Ледена тишина

36

Вечерните новини щяха да започнат всеки момент, когато Исрюн се сети за пакета, който трябваше да вземе от Никулас. Не беше обещала нищо, но въпреки това не ѝ се искаше да разочарова стареца.

Беше обещала обаче да се отбие при баща си за вечеря веднага след работа, макар че да го нарече вечеря беше силно преувеличение за това, което знаеше, че най-вероятно ще бъде сложено на масата. Баща ѝ не си падаше по готвенето и със сигурност щеше да поръча пица или да купи печено пиле от магазина на ъгъла. Щеше да сервира пилето цяло, може би само с чипс и кетчуп за гарнитура. Но Исрюн щеше да се зарадва и на тази вечеря, както и на уютната атмосфера, която би ѝ напомнила как стояха нещата едно време. Несъмнено щяха да се хранят пред телевизора и ако имаше късмет, тя щеше да се поотпусне след една изтощителна седмица.

Единственият начин да избегне разочарованието и на баща си, и на Никулас, беше да разочарова Ивар и тя нямаше никакви угризения да го стори. Бързо отиде до бюрото му, където той седеше в огромния стол на дежурния редактор, погълнат от новинарската емисия.

— Трябва да си тръгвам — каза тя.

— И ще пропуснеш оперативката?

Тя кимна. Едва ли щеше да се разисква нещо важно в последната за деня оперативка, но да присъстваш на нея си беше на практика задължително.

— Ще бъда тук сутринта, така че, ако има нещо, ще се видим тогава.

Ивар изсумтя високомерно.

— Няма да съм тук през уикенда. Мария ще е дежурен редактор, така че можеш да обсъдиш нещата с приятелката си утре сутринта. — Не направи усилие да прикрие пренебрежението си. — Заминавай, щом трябва.

С тези думи той се върна обратно към новините.

Разговорът приключи толкова бързо, че Исрюн дори не успя да използва лъжата, която бе приготвила. Ухили се вътрешно и изчезна, преди той да е променил решението си.

Никулас също гледаше новините, когато Исрюн пристигна. Усмихна ѝ се широко, като я видя, и макар с известно затруднение, успя да стане от дивана.

— Здравей. Ей сега те видях по новините — каза той. — Не чух всичко добре, но съм сигурен, че си е заслужавало — засмя се той и я покани с жест към стаята си.

Облягайки се на бастуна си, той я последва бавно, но стабилно.

Кашонът беше до леглото му, където Никулас седна и въздъхна тежко.

— Съжалявам. Беше доста ходене, въпреки че не е много далече — каза той и замълча за момент. — Това са документи на Мариус. Така че са нещо, из което може да се поровиш. Той не си падаше много по писаното слово, затова не е събрал много ненужен боклук. Пазеше само неща, които можеше да се окажат важни: стари влогови книжки и писма, такива работи.

— Ти прегледа ли ги? — наведе се тя към него, говорейки отчетливо. — Има ли тук нещо, на което трябва да обърна поспециално внимание?

— Снощи за първи път прегледах всичко. Никога преди не ми се е струвало необходимо. Това са си негови документи и изобщо не са моя работа. Слухът ми си отива, но все още виждам достатъчно добре — отвърна той.

— Чудесно — кимна тя, колкото да поддържа разговора.

— Не знам дали е така. Предполагам, че бих бил по-доволен, ако можех да се спазаря с Бог за това — каза той и Исрюн го погледна изненадана. — Щях още да се радвам на музиката, разбираш ли? Видял съм всичко, което има за виждане, но е жалко, че вече не мога да се порадвам на една симфония например — въздъхна той, поклащайки разочаровано глава. — Но това са други работи. Вътре не намерих писмо, което би те заинтересувало. Все пак вземи цялата кутия. Задръж я няколко дни, но ще ти бъда благодарен да ми я върнеш скоро.

Исрюн кимна. Никулас взе документ, който лежеше найотгоре на купчината в кутията, и ѝ го продаде. Тя видя, че е писмо от 1950, адресирано до Мариус Кнутсон от неговия зет Гудмундюр. Почеркът беше равен и четлив.

Докато Исрюн четеше, Никулас продължи историята си.

