Ледена тишина

15

Сутринта беше освежаващо ярка след предишните дъждовни дни. Исрюн тръгна рано от западната част на града за предградието „Брайдхолт“, имаше късмет, че трафикът беше в обратната посока.

След разговора им предишната вечер Ари Тор ѝ беше изпратил имейл, в който ѝ даваше допълнителна информация за случая в Хединсфьордюр, както и някои свои мисли за него, въпроси към стария Никулас и сканирано копие на фотографията.

Рано тази сутрин Исрюн бе звъннала на управителя на дома за възрастни, където живееше деветдесет и три годишният Никулас, и той я осведоми, че старецът е страхотен образ, независимо от проблемите със слуха. Беше се съгласил да се срещне с Исрюн в удобно за нея време.

Отне ѝ по-дълго, отколкото очакваше, да намери мястото, но накрая се справи и пак ѝ остана достатъчно време да говори с него преди сутрешната оперативка в нюзрума.

Оказа се дълга, безлична сграда от осемдесетте години на миналия век, заобиколена от добре поддържани зелени площи, макар дърветата да изглеждаха доста мрачни по това време на годината. Представи си, че градините ще изглеждат великолепно в летен ден.

Никулас я чакаше във фоайето на дома, загледан в голите градини с чаша кафе в ръката — едър мъж, напълно плешив, със силни черти. Беше облечен хубаво, в тъмносив костюм с бяла риза и вратовръзка на райе.

Исрюн обясни какво я е довело при него, като си напомняше през цялото време на разговора да говори високо и ясно и да не споменава, че Ари Тор е полицейски служител. Във всяко останало отношение се придържаше към истината, казвайки му, че са се заинтересували от случая заради мистериозната снимка, която изскочила наскоро. Той само кимна и тя го помоли за разрешение да включи записващо устройство, докато разговарят. Той отново кимна.

— Бих искала да те разпитам за фотографията и за брат ти — започна тя, поставяйки снимката на масата пред него. — Виждал ли си този младеж преди? — попита тя с пръст върху младия човек в центъра на групата с бебето в ръце.

— Не. Никога не съм го виждал. Предполагам, че снимката е направена от брат ми — отвърна той с ясен глас, след което леко се прокашля.

— Тази снимка заедно с другите снимки в кутията ли беше?

— Да. Той и Йорун живяха във Сиглюфьордюр около година. По-голямата ѝ сестра беше женена за местен, както, предполагам, вече знаеш. — Старецът въздъхна. — Мариус се увлече силно по фотографията, докато беше там. Доколкото си спомням, беше около 1954 година. Снимките в кутията бяха главно от Сиглюфьордюр, като изключим тази от Хединсфьордюр и няколко пейзажа от околността. Чудех се какво да правя с тях, тъй като нямам много място в стаята тук. Стар приятел, който е оттам, каза, че трябва да ги даря на Сиглюфьордюрското общество, защото там се интересували от такива неща. Това е цялата история. — Той отпи от кафето си и се приведе към Исрюн. — Виждал съм те по телевизията. Добра работа вършиш.

— Благодаря — отвърна тя невъзмутимо. Не позволяваше нито критика, нито похвала да въздействат на настроението ѝ. — Значи си наследил всичките от брат си?

— Точно така. Нямаше кой друг, ако ме разбираш.

— Богат ли беше?

— Не особено. Притежаваше апартамента си, което изглежда необичайно в днешни дни, и имаше някакви остарели мебели. Имаше малко книги, защото не беше голям читател, горкият. Беше простичък човек. Имаше и малко пари в стара сметка, която не беше пипал с десетилетия, но инфлацията ги беше стопила в незначителна сума — завърши той с усмивка.

— Ти някога ходил ли си на гости на брат ти в Хединсфьордюр?

— И таз добра, не. Никога не съм ходил там. Мястото не ме интересуваше, а и без това бях прекалено зает. Каква работа бих имал на пусто място като онова? Преместването на онова проклето място унищожи брат ми. Така и не дойде на себе си, след като Йорун отне живота си. Сигурен съм, че изолацията беше виновна — каза той, смръщил вежди.

— Не е ли било нещастен случай? — попита Исрюн.

— Тя отне живота си. Мисля, че всеки го знае — отвърна категорично той.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно сигурен. Мариус често го намекваше, когато говорехме. Каза, че тъмнината се отразила много зле на някои от тях.

Исрюн се изненада от това дребно разкритие. Може пък наистина да е било самоубийство? Но беше решена независимо от всичко да следва линията на въпросите си докрай.

— Как?

— Не навлезе в подробности, не обичаше да говори много за времето в Хединсфьордюр. Но го споменаваше от време на време, изневиделица, без специален повод. Понякога ми казваше, че Йорун не е трябвало да избере пътя, който била избрала. Преместили се в Сиглюфьордюр, защото сестра ѝ Гудфина отишла да живее там. Мариус така и не успя да намери мястото си живота. Беше простичка душа, както ти казах. Не беше нито независим, нито упорит. Лесно се влияеше и не беше силен физически, така че хич го нямаше с тежкия физически труд. Гудмундюр, мъжът на Гудфина, му обеща работа в Сиглюфьордюр. Затова Мариус поработи малко в риболова там, това работеше, когато ги посетих следващото лято. Не беше щастлив. А и работата беше много тежка за него, макар да вярвам, че са му давали по-лека след това. Подозирам, че Гудмундюр го е поддържал. Самият той се справяше много добре — направи добри пари с риболова. Всичко, което мога да кажа, е, че се грижеше за брат ми, даде му покрив над главата долу на юг, след като загуби жена си. Бедният, имаше тежък живот, но сега почива в мир.

