Ледена тишина

32

Хейда ги чакаше в апартамента на „Льосвалгата“. С готово кафе и подредена кухненска маса. Беше намерила канелени кифлички във фризера, беше ги затоплила и сложила в чиния в средата на карираната покривка.

Роберт не беше очаквал това от нея. Може би се опитваше по някакъв свой начин да компенсира предишната си грубост. Тя не зададе никакви въпроси и те не казаха нищо. Мълчанието им казваше всичко, момчето още не беше намерено.

В апартамента беше необичайно топло. Връхлетя го чувството, че всичко е наред, че Кяртан спи в леглото си и че събитията от последните няколко дни са отдавна забравени. Не му трябваше много време, за да преодолее това нелепо, фалшиво усещане.

Обществено достояние беше, че полицията иска спешно да говори с Емил, и беше само въпрос на време преди неговото име и това на Суна също да станат широко известни. Имаше вероятност това да не стане, но знаеше, че е по-добре да не таи големи надежди. Въпросът беше колко дълбоко ще се разровят медиите. Дали към него и Суна ще бъде проявено разбиране, когато дойде време за въпросите за миналото им — за неговото минало?

Тримата седнаха на кухненската маса.

— Искате ли да остана тук, в случай че дойде някой? — попита Хейда и сега, когато тя се държеше внимателно и учтиво вече толкова време, Роберт се зачуди дали не я беше преценил неправилно. Но това не продължи особено дълго. — Знаете, че имам резервиран полет за вкъщи следващата седмица, така че няма да мога да помогна след това, ако детето не бъде намерено дотогава.

Суна избухна в сълзи и напусна стаята.

Роберт я последва в спалнята, оставяйки Хейда сама на масата с думите, които още кънтяха в кухнята.

Той затвори вратата след себе си и се постара да утеши Суна. Тя ридаеше неутешимо, потокът сълзи сякаш нямаше край. Не беше времето да ѝ признае защо Емил беше взел момчето, но колко още можеше да отлага?

След малко Суна се овладя до известна степен и се върнаха в кухнята, където Хейда довършваше последната от канелените кифлички.

Може пък да беше добре, че Хейда е тук. Беше извинение да не седне до Суна и спокойно да ѝ разкаже за миналото си. Хейда му осигуряваше отлагане на екзекуцията, докато стоеше там.

Почти се надяваше на чудо, не само че момченцето ще бъде открито, но и че ще се намери начин да спаси кожата си.

Когато телефонът звънна, беше сигурен в две неща: че е полицията и че Кяртан е намерен жив и здрав.

Главният инспектор веднага мина на въпроса:

— Намерихме го — мрачно каза той. — Намерихме Емил, имам предвид — добави той неловко.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — попита Роберт, мигновено съжалявайки за тона си, от който Суна подскочи уплашена.

— Момчето не беше с него. Заловихме го близо до дома на родителите му. Изглежда нямаше представа, че го търсим. Не оказа съпротива. Но трябва да знаете, че всеки наличен полицай търси Кяртан.

Думите му бяха последвани от мъчителна тишина.

— Той каза ли нещо?

Последва ново дълго мълчание.

— Само ни се ухили. Каза, че оставил детето до езерото Тьорнин.

— До езерото? — изкрещя Роберт. Суна отново избухна в плач и посегна да вземе телефона от него. — Мислите ли… мислите ли…? — Не беше в състояние да довърши изречението си.

Хейда прегърна сестра си.

— Трябва да ни вярвате. Организираме претърсване на… на терена. — Главният инспектор явно се опитваше да избегне изричането на глас на това, от което всички се бояха.

— Мога ли да помогна? — попита Роберт.

— Не. Просто стой с приятелката си. Ще се свържем с вас веднага щом намерим момчето.

Роберт усети как сърцето му започна да бие по-бързо, усети отново и пулсиращото главоболие, и настинката, която отказваше да го остави на мира. Стресът от този последен ден го беше изтощил. Разтри очите си в опит да облекчи болката.

Точно сега би дал всичко да е насаме с Емил, като мъж с мъж, само един от тях щеше да си тръгне жив. Но гневът му беше примесен със страх. Страхуваше се от най-лошото за Кяртан.

Изпитваше ужас и от Суна. Времето му изтичаше, скоро тя щеше да чуе за нападението, станало преди две години. Беше сигурен, че няма да бъде достатъчно убедителен, когато отрече участието си в него. Изглежда имаше само един начин всичко това да приключи.