Ледена тишина

34

— Търсят Кяртан, просто трябва да чакаме — каза Роберт, когато Суна малко се поуспокои.

— Защо споменаха езерото? — повиши тон тя.

— Заловили са човека, който го е взел, Суна, той казва, че момчето е добре. Че го е оставил до езерото.

— Не в езерото? Сигурен ли си? Кажи ми, Роберт, кажи ми…

Трябва да знам.

— До езерото, скъпа, казал е до езерото. Сега просто е въпрос на чакане.

Тя се отпусна на пода и заплака.

Наблюдаваше я безпомощен. Все едно чакаше да завърши обратно броене — тиктакаща бомба със закъснител. Накрая щеше да има експлозия, никой не знаеше кой ще оцелее.

— Трябва да тръгвам — обади се Хейда след кратко мълчание.

Нормално Роберт би се зарадвал на тези думи, но сега би дал всичко тя да остане. Нямаше желание да остава насаме със Суна. Беше толкова трудно, нямаше да има никакво оправдание да не ѝ каже истината.

— Не, моля те, Хейда, остани с нас. Ти си част от семейството.

— Съжалявам, но наистина трябва да вървя, Роберт. Но съм тук, звъннете ми, ако нещо стане, нали?

Той въздъхна и кимна. Суна не каза и дума, само простена тихо.

Емил се ухилил, когато полицаите го попитали къде е малкото момченце. Какво, по дяволите, означава това?

Роберт вече беше загубил представа за времето, когато телефонът най-накрая иззвъня. Беше главният инспектор. Роберт отговори със свито сърце. Суна, още на пода, вдигна към него широко отворените си очи.

— Открихме Кяртан. Жив и здрав.

Роберт ахна облекчен и телефонът падна от ръката му.

— Намерили са го — задъха се той, приклекна долу и прегърна Суна. — Намерили са го. Намерили са Кяртан. Добре е. Сега е в безопасност.

Но все едно прегръщаше манекен. Тя стоеше вцепенена и неподвижна в ръцете му, не казваше нищо, не издаваше звук. Не показваше никаква реакция.

Той грабна телефона от пода.

— Не мога да кажа какво облекчение изпитвам — каза той, едва сподавяйки сълзите си. — Къде го намерихте?

— Вярвате или не, но на детската площадка близо до езерото. Малкото човече беше изтощено и гладно, вероятно е било прекалено слабо, за да плаче достатъчно високо, че някой да му обърне внимание. Чак когато пуснали децата от детската градина да си играят, учителите забелязали, че там има плачещо дете.

Роберт погледна Суна и видя, че животът бавно се връща в нея. Нещо като усмивка се разля по лицето ѝ, но беше изкривена, по-скоро гримаса, почти болезнена. После облекчението ѝ взе връх и се изля в потоп от сълзи и плач.

— Идвате насам, нали? — попита той главния инспектор.

— Скоро ще сме при вас. Първо ще повикаме лекар, за да провери състоянието на момченцето.

— Това е чудесно. Благодаря — каза Роберт.

Прегърна пак Суна, усещайки треперещото ѝ тяло до своето. Можеше ли да си позволи да се надява, че вече няма нужда да обсъжда връзката си с Емил с нея? Дали молитвите му не са били чути?

По времето когато главният инспектор и екипът му пристигнаха съвсем скоро след разговора им, Роберт вече беше изпаднал в такава паника, че едва забеляза прибирането на момченцето, липсвало цял ден и цяла нощ. Вместо върху детето, цялото му внимание беше съсредоточено да разгадае какво се крие зад усмивката върху лицето на полицая. Дали просто беше доволен от щастливия изход на случая? Дали щеше да издаде тайните от миналото на Роберт? Вероятно дори го очакваше с нетърпение. А може би нямаше да каже нищо, освен ако Суна не попита. Очакването беше мъчение. Роберт усети, че копнее за едно питие. Не, не просто нещо за пийване, а нещо наистина силно. За първи път от месеци едва понасяше да гледа реалността трезвен.

— Нещата се развиха по най-добрия възможен начин — каза главният инспектор, след като Суна вече бе притискала достатъчно дълго Кяртан в прегръдките си. — Детето изглежда добре сега. Просто има нужда от малко майчина обич. Както ви казах преди, Емил е задържан. — Той направи пауза, после продължи. — Претърсихме мястото му или по-скоро дома на родителите му и намерихме някои интересни неща. Медиите ще се нахвърлят върху това, така че по-добре да сте предупредени. Ще получите много внимание.

Изглеждаше готов да си тръгне и Роберт си помисли, че вероятно ще може да си отдъхне.

Но Суна вдигна поглед, едва откъсвайки очи от Кяртан за момент, и спря главния инспектор на вратата.

— Той каза ли защо го е направил? — попита тя тихо. Роберт усети как светът потъва под него. Главният инспектор го гледаше в очите. Въпросът остана неизречен: „Не си ли говорил с нея?“.

Той седна на дивана, вторачил поглед в пода с надеждата, че лицето му не издава бушуващите емоции. Суна стоеше в средата на стаята, притиснала Кяртан в ръцете си.

— Издирил те е и те е проследил — каза главният инспектор, насочвайки думите си към Суна.

