Ледена тишина

1

Беше вечер като всяка друга, която прекарваше проснат на дивана.

Живееха в малък апартамент на приземния етаж на стара къща в западната част на Рейкявик, на „Льосвалагата“. Разположена беше в средата на старомодна тераса с три къщи, построени през 30-те години на XX век. Роберт се поизправи на дивана, разтри очи и погледна през прозореца към малката предна градина. Смрачаваше се. Март — можеш да очакваш всякакво време от него, в момента валеше. Имаше нещо успокояващо в трополенето на дъждовните капки по стъклото на прозореца, докато той самият е в безопасност вкъщи.

Учението му хич не вървеше зле. Доста зрял студент беше на двайсет и осем, но вече следваше първа година строителство. Цифрите открай време му доставяха удоволствие. Родителите му бяха счетоводители, живееха в центъра на Арбер, но отношенията му с тях винаги бяха трудни, а напоследък и почти никакви — неговият начин на живот нямаше място в тяхната формула за успех. Бяха направили всичко възможно да го насочат към счетоводството, което беше напълно разбираемо, но той държеше на своето.

Сега учеше в университет, най-накрая, и дори не си беше направил труда да съобщи на старците. Вместо това се бе съсредоточил върху учението си, макар напоследък умът да го теглеше към Вестфьордс. Заедно с няколко приятели държаха там малка лодка и той вече очакваше лятото с нетърпение. Беше толкова лесно да забрави всичко — добро и зло — когато излезе сред морето. Полюшването на лодката беше истински лек за всеки стрес, а духът му се извисяваше като птица, когато бе обгърнат от това пълно спокойствие. Към края на месеца ще замине на запад, за да постегне лодката. За неговите приятели пътуването из фиордите щеше да е извинение за ваканционна запивка. Но не и за Роберт. Сух беше вече две години въздържание, което се бе превърнало в необходимост след периода на сериозно пиене, започнал със събитията в онзи съдбоносен ден преди осем години.

Беше красив ден. На игрището не се усещаше и найслаб повей, беше много топло на слънце, но имаше доста публика. Бяха напът да спечелят убедителна победа срещу неубедителен противник. Очакваха го тренировки с националния младежки отбор, а малко по-късно същото лято — и възможност за пробно участие с норвежки отбор от висшата лига. Агентът му дори беше споменал за интерес, проявен от страна на някакви отбори от английската лига. Старецът адски се гордееше с него. Навремето самият той бил наистина добър играч, но така и не получил шанса да играе професионално. Сега времената се бяха променили, навън имаше много повече възможности.

Оставаха пет минути до края, когато топката бе подадена на Роберт. Той се провря между защитниците, вече виждаше гола и страха, изписан върху лицето на вратаря. Това май ставаше познато изживяване — очертаваше се победа пет на нула.

Изобщо не видя откъде дойде засечката, само усети как кракът му се чупи на три места и почувства жестока болка. Погледна надолу, парализиран от изгарящата агония, и видя отворената фрактура.

Беше гледка, която се запечата в ума му завинаги. Дните, прекарани в болницата, се редяха един след друг като в мъгла, въпреки че нямаше да забрави доктора, който му каза, че шансовете му да играе пак футбол — поне на професионално ниво — са много малки. Затова се предаде напълно и потърси утеха в бутилката, като глътките следваха бързо една след друга. Най-лошата част беше, че макар да се възстановяваше много по-добре, отколкото лекарят бе очаквал, по времето, когато вече бе здрав, беше прекалено късно да върне часовника назад по отношение на футболната си кариера.

Сега обаче нещата бяха доста по-добре. Имаше си Суна, а малкият Кяртан също намери място в сърцето му. Но въпреки това то пазеше и някои тайни спомени, които той се надяваше да си останат скрити в сенките.

Вечерта беше доста напреднала, когато Суна се върна у дома, потропвайки на прозореца, за да му покаже, че е забравила ключовете си. Беше красива както винаги, с черни дънки и сиво поло. Гарвановата ѝ коса, дълга и блестяща, обрамчваше силното ѝ лице. Точно очите ѝ го бяха омагьосали в началото, а почти веднага след това — и великолепната ѝ фигура. Беше танцьорка и понякога сякаш не ходеше, а танцуваше из малкия им апартамент, всяко нейно движение преливаше от уверена грация.

Знаеше, че извади късмет с нея. Заговори я на купон по случай рожден ден на приятел и веднага се харесаха. Имаха връзка от шест месеца, а от три живееха заедно.

Суна засили отоплението веднага щом влезе, беше почувствителна към студа от него.

— Навън е мразовито — каза тя.

