Ледена тишина

26

Най-лошият момент беше, когато и последните въгленчета надежда угаснаха и Емил разбра, че никога повече няма да я държи в обятията си, че мечтите му за бъдеще с нея са мъртви и че животът му е безвъзвратно променен — към по-лошо.

Стараеше се да не задълбава в мисли за това, което малко хора знаеха — че тя носеше дете, че беше бременна в първите месеци. Не се осмеляваше да мисли за това, но дълбоко в него се таеше едва сдържана ярост, жажда за отмъщение.

Направи всичко възможно да живее с надежда след нападението, съмняваше се в думите на лекарите, които сякаш искаха да угасят оптимизма му, като му казваха, че няма избор, че трябва да приеме станалото.

Това никога нямаше да стане. Никога нямаше да се предаде. Седеше до Билджа ден и нощ, държеше ръката ѝ в своята. Надеждата и гневът го крепяха и не оставяха място за скръб.

Съжалението, че бе останал да работи извънредно онази вечер, беше безкрайно. Всеки въпрос, който си задаваше, започваше неизменно с едни и същи две думи: ами ако…?

Разбира се, нямаше никаква представа дали щеше да е в състояние да я спаси. Може би и двамата щяха да завършат в болницата, лежащи в безсъзнание един до друг, умиращи заедно. Може би така щеше да е по-добре. Просто не можеше да си представи живота без нея. Смяташе — понякога дори в сънищата си — че присъствието му би могло да промени нещата, би могло да отклони нападението. Знаеше много добре, че не е здравенякът, при вида на когото хората биха помислили два пъти дали да нападнат, но независимо от това все пак щеше да е пречка, с която би трябвало да се съобразят, когато се окажат притиснати в ъгъла; и че двамата щяха да са по-сериозно предизвикателство, отколкото тя сама.

Не би ли трябвало човек да се чувства в безопасност в собствения си дом? Никой от двама им не беше сторил зло на никого. Но въпреки това в онази студена зимна вечер трагедията бе ударила. Бяха седели заедно пред спагетите си докъм шест часа, говореха си за детето, което беше напът, и за промените, които ще трябва да направят. Билджа нямаше намерение да намалява работното си време през следващите няколко месеца и все още смяташе да продължи следването си през есента.

— Абсолютно добре се чувствам — каза тя. — Когато дойде сутрешното гадене, ще си взема свободен ден.

После той стана, казвайки, че трябва да се върне в работата, за да довърши спешна задача. Беше я попитал дали иска да дойде с него. Наистина ли го беше казал? Май не. Дали не беше предпочел тя да си почива вкъщи на спокойствие? Спомените му от онази вечер бяха много разпокъсани, но беше сигурен, че тя каза, че предпочита да си остане вкъщи и да учи. Беше я оставил, но не беше уверен как се беше сбогувал с нея, а това беше последният път, когато двамата размениха думи.

Когато се прибра вкъщи, първото, което забеляза, беше кръвта в антрето. Трябва да беше видял Билджа веднага, но времето спря, докато той се бореше да повярва на това, което очите му виждаха. Тя лежеше по гръб, облечена с пижамата, която винаги носеше, когато потъваше в учебниците си. Беше абсолютно неподвижна и локвата кръв около главата ѝ изпълни Емил с такъв ужас, че той се вкамени на мястото си. Не можеше да каже колко дълго се взира в нея, преди да извади телефона от джоба си и да повика полицията.

Не беше мъртва. Това беше добрата част, единствената добра част.

Разбира се, беше загубила бебето. И я поддържаха в кома. Но постепенно умираше и Емил чувстваше как собственото му желание да живее отслабва, сякаш в унисон с нейния слаб сърдечен ритъм. Полагаше усилия да е силен, дори в интервютата с журналисти от вестниците и телевизиите, докато се мъчеше да намери някаква справедливост. Умоляваше всички, които имат някаква информация, да се обадят. Разследването остана отворено, имаше някои сериозни съмнения кой би могъл да е отговорен, но нямаше нищо достатъчно солидно, че да се изгради случай върху него. Емил нямаше друг избор, освен да наблюдава как животът на Билджа изтича пред очите му, без да има човек, върху когото да хвърли вината.

