Ледена тишина

17

— Здравей, Ари Тор.

Той веднага разпозна гласа на момичето в другия край на линията.

— Здравей. Някакви новини за теста за бащинство? — попита директно.

— Не. Още няма нищо — отвърна тя.

Не беше изненада: ДНК пробата беше изпратена за анализ в чужбина и нямаше никаква причина да бъде обработена с приоритет.

Тогава защо, по дяволите, му звънеше, след като няма какво да му каже? Зачака мълчаливо тя да каже нещо.

— Ами аз… просто исках да видя как си. Реших да звънна и да се уверя, че не си хванал онази треска. В новините вече няма нищо за нея.

— Така е. Медиите, изглежда, губят интерес, когато темата престане да носи драми — съгласи се той, подозирайки, че момичето има друга причина да звъни, но не му е удобно да я повдигне. — Но не се тревожи. Ще се грижа за себе си. Няма нови случаи и очакваме градът да излезе от карантината до края на седмицата.

Опита се да звучи уверено, но всъщност му беше много трудно да контролира дори собствения си страх от болестта.

— Нямаше ли една медицинска сестра, която почина?

— Да, за жалост. Но хората, които са били в контакт с нея, са наблюдавани внимателно, за да няма друго заразяване. — Веднага осъзна колко коравосърдечно прозвучаха думите му, затова добави: — Беше истинска трагедия, че горката жена загуби живота си.

— На дежурство ли си в момента?

— Да. Този път вечерната смяна. Шефът и аз се опитваме да редуваме смените.

— Може да се видим, когато всичко това приключи — каза тя тихо. — Би било забавно да се запознаеш с момчето.

Ари Тор нямаше идея какво да каже, затова замълча. Беше дал ясно да се разбере, че не е готов да се запознае с детето, преди да се изясни кой е бащата.

— Ще видим — каза той учтиво.

Нямаше смисъл да я отрязва рязко, колкото и тези обаждания да му лазеха по нервите. Като нищо можеше да е майка на негово дете. По челото му изби студена пот, опита се да отблъсне от ума си мисълта, че някъде в Бльондуос може да има негово дете, което никога не е виждал.

— Не е лесно — каза тя все така тихо. — Не е лесно да си сам.

— Аз имам приятелка — отвърна Ари Тор. — Ако момчето е мое, ще направя каквото трябва. Но трябва да разбереш… — Направи всичко възможно да звучи разумно. — Трябва да разбереш, че най-добре е да не избързваме, преди да има определен резултат. Съгласихме се да не го виждам, освен ако не се потвърди, че аз съм баща му.

— Да, да, разбирам. Естествено, че разбирам — каза тя и в следващия момент той чу бебешки плач. Стомахът му се върза на възел. Можеше да е неговият син. — Събуди се, трябва да свършвам. Довиждане — затвори тя телефона.

Ари Тор седеше, сякаш залепен на стола, и си представяше малкото момче, което никога не беше виждал.

Исрюн бе звъннала по-рано през деня и му беше разказала набързо за посещението при Никулас, брата на починалия Мариус. След това му беше пратила в имейл част от записа, който бе направила. Новината за осиновяването изненада Ари Тор. Хедин имаше някъде братовчед, за когото не знаеше нищо, стига мъжът да беше още жив. Знаеше, че трябва да му съобщи за това развитие възможно най-бързо. Беше попитал Исрюн дали момчето може да е младежът от фотографията, но на секундата бе осъзнал, че това е невъзможно.

— Това беше и моята първа мисъл — каза тя. — Но младежът на снимката е твърде голям, за да е той. — След това подхвърли интересна хипотеза. — Малкото момче на снимката… възможно ли е да не е Хедин?

— Какво имаш предвид?

— Приехме, че детето на фотографията е Хедин, и това наистина е най-очевидното обяснение. Но би могло да е друго дете и снимката да е била направена преди раждането на Хедин.

— Но няма никакво съмнение, че е направена в Хединсфьордюр — възрази Ари Тор колебливо.

— Може би преди да се преместят да живеят там. Дори дветри години преди това.

— Значи ти предполагаш…

— Да — прекъсна го тя. — Бебето може да е било синът на Йорун и Мариус, онова, което е осиновено. Родено е някъде през 1950. Няма нищо, което да подсказва, че снимката не е направена тогава. Къщата в Хединсфьордюр е била там по онова време, нали?

— Да, къщата е била там. Но не е вероятно да са се вдигнали да изминат целия този път до Сиглюфьордюр и после до Хединсфьордюр с бебе на ръце, нали? Обаче това би обяснило защо младежът не е живял с тях, когато Йорун е умряла. Може той дори никога да не е живял с тях в Хединсфьордюр и изобщо да не е познавал Хедин — каза Ари Тор.

Все още се съмняваше, но беше благодарен за всяка нова предложена възможност.

Тогава Исрюн смени темата, като му каза, че работи и по друга история — убийство, което, изглежда, ще има отзвук до най-висшите кръгове в правителството.

