Ледена тишина

29

— Интервюто ще е по телевизията довечера — похвали се Ари Тор.

Двамата с Томас седяха в ъгъла за кафе на участъка. Томас беше поел предишната нощна смяна и беше помолил Ари Тор да е там за сутрешната оперативка, за да обсъдят следващите си действия и реда на смените. Очакваха ограниченията на карантината да бъдат отменени тази вечер и новината вече се бе разпространила, както винаги става в малки общности. Животът като цяло беше започнал да се връща към нормалното, някои хора се бяха върнали на работните си места, макар че повечето фирми и магазини оставаха затворени. Обаче из града беше плъзнала новината, че от тази сутрин пекарят е на работа и че има пресен хляб, въпреки че пекарната не беше официално отворена. Въпреки това над града още висеше сянка, жителите и досега бяха разтърсени от смъртта на медицинската сестра, която беше популярна личност и дългогодишен гражданин на Сиглюфьордюр.

— Интервю? — попита Томас с отнесен поглед. — А, да, разбира се. Журналистката, Исрюн, нали?

— Точно тя.

— Това е хубаво, синко — похвали го Томас, но умът му явно беше другаде.

Прокара ръка по оредяващата си коса. Очевидно нещо тегнеше на ума му.

— Да не се тревожиш за инфекцията? — попита го Ари Тор.

— Че вдигат карантината прекалено рано?

— Какво? Да се тревожа? Не, не. Но това ми напомни… Снощи говорих с болницата, за да проверя как е там ситуацията. Старата Сандра се влошава. Ти я посещаваше понякога през последните няколко месеца, нали?

Ари Тор кимна и почувства как стомахът му се свива.

— Да… — поколеба се той.

— Защо не идеш да я видиш? Може да е за последно, ако нещата продължат така. Изключително тежък грип, но няма опасност от зараза.

— Разбира се — отвърна Ари Тор, избягвайки очите на Томас. Известно време седяха мълчаливо.

— Пуснах… — започна Томас, но остави изречението недовършено. Изчака малко, после пак опита. — Виж, синко. Пуснах къщата на пазара.

— Къщата? Твоята къща? Местиш ли се? — попита поразен Ари Тор.

— Точно така, нашата къща. Но не се притеснявай. Няма да ходя никъде, поне още известно време. Говорих с жена ми, тя иска да ида долу, на юг, да се опитаме да оправим нещата. Затова ѝ казах, че ще обявя къщата за продажба, и да видим какво ще стане. Изобщо не съм сигурен, че някой ще се затича за нея. Хората си мислят, че могат да купят къща тук горе, на север, буквално за жълти стотинки, синко. Може би някой ще иска да я наеме от нас, човек никога не знае. Но вече има обява за продажба. Помислих си, че трябва да ти кажа, в случай че я видиш в интернет или във вестника. Нищо не е решено. Не се притеснявай — добави той, все едно сега му е хрумнало, и го погледна с любопитство.

Но сега Ари Тор вече наистина имаше за какво да се тревожи.

Ако Томас се преместеше на юг, тогава щеше да се наложи той самият да реши дали да кандидатства за поста инспектор на полицейския участък в Сиглюфьордюр, или да не го прави, а предпочиташе да не мисли за това все още. Като начало искаше да сложи собствения си живот в ред, да разбере накъде вървят отношенията му с Кристин. Дали не трябваше да се премести в Акюрейри, за да бъде с нея и дори да тръгне с нея, когато дойде време тя да завърши специализацията си в чужбина?

Опита се да не покаже тревогата си.

— Ще видим — каза с усмивка.

Томас си тръгна към къщи. Ари Тор остана сам на дежурство и пое надолу към малкото пристанище за лодки. Беше хубав ден и водата във фиорда блещукаше весело. Дори срещна двама души, които се разхождаха, и им кимна. Те също му кимнаха, но изглеждаха мрачни.

Може би трябваше да посети Сандра, да поседи с нея и да послуша приказките ѝ за това какъв е бил градът едно време. Бяха станали добри приятели, можеха да си говорят буквално за всичко. Тя винаги му казваше да я кара по-леко, да не позволява да го дразнят дребните житейски проблеми, които са без значение, и макар никога да не беше срещала Кристин, го подтикваше да се държи здраво за нея.

Мислите за Сандра му напомниха, че искаше да се свърже с Хедин, преди да излезе интервюто, и най-добре беше да го направи веднага.

Вървеше по дървения пристан, притиснал телефона до ухото си, и чакаше Хедин да отговори, наблюдавайки как шарените лодки се поклащат мирно до кея. Имаше чувството, че усеща пролетта във въздуха, но знаеше, че този спокоен въздух може да е много коварен и времето да стане лошо, преди пролетта да е стигнала до Сиглюфьордюр.

Най-накрая отговор.

— Ало — каза Хедин.

— Здравей. Ари Тор от полицията. Прекъсвам ли нещо?

— Не, нищо. Въртя се из къщата. Нали напоследък няма училище, така че за нас, учителите, няма много работа. Имаш ли някакъв напредък?

— Точно затова се обаждам. Има няколко неща, за които трябва да поговорим отново. Може ли да се видим през уикенда, ако ти е удобно?