— Това е изпратено, когато момчето — синът на Йорун и Мариус — тъкмо се е родило. Гудмундюр и Гудфина трябва да са чули, че детето ще бъде дадено за осиновяване. Предполагам, че сестрите са поддържали връзка и Йорун е казала на Гудфина. От писмото ще видиш, че Гудмундюр предлага да осинови момчето. Типично за времето е било съпрузите да обсъждат подобни неща, затова Гудмундюр пише на Мариус. Няма нищо друго, което да е от интерес, само новини от Сиглюфьордюр: за времето и за риболова. Споменава осиновяването накрая. Но не се е стигнало до нищо, както ти казах и преди. Накрая момчето е осиновено от непознати. Не знаех, че Гудмундюр и Гудфина са предложили да го вземат те. — Старецът прочисти гърлото си. — Това потвърждава нещо, което винаги съм вярвал: че дълбоко в себе си Гудмундюр е бил щедър човек. Винаги беше готов да направи услуга на някого, който е по-зле материално от него, точно както направи, като намери работа на Мариус горе на север. — Възрастният човек се усмихна.

— А каква беше Гудфина, имам предвид като човек? — попита Исрюн.

— Темпераментът ѝ беше като неговия. В нея имаше решителност, обичаше нещата да стават по нейния начин. Бих казал, че беше властна и доста ревнива. Това е моето впечатление от нея. Смятам, че би предпочела да живее в Рейкявик, отколкото на оня бряг, но като изключим това, никога нищо не ѝ е липсвало.

— Кажи ми едно последно нещо. Смяташ ли за възможно смъртта на Йорун да не е нито самоубийство, нито злощастна случайност?

Никулас се замисли.

— Трудно е да се каже — отвърна той. — Но не мисля, че е вероятно.

— В такива случаи заподозреният обикновено е съпругът. Познаваш брат си добре. Извини ме предварително, ако сметнеш въпроса ми за нетактичен, но мислиш ли, че би бил способен да извърши подобно нещо?

Никулас поклати глава.

— В днешно време трудно мога да бъда шокиран, затова недей да се притесняваш. Освен това въпросът е добър. Но отговорът е „не“. Може би не съм достатъчно безпристрастен, за да ти дам честен отговор, така че само от теб зависи дали ще приемеш мнението ми, или не. Вярно е, че Мариус не се справяше добре, когато беше под напрежение. Не разсъждаваше трезво под стрес. А ония години бяха тежки за тях: той се бореше да запази работата си и хич не им беше лесно да свързват двата края. А нещата само се влошаваха. И тогава Гудмундюр ги покани да идат горе, на север, и му помогна да си намери работа, както ти казах, вероятно го е направил от добро сърце… и за да угоди на жена си, разбира се, която сигурно се е притеснявала за сестра си. Мисля си, че след това Мариус вече нямаше от какво толкова да се оплаква. И дори да е имало гняв по време на някоя кавга — беше си голям побойник в старите времена — знам, че никога не би стигнал до убийство. — Той направи пауза и я погледна. — Ето, това смятам аз — добави спокойно.

Къщата, собственост на Ана и Ори, родителите на Исрюн, беше на тиха, обточена с дървета улица в Графарвогюр. Тънките фиданки, посадени в градината, когато семейството се премести да живее там преди всички тези години, вече бяха големи дървета, които напомняха на Исрюн колко бързо тече времето. Сега Ори разполагаше с всичките двеста квадратни метра на къщата само за себе си и колкото по-дълга ставаше раздялата с Ана, толкова по-изгубен се чувстваше той в огромните ѝ празни пространства.

Исрюн все още пазеше ключа си. Отключи вратата и се насочи направо към всекидневната, където намери баща си да гледа новините, седнал в кожено кресло под гигантска картина. Картина, която Исрюн винаги бе харесвала. Майка ѝ я беше купила по време на командировка в Русия, когато издателският ѝ бизнес процъфтяваше. Близо два квадратни метра, платното на мига привличаше погледа на всеки влязъл в стаята: представляваше група футболисти, застанали в средата на игрището след края на мача, някои от тях вече свалили фланелките си. Мъжете бяха толкова реалистични, присъствието им толкова осезаемо, че сякаш бяха част от семейството. Ори така и никога не хареса картината, но Ана твърдеше, че я е купила на много „добра“ цена. Исрюн беше сигурна, че трябва да е била доста висока, защото скоро след това Ори донесе вкъщи красив акварел от Асгримюр Йонсон, който бе взел на аукцион, и го закачи до телевизора, точно срещу футболистите. От тогава насетне там се водеше студена война между съветския реализъм и исландския романтизъм.

— Радвам се да те видя, скъпа. — Ори стана от стола, за да я прегърне. — Купих печено пиле. Гладна си, нали?

— Умирам от глад — увери го тя и се усмихна, като забеляза бутилката с доматен сос на мястото си на масата до пилето и чипса.