— Но го запази за себе си — засмя се тя. — Още е неофициално, гледай да не изпуснеш новините довечера — каза и добави, че заради това се налага да отложат пак интервюто.

Ари Тор още се притесняваше за разговора с червенокосото момиче, когато изведнъж си спомни препоръката на Исрюн. Затова бързо включи стария телевизор на съответната програма точно навреме за вечерния бюлетин и видя необичайния спектакъл с хванатия натясно министър-председател. Не се интересуваше много от политика, но често беше виждал Мартейн Хелгасон на екрана — имаше обаятелно, уверено присъствие, винаги разумен и винаги готов с отговор на всеки въпрос, мъж, роден за политик. Този път обаче сякаш не изгаряше от желание да говори за смъртта на Снори Елертсон, макар да не беше тайна, че са били приятели.

След като новините свършиха, Ари Тор се обади на преподобния Егерт, пастора на Сиглюфьордюр. Познаваха се слабо — полицаят и свещеникът в малко градче винаги има какво да обсъждат. Първия път, когато се срещнаха, Егерт вече беше чул за зарязаното богословско образование и прякора Преподобния Ари Тор и беше решил, че той е религиозен човек с голям интерес към църковните дела. Едва ли би могъл да е подалече от истината. Ари Тор не изповядаше никаква вяра, но пък таеше горчив гняв към висшите сили, ако изобщо имаше такива, заради загубата на родителите си още в детството.

Не си направи труда да поправи заблуждението на пастора и преподобният Егерт често споменаваше с явно учудване, че никога не го вижда в църквата. Всъщност Ари Тор беше влизал в черквата на Сиглюфьордюр само веднъж, и то за да присъства на погребението на най-известния син на града — Хроулвюр Кристиансон. Хроулвюр беше умрял след падане в местния театър скоро след като Ари Тор се премести в Сиглюфьордюр. Той упорито беше отказал да повярва, че е нещастен инцидент, и това постави началото на първия му голям случай.

Преподобният Егерт, изглежда, се зарадва на обаждането на Ари Тор и прояви голям интерес към въпросите му, заяви, че винаги е готов да говори за Хединсфьордюр.

— Може да наминеш да поговорим, ако искаш — покани го той.

Ари Тор се замисли за секунда.

— Разбира се.

Здрав си, нали?

Пасторът се разсмя.

— В отлично здраве. Смяташ, че някакъв си вирус ще посмее да нападне божи човек като мен? Никога не съм бил подобре.

Ари Тор реши да приеме поканата му, остави полицейската кола пред участъка и се запъти към къщата на свещеника пеша. Беше красива вечер за разходка, във въздуха се усещаше студ, но небето беше необичайно ясно. По това време на годината времето беше напълно непредсказуемо, в някои дни се редуваха слънце, дъжд и сняг, всичко накуп.

Сиглюфьордюр винаги си е бил спокойно градче, но сега беше прекалено тих. По улиците не се виждаше жива душа. Все едно Ари Тор беше единственият жител на призрачен град. Никой не смееше да си покаже носа навън, нямаше никакви признаци на живот и тишината беше толкова дълбока, та чак притесняваше. Ари Тор вървеше по крайбрежната улица — любим негов маршрут с изключителните си гледки към фиорда, който сега беше спокоен, но въпреки това пак величествен. Къщите, покрай които минаваше, бяха цветни, някои стари, други — с обновена наскоро боя. Зарадва се да види, че градът като че ли преживява нещо като подмладяване.

Къщата на пастора беше на хълм недалече от градската болница, само на няколко минути пеша от полицейския участък. Заобиколена беше от дървета и докато Ари Тор я наближаваше, между тъмните стволове и клони видя как един от прозорците светва. Пасторът така и никога не се беше оженил и през трийсет и петте години, в които бе свещеник на енорията, винаги беше живял сам. Вече на шейсет, той беше роден и израсъл в града.

Ари Тор почука и докато чакаше пасторът да отвори, се загледа във фиорда, малкото градче и впечатляващата му черква, изпъкваща на фона на заобикалящата я тъмнина. Спокойствието беше внезапно нарушено от ято птици, появили се отникъде — вероятно снежни овесарки — които минаха през полезрението на Ари Тор и изчезнаха в нощта така бързо, както се бяха появили.

Вратата се отвори и пасторът застана на прага.

— Влизай, млади момко.

Преподобният Егерт остаряваше достолепно. Беше висок, строен мъж с изразително лице под гъстата сива коса. Носеше вълнени панталони и карирана риза с разкопчано горно копче, както и старомодни очила, окачени на шнур около врата му.

Покани Ари Тор в кабинета си, настани се зад бюрото и махна с ръка на госта си да седне на стар стол.

— Май си много зает напоследък? — подхвърли той весело.

— Може да се каже — съгласи се Ари Тор, докато сядаше.

— Изглежда му се вижда краят, за наша радост — каза пасторът. — Станалото с горката Роза беше ужасно. Познаваше ли я?

— Не лично. Но е била медицинска сестра тук от години, нали така?

