Ледена тишина

16

Вече закъсняла за сутрешната оперативка, тя се опита да се промъкне в дъното на стаята, но докато сядаше, успя да събори чашата с кафе на колега, така че всички разбраха за късното ѝ пристигане. Кафето се разля по масата и хората около нея побързаха да спасят листовете и бележниците си, но никой не направи нищо за локвата кафе. Исрюн се извини и излезе, за да донесе ролка кухненска хартия, после се върна, посрещната от неловко мълчание, докато попиваше течността.

— Благодаря ти, че се присъедини към нас, Исрюн — посрещна я Ивар, който отговаряше за нюзрума в този ден.

— Съжалявам, че закъснях — отвърна тя и седна. — Проследих една нишка в историята на Снори.

Изобщо не почувства вина, че лъже, каза си, че всъщност лъже само Ивар, а той си го заслужава.

— И каква е тази нишка? — заинтересува се Ивар, като присви очи раздразнен и я погледна навъсен.

— Обещах да я запазя за себе си за момента — отвърна с усмивка тя. — Но очаквам, че скоро ще имам нещо за Мария… и теб. — Направи пауза. — Ще се погрижа и за брифинга на кабинета, ако нямаш нищо против. Искам да видя дали ще успея да измъкна коментар от Мартейн за приятеля му.

Ивар изглеждаше готов да възрази, затова тя побърза да го изпревари:

— Следя също и ситуацията в Сиглюфьордюр. Надявам се оттам да излезе материал.

Ивар я погледна кисело и промърмори нещо под нос. Исрюн пак правеше каквото си иска.

За отмъщение той ѝ възложи задачата да отиде в „Логавегюр“ и да интервюира хората за мнението им относно вдигащите се цени на петрола. И двамата знаеха колко уморително и трудно е да убеждаваш минувачите да споделят възгледите си по актуални въпроси пред камера. Но тя само се усмихна, съзнавайки, че тези негови малки победи нямат отношение към по-голямата картина. Името ѝ вече беше напът да стане по-известно в новините от неговото и скоро можеше да има реалистични очаквания за повишение или прилично предложение от друга телевизия. Мислите ѝ мигновено се насочиха към здравето ѝ. Понякога в забързания работен ден забравяше за болестта си. Обаче, когато най-малко очакваше, тя отново се намърдваше в ума ѝ и тогава я заливаше чувството, че всичките ѝ амбиции, цялата ѝ упорита работа не струват нищо. Предложението за стъпка нагоре в кариерата или онова златно предложение от конкурентна телевизия можеше да дойде, когато тя вече няма да е сред живите.

Опита се да задуши негативните мисли и — това по принцип имаше по-голям успех — да насочи енергията си в положителна посока по начин, който щеше да ѝ помогне в тази конкурентна среда.

Като начало звънна на своя контакт в полицията, за да провери дали той има нещо ново за нея. След няколко опита успя да се свърже с него и се оказа, че резултатите са си заслужавали усилието.

— Снори пратил имейл на сестра си в деня, когато умрял. Провери това — каза ѝ той, но не пожела да ѝ даде повече подробности.

Склонен беше към завоалирани изказвания, искаше да ѝ помогне, но внимаваше да не каже прекалено много. Исрюн беше сигурна, че по този начин той се заблуждаваше, че не нарушава правилата за поверителност. Каза си, че не може да се оплаква. Беше по-добре от нищо.

Не мислеше, че е редно да безпокои сестрата на Снори в ден като този, в идеалния случай би го оставила поне за утре, но реши да изчака и да реши в крачка. Имаше смени през цялата седмица, но ѝ трябваше нещо, което да използва, едно интервю би ѝ свършило отлична работа. Единственият проблем беше, че докато изчаква от възпитание, някой друг журналист можеше да я изпревари със сензацията.

Задачата в „Логавегюр“ да интервюира минувачи за цените на горивата се оказа точно толкова досадна, колкото очакваше. Стана и още по-зле — точно когато беше готова да започне в десет и половина, заваля. Навън имаше много малко хора и повечето от тези, към които се насочи, бяха туристи, които искаха да се възползват максимално от посещението си независимо от времето. Нямаше никакъв смисъл да ги пита за мнението им за повишаващите се цени на горивата в Исландия, макар че вероятно те имаха същите проблеми в страните, от които идваха. Малцината местни, които спря, като на практика препречи пътя им, нямаха време да отговарят на въпроси в дъжда само за да удовлетворят желанието на някакъв си телевизионен екип. Исрюн изпрати няколко гадни мисли по адрес на Ивар и накрая се предаде пред дъжда, след което приклещи няколко невинни жертви в една книжарница и в пощенска станция. Отговорите бяха почти едни и същи. Кой всъщност би бил щастлив да види, че цените на петрола се катерят нагоре? Направи всичко възможно да изцеди повече от събеседниците си с допълнителни въпроси от типа на шофирате ли по-малко, отколкото преди? Кой е най-добрият начин да се справим с проблема? Но знаеше, че това едва ли ще направи материала по-интересен.

След като приключи, вече не си заслужаваше да се връща обратно в нюзрума, тъй като брифингът на кабинета щеше да започне съвсем скоро. Двамата с оператора решиха да се подслонят в колата от вятъра и дъжда и паркираха недалече от Министерския съвет до редицата лъскави държавни коли.