Изгледаха останалата част от новините в мълчание. Последният материал беше интервюто ѝ с Ари Тор в Сиглюфьордюр, което завърши с кратко споменаване на фотографията на неизвестния младеж.

Хич не беше лошо, помисли си Исрюн.

— Как е майка ти? — попита Ори.

— Не сме се чували много след като се върнах от Фарьорските острови. Не би ли било най-добре да ѝ звъннеш през уикенда? — подхвърли тя, любопитна каква ще бъде реакцията му.

Ори се огледа неловко.

— Не мисля… Предполагам, че рано или късно тя сама ще звънне. Сигурно скоро ще ѝ се прииска да се върне в къщата си.

— Струва ми се, че в момента е напълно щастлива на Фарьорите. Може пък просто да има нужда от малко почивка — каза Исрюн. После се опита да смени темата. — Как върви бизнесът?

— Доста добре — отвърна баща ѝ, което по нейно мнение означаваше, че не е толкова зает, колкото би искал. — Вероятно не трябваше да съм толкова ентусиазиран. Знаеш, че майка ти обикновено е права.

— А ти как я караш? Още ли ходиш във фитнеса? — попита тя, докато съвестта ѝ я упрекваше, че все още не му е казала за генетичното заболяване, наследено от майка му.

— Не се тревожи за мен, скъпа. Докторът казва, че имам сърце на трийсетгодишен мъж — усмихна се той, но по лицето му можеше да отгатне, че доста украсява казаното от лекаря.

Да му разкаже ли цялата история?

Можеше, стига да успее да изтръгне обещание, че няма да каже на майка ѝ за болестта. Нямаше нужда Ана да знае. Тя не би преживяла подобна новина. Исрюн знаеше, че в това отношение баща ѝ има много по-стабилен характер.

Помисли си, че сигурно ще е огромно облекчение да може да разговаря за положението с някой друг освен с лекаря си. Беше наистина приятен човек, но само толкова, нищо повече, а и за него тя едва ли беше нещо повече от случай, с който се занимава: номер и пациент, който може да оцелее, а може и да не оцелее.

— А ти как я караш? Не работиш ли прекалено много? — запита баща ѝ.

Това беше нейната възможност. Избор между: „Не толкова добре, колкото бих искала“ или другото — „Добре, благодаря, но онзи ден ми поставиха тази и тази диагноза“.

Поведе битка със себе си да изрече думите. Поколеба се, имаше нужда от още няколко минути, за да подреди мислите си.

— Заета в работата, не смея да откажа смяна, не и в момента — отвърна му с усмивка.

— Справяш се много добре с отразяването на тази криминална история. Но не може ли да правиш нещо по-различно, да поемаш задачи, които не са толкова жестоки?

— Харесва ми и така, както е. Когато стана редактор, тогава ще мога да подбирам и избирам сама.

— Амбиции — каза той с очевидно одобрение. — Такива неща обичам да чувам.

От пилето вече бяха останали само кости и баща ѝ извади филм, взет под наем, доста нов трилър, който Исрюн още не беше гледала. Рядко ходеше на кино и не следеше отблизо света на това изкуство. Беше ѝ приятно да го остави той да решава какво ще гледат. Това си беше семейна традиция от години, Исрюн идваше след работа веднъж седмично и гледаха филм след вечеря, която беше доста по-вкусна от стандартното пиле или пица, когато майка ѝ беше в кухнята.

Тя се настани удобно на дивана, идеалното място за отпускане. Ако имаше късмет, можеше дори да подремне малко по време на филма.

Няколко минути след началото очите ѝ вече се затваряха. Тук се чувстваше спокойна, въпреки че мислите ѝ се понесоха към заболяването и резултатите от скенера, които още очакваше. Ако нещата се окажеха зле, нямаше да има друг избор, освен да разкаже цялата история на семейството и на шефовете си. А може би щеше да е най-добре да го направи веднага в тази приятна петъчна вечер под носовете на руските футболисти?

Звънът на телефона я върна към действителността. Не беше сигурна дали е заспала или не, но в момента беше напълно будна — на екрана беше изписан номерът на нюзрума.

— Да? — отговори тя с уморен глас.

— Здрасти, Исрюн. Не прекъсвам нищо, нали? — попита колежката ѝ от вечерната смяна.

— Не, всичко е наред — промърмори тя.

— Току-що се обади някакъв човек, искаше да говори с теб. Не исках да му давам телефонния ти номер, затова приех съобщението му.

— И?

— Видял материала с полицая, за вируса в Сиглюфьордюр.

Каза, че знаел кое е момчето на снимката.