Тя стоеше безмълвна, но шокът в очите ѝ ясно се забелязваше. Веждите ѝ се присвиха и тя отвори уста.

— Смятал е да потърси отмъщение, както подозирахме.

— Отмъщение? — попита изумена Суна.

— Смятал е, че има недовършена работа с Роберт.

Суна мълчеше с отворена уста, докато местеше поглед от главния инспектор към Роберт и отново обратно, очевидно неспособна да проговори.

— Свързано е с нападение, станало през януари преди две години. Имало е нахлуване в частен дом една сутрин, почти сигурно по погрешка, смятаме, че който е нахлул, е сбъркал къщата. Вътре е имало само една млада жена, съпругът ѝ бил на работа. Тя е била жестоко пребита, смятаме, че е била използвана бейзболна бата.

— Спомням си случая… — каза Суна. — Но… започна тя, лицето ѝ беше олицетворение на объркване.

— Тя не се възстанови от раните, почина в началото на тази година. Съпругът ѝ Емил оттогава има значителни психологически проблеми. Не е в състояние да работи и живее с родителите си. По всичко изглежда, че твърдо е бил решен да си отмъсти.

— Но какво общо има това с Роберт? — попита тя сега с рязък тон.

Кяртан нададе вик и започна да плаче.

Главният инспектор се поколеба, преди да отговори:

— По онова време той беше заподозрян. Емил знаеше това. Всъщност Роберт беше единственият ни заподозрян в разследването, но нямаше доказателства срещу него. Така че, боя се, не е точно изненада, че Емил е насочил гнева и мъката си към теб. Това е трагедия от началото до края.

Суна не каза нищо. Обърна се към прозореца и се опита да успокои Кяртан.

Главният инспектор се насочи към вратата. Роберт се изправи на крака и го последва извън стаята. На прага тихо изрече благодарностите си за положените усилия.

Главният инспектор се обърна, изгледа го студено и продължи към колата си без повече думи.

Крачките обратно към всекидневната му се сториха дълги и непосилни. Срещна нетрепващия поглед на Суна.

— Няма да се нервирам — каза тя бавно и тихо. — Не и докато Кяртан е тук. Но не мога да повярвам, че си скрил това от мен. Мога да разбера защо си го направил, но това не означава, че ще ти го простя. — Тя спря и си пое дълбоко дъх, затваряйки очи. — Но трябва да те попитам, Роберт. Ти ли нападна онази жена?

Тишината, която последва, пукаше от напрежение.

Роберт стоеше неподвижен, потта отново потече по цялото му тяло.

— Не… не… Разбира се, че не бях аз, миличка… — накрая вече заекваше, стана му ясно, че тя мигновено прозря лъжата му.

Да го вземат дяволите.

Толкова нечестно беше. Чувстваше се болен, уморен и изцеден. Само една-едничка глътка би му помогнала да мине през всичко това толкова по-лесно. Не се осмеляваше да я погледне в очите, усещаше гнева, излъчван от лицето ѝ.

— Махай се — озъби му се приглушено тя, почти задавена от сълзите си. Повтори го няколко пъти със същия тих глас. — Махай се, махай се, махай се.

Той не каза довиждане, само облече палтото и обувките си и излезе в яркия слънчев ден.

Можеше да мисли единствено как да се добере до центъра и да намери място, където да седне и да си поръча питие.

Знаеше, че ще завърши по този начин. Дълбоко се е лъгал, ако е смятал, че е възможно нещо друго. Суна беше прекалено добра за него. Трудно е за дребен престъпник да започне нов живот, всъщност почти невъзможно.

Дребен престъпник. Усмихна се вътрешно. Нападението не беше дребно провинение, но той имаше оправдание. Беше под влияние на дрогата и не беше с ума си, когато се съгласи да изпълни задачата. Трябваше да е абсолютно просто — прибира парите и използва заплахите. Нищо наистина сериозно. Без истинско насилие.

Помнеше вечерта много добре, независимо че действаше замаян от наркотиците. Беше сигурен, че момичето лъже, като каза, че не познава мъжа, за когото той събираше парите. Страшно ѝ се ядоса. Изпусна нервите си и замахна с батата. Все още виждаше израза на лицето ѝ, когато замахна: чиста изненада. Сякаш не вярваше, че той ще стигне толкова далече. И той не беше вярвал, че може да стигне толкова далече…

Чак когато главата му се проясни и схвана какво бе направил, осъзна, че трябва да престане — да потърси лечение и да каже сбогом на наркотиците.

Независимо от всичко споменът от онази нощ остана завинаги в него, държеше го буден и се връщаше при него в сънищата. Цялата тази кръв, да не говорим за ужасяващия звук от батата върху главата на момичето, когато замахна с все сила.

Разпитваха го отново и отново, но така и не събраха достатъчно доказателства, за да го заковат. Разбира се, той не призна нищо. Сякаш някаква по-висша сила го закриляше. Може би не беше справедливо да бъде наказан за нещо, за което бяха отговорни наркотиците. Като обърна нов лист в живота си, имаше чувството, че е извършил един вид покаяние, с което обещава, че това никога повече няма да се повтори. Но кошмарите не изчезнаха.

Продължи по пътя си към центъра, беше сигурен, че всичко между него и Суна е приключило. Май Емил беше успял да постигне някакво отмъщение в края на краищата.