Исрюн реши да използва възможността, за да проведе един разговор. След като бе оставена на изчакване за известно време, я свързаха със специалист по осиновяване в една от правителствените агенции — учтив и съдейки по гласа, млад мъж.

— Добро утро — започна тя, без да се представи. — Търся информация за стар случай на осиновяване.

— Да — отвърна той и Исрюн веднага усети нотка на подозрение в гласа му. — За случай, в който имаш лично участие, ли става дума?

— Не, не точно. Но е древен случай, някъде около 1950. Едно семейство, хора, които познавах, но сега и двамата починали, имаха дете, което дадоха за осиновяване. Те никога повече не го видяха, затова се опитвам да разбера какво е станало с него. Би ли ми помогнал?

— Ама ти наистина ли мислиш, че нещата стават така? — почти се изхили мъжът.

Безцеремонността на отговора му изненада Исрюн. Нервирана, тя се представи официално и добави, че работи по материал, свързан с това осиновяване. Незабавно осъзна, че това единствено ще направи нещата още по-сложни.

Но отговорът на младия служител мина на втори план, защото операторът Рюрик я смушка и посочи групата министри, напускащи Министерския съвет. Тя дочу с половин ухо обидената забележка на младия мъж, че трябва да подаде официално заявление, и прощалния му изстрел, че няма голяма вероятност отговорът на подобно заявление да е положителен. Исрюн набързо приключи разговора и изскочи от колата, последвана спокойно от Рюрик. Той работеше в тази телевизия от години, никога не беше имал провали и не изпитваше големи симпатии към изнервени репортери, които действат като че ли всеки ден им е последен. Двамата с Исрюн се разбираха добре и тя знаеше, че няма смисъл да го пришпорва, той работеше със собствено темпо, винаги беше на правилното място в правилния момент и винаги предаваше висококачествен запис. Обикновено добавяше и няколко общи кадъра на сцената, които Исрюн никога не би се сетила да включи, но винаги бяха полезни, като се стигне до монтажа на окончателната версия и запълването на две минути екранно време с добър материал.

Тъй като нямаше конкретна интересна политическа тема, която да занимава медиите, само няколко журналисти чакаха излизането на министрите. Премиерът Мартейн беше на стъпалата, където отговаряше на млада жена от един от ежедневниците. Исрюн се отдръпна назад и изчака възможност да говори с него, без да бъдат чути от някого от колегите ѝ.

Мартейн излъчваше самочувствието, без което всеки политик е загубен. Късо подстриганата му коса започваше да посивява, въпреки че беше едва в началото на четиридесетте, представителен мъж, който явно се грижеше за себе си. Не беше висок, което изненада Исрюн, когато за първи път го срещна, макар да знаеше колко измамен е телевизионният образ.

Политик до мозъка на костите си, той кимна и се усмихна, докато приближаваше към нея.

— Може ли да разменим две думи? — попита тя, отговаряйки на усмивката му.

— Разбира се, Исрюн.

Забелязала беше, че той държи да използва името ѝ всеки път, когато се срещнат. Знаеше, че всичко е част от неговия безупречен имидж, но въпреки това ѝ въздействаше и ѝ беше трудно да устои на обаянието му. Нищо чудно, че този чар донесе хиляди гласове за партията му.

Тя хвърли поглед към Рюрик, за да му даде знак да включи камерата, но както винаги, той вече я беше изпреварил. Тя се обърна към Мартейн и атакува:

— Исках да чуя реакцията ви за смъртта на Снори Елертсон.

Мартейн за миг остана неподвижен и тя усети, че въпросът го е сварил неподготвен. Обикновено той мислеше бързо и отговорите дори на неочаквани въпроси идваха бързо и безпогрешно. Но този път имаше моментно колебание. Сякаш правеше всичко по силите си да запази невъзмутим вид пред камерата.

— Трудно време за семейството на Снори — каза той накрая.

— Вече изказах личните си съболезнования на Елерт и Клара. Млъкна със сериозно изражение и Исрюн разбра, че той чака Рюрик да спре да снима. Тя обаче не беше готова да отстъпи и реши да опита атака от друг ъгъл.

— Полицията даде да се разбере, че може да е убит. Разискваха ли с вас възможността за повишена сигурност, като се има предвид, че това може да е бил политически мотивиран инцидент?

— Не съм готов да коментирам — каза Мартейн и веднага и двамата с Исрюн осъзнаха, че е направил грешка.

— Благодаря — каза тя и се обърна към Рюрик. — Това е достатъчно — каза му тя и отново се обърна към Мартейн. — Нямах намерение да ви устройвам засада с този въпрос — излъга с любезна усмивка на устните.

— Всичко е наред — отвърна той с най-чаровната си предизборна усмивка.

— Бяхте ли близки приятели? — попита тя.

Мартейн беше внимателен. Камерата можеше да е изключена, но все пак разговаряше с журналистка.

— Познавахме се добре в миналото, преди пътищата ни да се разделят. През последните години не бяхме много близки, но това не означава, че загубата му е по-малко болезнена.

Исрюн реши обаче, че не му трябваше много време да се дистанцира от стария си приятел.

Мартейн погледна часовника си.

— Закъснявам. Приятно ми беше да се видим, Исрюн.

Усмихна ѝ се отново и тръгна към служебната кола, без да хвърли поглед назад.