— И двамата ли сте родени в Рейкявик? — попита след кратка пауза Исрюн.

— И таз добра, да. И Мариус, и аз сме родени тук. Изобщо не трябваше да се мести на север. Аз никога не съм искал да живея на друго място. — Той се намести на стола си и изпъна рамене. — Би ли поглезила мързеливия старец, като ми капнеш още малко кафе?

— Разбира се — скочи тя с усмивка.

Взе чашата и я напълни от термос в ъгъла на стаята.

Щом отпи от кафето, Никулас продължи разказа си, все едно изобщо не беше прекъсвал.

— Винаги кръшкаше от работа. Аз почнах като съвсем млад в мините, успях да уредя там и Мариус. Трябваше да ми помага, но от него нямаше много полза. Покривах го някак известно време — това, дето не полагаше никакво усилие, но тези неща не минават дълго и го уволниха. Помня, че го прие много лошо. След това се преместих в търговията на дребно, работих дълги години в магазин за мъжко облекло в „Логавегюр“. Млада си, едва ли го помниш. Затвориха го в средата на осемдесетте, скоро след като се пенсионирах. Никога не съм се търкалял в пари, но имах достатъчно за мен и семейството ми. Мариус трябваше сам да се погрижи за себе си.

— Затова ли се премести в Сиглюфьордюр? — попита Исрюн.

— Горе-долу. Едва свързваха двата края тук, в Рейкявик. Затова се отказаха от… — старецът се поколеба, оглеждайки се, все едно търсеше път да се измъкне.

Новинарският инстинкт на Исрюн се включи и тя реши да стигне до дъното на тази история.

— Отказали са се от…? — настоя тя, след което реши да завърши въпроса с предположение. — От детето си?

Представи си младия мъж от снимката. Никулас поседя мълчаливо за малко, после заговори тихо, избягвайки очите ѝ.

— Предполагам, че мога да ти кажа, беше толкова отдавна. Момчето може да е все още живо, не знам… — Отново замълча и Исрюн знаеше, че в момента най-добре е да не се обажда. — Но това няма нищо общо със смъртта на Йорун.

— Имали са дете? — попита тя тихо.

— Имаха. Йорун беше само на двайсет, Мариус не много по-голям от нея. Не бяха в състояние да издържат дете и решиха почти веднага да го дадат за осиновяване. Аз… аз ги подкрепих в това намерение. Познавах Мариус по-добре и от него самия и смятах, че ще му дойде нанагорно, поне по онова време. Нямаше постоянна работа и беше от типа хора, дето узряват късно.

Никулас въздъхна и потърка очите си, може би за да скрие сълзите или просто от умора. Исрюн нямаше намерение да го кара да говори много дълго. Наясно беше, че времето не е на нейна страна, но имаше желание да стигне до края на историята.

— За Йорун това беше много трудно решение — продължи той. — Но не се отказа. Каза, че така е най-добре за детето.

— И какво стана с бебето? — попита тя нетърпеливо след моментна пауза.

— Ами… той — беше момче — беше осиновен, както ти казах. Не знам къде е отишъл, а и те предпочитаха да не знаят. Йорун беше непреклонна, че трябва да са хора, които не познава. При добри хора от провинцията, това каза тя. Разбираш ли, не искаше да рискува да се сблъска със собственото си дете на улицата в Рейкявик — каза той и млъкна. Изражението му показваше вътрешната борба, която го разкъсваше, докато събуждаше тези стари спомени. — Била сигурна, че ще го познае навсякъде и по всяко време.

— И никога не са имали никакъв контакт с него, с момчето?

— Не, доколкото на мен ми е известно. Той беше официално осиновен, всичко беше законно и почтено. Доколкото знам, никога повече не са го видели. — Гласът му затихна почти до шепот.

Исрюн погледна часовника си.

— Искаш ли да ти сипя още малко кафе, преди да тръгна? — попита тя след кратко мълчание. — Трябва да бягам, закъснявам за оперативката.

— Не, няма нужда — отвърна Той. — Но благодаря.

— Ще се обадя, ако има още нещо, което трябва да те попитам.

— Разбира се. Но ще трябва да дойдеш тук. Няма смисъл да се опитваш да говориш с мен по телефона. Не чувам нищичко по него. — Усмивката се бе върнала на лицето му. — Някои от другите, които са по-стари от мен, имат дори интернет в стаите си. Пращат имейли! Представяш ли си? Аз не се спогаждам добре с новите технологии. Това означава, че няма смисъл да ми пращаш съобщения, освен ако не са от ония, дето падат в пощенската кутия.

Исрюн му се усмихна и се сбогува.

Можеше да мисли единствено за момчето на фотографията — за младежа с широко отворените очи и бебето в ръцете.

Възрастният човек беше казал, че детето на Йорун се родило, когато тя била на двайсет, а според информацията на Ари Тор тя е била на двайсет и пет, когато е направена снимката. Следователно по това време момчето им трябва да е било съвсем мъничко, а не тийнейджър, значи младежът на фотографията трябва да е някой друг.

Исрюн запали колата и потегли към нюзрума с този нов въпрос в главата си. Кой беше младият мъж на снимката? И после — какво бе станало със сина на Йорун и Мариус?