Когато накрая, две години след нападението, тя почина, постигайки мира, който заслужаваше, единственото, което държеше Емил, беше гневът. Преизпълнен беше с ярост, която измести всякакво чувство за любов или състрадание. Дълбоко в себе си знаеше, че този гняв е опасен спътник за необузданата му скръб, но по онова време не му пукаше.

Така и не се откри убедителна причина за нападението, макар полицията да имаше своите подозрения въз основа на сведения от информатори в престъпния свят. Невъзможно беше да се свърже нещо с човека, чието име беше изскочило. Теорията беше, че нападението срещу Билджа е било грешка.

Грешка.

Това беше думата, използвана от полицията. Емил бе загубил човека, когото обичаше най-много — и нероденото си дете — заради грешка. Животът му беше разрушен от безразличната съдба.

Само няколко къщи по-надолу на същата улица бил адресът на дребен престъпник и версията на полицията беше, че наркоманските му навици са го вкарали в големи дългове. Главорезите, решени да си съберат дължимото с насилие, ако не плати доброволно, потропали на грешната врата. Емил не можеше да спре да си представя сцената. Билджа навярно е направила всичко възможно да ги убеди, че чукат на грешната врата. Не беше човек, който ще се остави да бъде тормозен, и несъмнено се е ядосала. Нанесли ѝ бяха само един удар и той е бил достатъчен. Смяташе се, че оръжието е било някакъв вид бейзболна бата.

Отмъщението винаги е било част от плана му. Не го беше осъзнал до смъртта на Билджа. Неочаквано обаждане го насочи по следата. Но вече не мислеше логично и го знаеше.

Родителите му бяха сериозно разтревожени за него. Постоянно се опитваха да помогнат, но той беше зрял мъж и можеше да се грижи за себе си. Дори си беше обзавел скривалище: запустяла къща недалече от центъра на града, където можеше да спи на спокойствие, далече от плачливото съчувствие и скръбта в къщата на родителите си. Апартаментът, който двамата с Билджа бяха купили, сега стоеше празен, но той не можеше да си представи да стъпи в него отново. Когато се сетеше за него, не виждаше друго освен кръв.

Засега планът му работеше. Напоследък не пиеше много. Владееше се доста добре. Билджа го заслужаваше. Не знаеше какво ще направи след това. Може би щеше да се предаде. А можеше и да се хвърли в морето. Нямаше никакво значение.

От известно време наблюдаваше къщата на Роберт, беше проследил жена му и детето. Око за око, зъб за зъб, така беше правилно, нали? Хрумна му, че най-доброто наказание, което може да въздаде, ще е да остави Роберт да изживее загубата на собствената си жена и дете.

Но сега се озова с това пищящо дете на ръце, момчето изплакваше очите си и отказваше да заспи. Не беше идеалната ситуация. Държеше бебето в мръсната, порутена стара къща в центъра, място, едно време може би изпълнено с радост, но сега празна черупка — точно като него самия — и трябваше да признае, че няма никаква представа какво да прави понататък.

С удоволствие беше проследил жената на Роберт, после открадна ключовете и една вечер влезе в апартамента им. Първо надникна отвън през прозореца и видя, че бяха заети, след това се промъкна вътре и хвърли поглед в спалнята, където двамата бяха потънали в любовната си игра. Не го забелязаха, затова той се погрижи да остави няколко знака за присъствието си и излезе, без да затвори задната врата след себе си.

Продължи да се спотайва на улицата, надничаше от време на време през прозореца им, наблюдаваше всяко тяхно движение. Беше решил да изплаши Роберт до смърт, преди да предприеме следващата си стъпка.

Тази сутрин беше последвал момичето, когато то тръгна на разходка, бутайки количката пред себе си. Когато остави малкото момче заспало навън пред кафенето на „Логавегюр“, възможността беше прекалено хубава, за да я изпусне.

Сега седеше в тъмнината посред нощ и слушаше безкрайния плач, с който момчето викаше майка си. Нямаше представа какво трябва да направи по-нататък, но чувството колко ужасéн трябва да е Роберт в същия този момент го топлеше отвътре.