— Разбира се — отвърна Хедин с нетърпение в гласа. — Какво откри?

— Все още работя по въпроса, но мога да ти кажа, че някъде из страната имаш братовчед, за когото не знаеш.

— Какви ги говориш? Братовчед?

— Точно така. Йорун и Мариус са имали момче през 1950, но не знам какво е станало с него. Изглежда е бил осиновен. Предполагам, че за Йорун е било много тежко.

— И смяташ, че може да е… жив? — преглътна шумно Хедин.

Ари Тор усети, че зад този въпрос може би се крие нещо повече от любопитство.

— Да ти кажа истината, нямам представа. Защо питаш?

— Мислех си за нещо, което баща ми каза малко преди да умре — отвърна Хедин след кратка пауза. — Старецът през повечето време живееше в свой собствен свят, но от време на време успявахме да разберем за какво говори.

— Спомена ли нещо от значение?

— Не, сигурен съм, иначе отдавна да съм ти го казал. Но предполагам, че може да има нещо общо със сина на Йорун. Може би… не ми е приятно да говоря така… но може би тя не го е дала, когато се е стигнало дотам.

— Какво искаш да кажеш?

— Старецът говореше нещо за това колко добре съм се справил в живота, как лошите гени не са преминали в мен, само добрите. По онова време представа нямах за какво говори, но после той каза… никога няма да забравя думите му… „Просто си мислех, че имаш леля, която отне живот…“ Направих всичко възможно да разбера за какво точно говори, но не успях да изкопча нищо повече от него. Може би беше казал прекалено много, а може и просто да се е объркал.

— Смяташ ли, че е говорел за Йорун?

— Възможно е. Но никога не съм чувал тя да е била въвлечена в убийство, може пък да е имал предвид, че е отнела собствения си живот. Имам и две лели от страна на баща ми, но никога не съм чувал за нещо нередно около никоя от тях. Спомних си всичко това, когато ти каза, че тя е имала дете и никой не знае какво е станало с него. Знаеш ли, може пък тя да е отнела живота на детето по някаква причина?

— Това е шокиращо. Само толкова мога да кажа… — Ари Тор потръпна. — Трябва да поговорим надълго и нашироко утре, стига да намерим време да се срещнем. А, и между другото, довечера по телевизията ще покажат твоята снимка.

— Какво? — изненада се Хайтин.

— Не се притеснявай — успокои го Ари Тор и осъзна, че започва да се държи като Томас. — Никой няма да те познае. Ще бъде снимката, на която си с онзи младеж в Хединсфьордюр. Взеха ми интервю за новините във връзка с инфекцията и ужасната ситуация тук и двамата с журналистката решихме да вмъкнем и тази фотография с няколко думи. Да видим дали някой няма да разпознае момчето.

Хедин замълча за момент.

— Е, какво пък — несигурно провлече той. — Предполагам, че всичко ще е наред.

— Разбира се, че ще е — увери го Ари Тор, подозирайки, че е по-голям оптимист за разрешаването на загадката от Хедин. — Имам и показанията на още един човек, че младежът е живял там с родителите ти, Йорун и Мариус.

— Сериозно? — ахна Хедин, явно заинтригуван. — Живял е там? В нашата къща в Хединсфьордюр?

— Така изглежда. Има заснет любителски филм във фиорда и той се вижда на него.

— Гледай ти! — възкликна Хедин. — Къде го намери?

— От Делия. Познаваш ли я?

— Да, разбира се. Може ли да видя този филм?

— Да, защо не. Всъщност искаш ли да се срещнем у Делия утре вечер, естествено, ако тя няма възражения? Ще говоря с нея и ще те уведомя — каза Ари Тор и приключи разговора.

Остана още един момент да се порадва на мекото време, но все пак във въздуха се прокрадваше студ. Студените северни ветрове на зимата никога не бяха много далече от Сиглюфьордюр, но Ари вече беше свикнал с тях. Снежни дни през май, дори юни, сега не бяха изненада за него.

Ари Тор можеше да разкаже много неща на Хедин, но нищо конкретно. Станалото с леля му си оставаше загадка и той се боеше, че ще си остане такава завинаги. Историята принадлежеше на предишното поколение, може би изобщо не му беше работа да се меси в нея.

Сега мислите му се обърнаха към Сандра, която беше на смъртно легло в болницата. Дали не беше време да се подготви за последно посещение при нея? Искаше да я види, а и тя заслужаваше да я посети, но дълбоко в себе си знаеше, че няма сили да я гледа как умира.

Извади отново телефона си и за да се разсее малко, звънна на Кристин.

— Ще ме дават по телевизията довечера — каза той доста горд.

— По телевизията, сериозно?

— Е, само гласът ми и снимка, но все е нещо.

— Това е чудесно, Ари — каза тя невъзмутимо. Винаги беше спокойна, нищо не можеше да я развълнува кой знае колко.

— Може да го гледаме заедно…?

— Моля? Искаш да кажеш…?

Най-накрая в гласа ѝ се появи някаква емоция.

— Да, опасността е преминала, така че можеш да дойдеш, стига да искаш.

— Разбира се, Ари, разбира се, абсолютно.