Ледена тишина

13

Психиатърът беше направил всичко възможно да помогне на Емил.

— Емил. Кажи ми как се чувстваш — попита го той. Никаква реакция.

— Ако ти е по-лесно, напиши ми го, Емил — беше му казал с бащинска топлота.

Нищо.

Все едно беше изключен. Нито искаше да говори, нито можеше, не и за нея.

Емил беше на двайсет и седем. Роден и израснал в „Копавогюр“, той напусна бащиния си дом, когато заявлението му за студентски апартамент беше одобрено. Справяше се отлично с компютрите и не му трябваше много, за да реши, че иска да приложи уменията си във финансите. Завърши университета без никакви проблеми, после реши да вземе малко почивка след трите години учене, смяташе, че засега бакалавърската степен му е достатъчна. Беше приел добро предложение от една от големите банки и на теория все още беше неин служител. Точно сега обаче беше в отпуск по болест, на който не виждаше края.

Някои от колегите му бяха захванали собствен бизнес, използвайки натрупаните умения, за да основат свои собствени фирми, но това никога не бе изкушавало Емил. Не притежаваше нито тяхната енергия, нито пионерския дух, необходим за подобно начинание.

Когато завърши образованието си, купи малък апартамент в Рейкявик. Родителите му помогнаха да събере първоначалната вноска, а за останалото взе ипотека. Година по-късно срещна Билджа.

Работеше в същата банка, в която работеше и той, и следваше година след него в университета. Беше я забелязал там, но пътищата им рядко се пресичаха. Когато накрая се запознаха на парти в работата, двамата чудесно си паснаха. Сякаш само няколко мига по-късно тя се премести да живее при него в апартамента му. Бяха повече от любовници, бяха партньори и сродни души, прекарваха всеки възможен момент заедно и правеха планове за бъдещето.

И след това тя изчезна, все едно се беше стопила във вечерния мрак. Стана между една бърза вечеря и съня, който така и не дойде в онази нощ; между опърпания икейски диван и замяната му с новия, който смятаха да купят; между предложението му за брак, изречено на едно коляно, и сватбата, която така и никога не се състоя.

Онази вечер се налагаше да остане до късно на работа в банката. Сега, като хвърлеше поглед назад — а той често поглеждаше и прехвърляше напред-назад в ума си едни и същи мисли — работата би могла да почака. Но като млад човек с бъдеще пред себе си, тогава той си мислеше, че извънредните работни часове си заслужават, и често беше последният, който си тръгва от работа. Билджа беше не по-малко амбициозна, но онази вечер си беше у дома. Имаше намерение да се върне в университета и да продължи образованието си по-късно същата година, затова в онази нощ преглеждаше списъка с материали, които трябваше да прочете месеци преди курсът ѝ да е започнал. Този факт я уби.

После той се върна да живее при родителите си. Нямаше никакво желание да продължи да плаща вноските по апартамента, но знаеше, че родителите му ще се погрижат за тях. Щяха да му помогнат да се изправи. Едва ли биха очаквали от него да се върне да живее там, но поне беше нещо, което можеше да бъде продадено, за да не си докара и финансов банкрут за капак на всичките останали неприятности.

Беше спрял да посещава психиатъра. Не помагаше. Каза му, че повече няма нужда от помощта му, въпреки че това изобщо не беше вярно.

Не говореше много и с други хора, дори и с родителите си.

В старите дни беше много по-общителен.

Но толкова много се бе променило. Сега мислеше само за отмъщение.