Да, студът бавно се промъкваше в стаята.

Големият прозорец на всекидневната не беше херметизиран, както би трябвало, и нямаше спасение от вечното течение.

Животът им не беше лесен, макар че отношенията им ставаха все по-близки. Тя имаше дете, малкия Кяртан, от предишна връзка и водеше горчива битка за попечителството с Бреки, бащата на момчето. Междувременно се бяха споразумели за съвместно попечителство и в момента Кяртан беше при баща си за известно време.

Неотдавна обаче Суна ангажира адвокат и предяви претенции за пълно попечителство. Беше проучила възможностите да продължи балетното си обучение в Англия, въпреки че това бе въпрос, който двамата с Роберт не бяха обсъждали задълбочено. Беше също и новина, която Бреки едва ли щеше да приеме без битка, затова, както изглежда, нещата щяха да завършат с дело в съда. Суна смяташе, че има сериозни доводи в своя полза и накрая Кяртан ще ѝ бъде върнат изцяло.

— Седни, мила — покани я Роберт. — Има паста.

— Ммм, страхотно — зарадва се тя, свивайки се на дивана. Роберт отиде да вземе храната от кухнята, донесе чинии, чаши и кана вода.

— Надявам се да е вкусна — усмихна се той. — Все още съм начинаещ.

— Толкова съм гладна, че няма никакво значение какъв е вкусът ѝ.

Той пусна релаксираща музика и седна до нея.

Суна започна да му разказва за деня си — за репетициите и за напрежението, на което е подложена. Стремеше се към съвършенство и мразеше нещата да се правят през пръсти.

Роберт се зарадва на успеха на пастата си, не че беше нещо изключително, но все пак беше достатъчно добра.

Суна се изправи и взе ръката му в своята.

— Ставай, мили — каза тя. — Време е за танци.

Той скочи и я прегърна, двамата се полюшнаха в ритъма на ленива южноамериканска балада. Плъзна ръка под пуловера ѝ, пръстите му погалиха гърба ѝ и разкопчаха сутиена с едно умело движение. Беше експерт в това.

— Ей, младежо — каза тя с шеговита острота, макар очите ѝ да грееха топло. — Какво си въобразяваш, че правиш?

— Възползвам се максимално от това, че Кяртан е с баща си — отвърна Роберт и двамата се отпуснаха в дълга, дълбока целувка. Страстта им се повишаваше, както и температурата в стаята, и много скоро двамата се насочиха към спалнята.

По стар навик Роберт бутна вратата да се затвори и дръпна завесите на прозореца, който гледаше към градината. Въпреки това нито една от взетите мерки не попречи на звуците от любовната им игра да стигнат чак до съседния апартамент.

Когато отново настъпи тишина, Роберт чу смътно затръшване на врата, приглушено от блъскащия в прозорците дъжд. Първата му мисъл беше, че е задната врата към верандата на гърба на старата къща.

Суна се изправи притеснена и го погледна с безпокойство в очите. Той се опита да потуши собствения си страх с демонстрация на смелост и ставайки от леглото, изскочи гол във всекидневната. Беше празна.

Но задната врата беше отворена и се блъскаше напред-назад от вятъра. Хвърли мимолетен поглед на верандата, само колкото да може да каже, че е погледнал, и побърза да затвори вратата. Там като нищо можеше да има и цял полк мъже, но той не виждаше нищо в тази тъмница.

После обиколи от стая в стая с все по-силно блъскащо сърце, но никъде не се виждаше неканен гост. Какъв късмет, че Кяртан не си беше у дома.

И тогава забеляза нещо, което го държа буден през остатъка от тази нощ.

Втурна се през всекидневната, уплашен за Суна, ужасèн, че ѝ се е случило нещо. Сдържайки дъха си, той се добра до спалнята и я намери седнала на ръба на леглото да облича риза. Усмихна му се леко, неспособна да прикрие тревогата си.

— Няма нищо, миличка — успокои я Роберт с надеждата, че тя няма да усети треперенето на гласа му. — Забравил съм да заключа вратата, след като изнесох боклука, не съм я затворил както трябва след себе си — излъга. — Знаеш какви номера върти вятърът отзад. Стой си тук, ще ти донеса нещо за пийване.

Излезе бързо от спалнята и бързо отстрани това, което беше видял.

Надяваше се, че постъпва правилно, като не казва на Суна за водата по пода, за мокрите отпечатъци от обувки, оставени от неканения гост, който бе нахлул, докато дъждът навън се лееше. Най-лошата част беше, че не бяха само около задната врата. Следата водеше по целия път до спалнята.