си позволя да се появя в новините за някакво убийство. В работата ще побеснеят, разбираш ли?

— Естествено, разбирам отлично. Опитвам да се катеря по стълбичката точно като теб. Живеем в труден свят.

— Именно — съгласи се той с малко по-спокоен тон.

— Вярно ли е, че си казал на Емил, мъжа, който прегази Снори, че Снори е участвал в нападението над приятелката му преди две години.

— Виж, да. Звъннах на човека, защото повече не можех да пазя в тайна какво е станало, разбираш ли? Жена му, или приятелката му, току-що беше починала след онзи жесток побой. Заслужаваше да узнае кой стои зад това, не мислиш ли? — попита той в отчаян опит да намери оправдание за това, което беше направил.

— Разбира се.

— Аз… аз… — заекна той. — Нямах представа, че ще убие Снори! — Въздъхна. — Наистина съм съсипан след вчерашната новина. Имам чувството, че вината е моя. Но направих само това, което трябваше да направя, не мислиш ли?

— Да — съгласи се Исрюн, която изпита облекчение, че не се налага да изкопчва дума по дума информацията от този човек.

— Но ти как узна, че именно Снори стои зад нападението?

— По онова време в партията се разнесоха слухове малко след като стана.

— И точно когато Елерт щеше да сформира кабинет?

— Точно така. Не би могло да се случи в по-лош момент. Не познавах Снори лично, но всички знаехме какво бреме е той за стареца и за партията. Разбира се, никой от нас не подозираше колко дълбоко е затънал и никой не си е представял, че всичко може да завърши толкова жестоко. Разисквахме го помежду си и се притеснявахме, че може да навреди на партията, ако излезе наяве, особено ако в този момент Елерт вече е станал председател на партията или дори министър-председател.

— Кой ти го каза?

— Не знам. Просто чух, че Снори бил замесен в нападението.

— Не беше ли приятелката ти Лара? — попита Исрюн, налучквайки в тъмното, както се оказа успешно.

— Да… тя знаеше за това. Беше председателка на младежкото крило тогава. Помня, че ни помоли да го запазим в тайна, а на следващия ден съобщи, че Елерт е решил да се оттегли. Така че от този момент нататък това вече не беше проблем на партията, е, не точно. Затова решихме да не казваме нищо.

— Той замълча, после продължи бързо. — Поразен бях, че му се размина. Мисля, че дори не го арестуваха или задържаха. Мога да ти кажа, че го помислих за страшно несправедливо. Вероятно имам прекалено силно развито чувство за справедливост. Мисълта за това не ми даваше мира ден и нощ и когато чух, че горката жена е починала, просто не можех да го пазя повече в себе си.

— Каза, че сте го разисквали в партията. Много хора ли знаеха по онова време?

— Да, така беше. Но не бяхме много, не знам…

Точно както тя подозираше. Вероятно съвсем малко хора бяха чули слуха, но на Ной му беше трудно да го признае, защото вината, че си е мълчал, щеше да стане още по-голяма.

— Ти и Лара?

— Да. И още един-двама. Само ръководството на младежкото крило.

— А Мартейн?

— Мартейн? — попита той изненадан.

— Той знаеше ли за това?

— Не знам. О, добре де… май Лара спомена, че е говорила с него. Те двамата бяха много близки — каза той и Исрюн беше сигурна, че усети намека в гласа му.

— Ти защо не се обади в полицията? Сега или тогава?

— На човек хич не му се иска да го въвлекат в официално полицейско разследване. Нали разбираш? Намерих името на човека много лесно и се свързах с него след няколко позвънявания. Живее с родителите си. Сигурен съм, че постъпих правилно, но по дяволите, сега съжалявам. Най-добре е човек да си държи устата затворена и да не си вре носа в чуждите работи.

— Сигурно си прав — отвърна Исрюн.