Ледена тишина

20

Роберт имаше усещането, че земята буквално изчезва под краката му.

Приключи разговора в момента, в който Хейда му каза в кое кафене са, и изскочи навън, без дори да загуби секунда да метне яке върху бялата си тениска. Острият вятър парна голите му ръце, но той беше прекалено зашеметен, за да му обърне внимание. Усети се, че е забравил ключовете от колата вътре, но не си направи труд да се върне за тях. За минутка можеше да изтича до кафенето на „Логавегюр“, където Суна и Хейда се бяха срещнали. До кафенето, където някой беше отвлякъл Кяртан…

На практика той се беше превърнал в баща на момченцето и сега направо му прилошаваше при мисълта, че някой е грабнал невинното дете от количката му.

Побягна надолу по склона покрай старото гробище и изскочи на „Судургата“ с развята от вятъра коса.

Бреки.

Това беше единствената мисъл в ума му. Трябваше да е Бреки. Копелето му с копеле.

Внезапно почувства студа. Тичаше покрай градския съвет, на „Вонарстрети“ почти го блъсна автобус и точно тогава си спомни настинката, с която опитваше да се пребори. Това, че беше навън в такова време, едва ли щеше да помогне. Но не му пукаше, трябваше да стигне при Суна възможно най-бързо, трябваше да намери Кяртан.

Всъщност най-добре щеше да е Бреки да е взел детето.

Бреки никога нямаше да му направи нещо лошо.

Роберт не беше очаквал битката за попечителството да стигне толкова далече. Бреки и Суна се бореха ожесточено, но Бреки винаги беше действал в границите на закона. Бяха се съгласили, че съдът ще има последната дума. Но сега вероятно Бреки очакваше най-лошото от съда — че присъдата ще е срещу него. Гризящата го несигурност може да му е дошла в повече.

Роберт вече започваше да мисли по-ясно. Адреналинът, студът и шокът го накараха да си представи друга възможност — безкрайно по-лоша от тази.