— Да — отвърна Егерт. — Но познаваш Сандра, нали?

Ари Тор кимна, наясно, че всяка най-дребна новина се разнася светкавично из малката общност.

— Ходя при нея понякога.

— Днес я видях. Хванала е нормална настинка, но въпреки това е сериозно.

Ари Тор изпита облекчение, че не се е заразила с онази смъртоносна инфекция.

— Чух, че малцина знаят колкото теб за Хединсфьордюр — смени темата Ари Тор.

— Да. Какво искаш да разбереш?

— Разглеждам стар случай, между останалите задачи — отвърна Ари Тор, все още колебаейки се.

— Смъртта ли? — заинтересува се пасторът. — На Йорун? — продължи той, преди полицаят да има време дори да кимне с глава.

— Точно така — потвърди той.

Не се налагаше да подтиква преподобния Егерт да говори.

— Разбира се, знам за случая. Гудмундюр и Гудфина бяха последните жители на Хединсфьордюр. Първо живяха в Сиглюфьордюр и после пак се върнаха тук след ужасното събитие. Другите, които живяха там с тях, бяха Йорун и…

— Спря и се замисли. — Да. Йорун и Мариус, ако паметта не ме лъже.

— Били са сестри, Гудфина и Йорун — успя да вметне Ари Тор.

— Няма нужда да ми напомняш — сопна му се рязко Егерт, но после пак се усмихна. — Там е проблемът с интереса към места като Хединсфьордюр, места, населявани от малко хора през годините: не ти трябва много време да научиш историята им и всичко за хората, живели там.

— Ти живял ли си някога там?

— Боже мили, не. Много е отдалечено. Сиглюфьордюр ми е достатъчно изолиран — засмя се той. — Щях да умра от мъка и самота там, точно както горката Йорун.

Ари Тор понечи да попита дали пасторът е сигурен в това, но замълча и го остави да продължи.

— Ходих до Хединсфьордюр няколко пъти, преди да направят тунела, обикновено пеша. Отличен преход е. Ходих веднъж и по море преди много години, когато се взе решение там да бъде отслужена литургия. Аз бях енорийският свещеник тук, затова се падна на мен. Беше необичайна служба, защото фиордът беше изоставен, но смятахме, че е добра идея да се направи, за да се споменат всички онези, живели там в миналото, и свещениците, водили службите през вековете. Хората от Сиглюфьордюр се стекоха с лодки, за да присъстват на събитието.

Той замлъкна, за да си поеме дъх.

Лампата на тавана не беше включена, но ярката светлина от настолната лампа на бюрото му беше достатъчна, за да осветява стаята, придаваше ѝ топлина и я превръщаше в уютно място, особено когато Ари Тор погледна през прозореца към тъмнината отвън. Върху бюрото имаше струпани високи купчини книги. Бе хвърлил поглед на заглавията, докато пасторът говореше, и забеляза, че макар някои от книгите да бяха богословски трудове, повечето обхващаха други теми. Библиотечните рафтове също бяха пълни с книги, повечето от които старателно подвързани. Зачуди се какво ще стане с тази колекция, когато пасторът замине за среща със създателя си. Възрастният мъж беше бездетен ерген, роля, която вероятно сам бе избрал за себе си. През ума му профуча мисълта за малкото момченце в Бльондуос, което може да беше, а може и да не беше син на един баща пришълец в Сиглюфьордюр, и сърцето му пропусна един удар.

Преподобният Егерт се изправи бързо, но изразът на лицето му показа, че това енергично движение не му се удава лесно, макар да изглеждаше човек в добро здраве и форма. Ари Тор се изненада.

— Млади момко — каза пасторът с усмивка. — Не може да седим тук на топло и светло, когато говорим за Хединсфьордюр. Трябва да го почувстваш — обяви той с глас, който Ари Тор си представи, че използва, когато се обръща към пълна църква.

Егерт грабна връхно палто от куката до задната врата и я отвори широко, пускайки тъмнината да нахлуе вътре.

— Хайде. Може да вземем джипа. — После спря и го огледа от горе до долу. — Облечен си достатъчно топло, тази вечер не е чак толкова студено.

Джипът на пастора беше почти нов и дори на слабата светлина от къщата Ари Тор можеше да види, че е яркочервен. Термометърът на таблото показваше, че е малко над нулата, но все пак беше студено. Искаше му се да си е вкъщи в леглото под топлия юрган, само там не трепереше от студ. Вероятно беше от онези зиморничави южняшки типове, които не могат да свикнат със северния климат.

Беше ясна нощ, макар светлините на града да правеха звездите в небето едва забележими. Погледна през прозореца на колата към планините, но склоновете изобщо не се виждаха, виждаха се само тъмнината и звездите. Бяха стигнали по средата на пътя към тунела, водещ към Хединсфьордюр, когато внезапно се сети:

— Не може да ходим до Хединсфьордюр. Не бива да излизаме от границите на града.

Преподобният Егерт избухна в гръмогласен смях.

— Я ни виж: единият от нас е представител на Бог, а другият — представител на закона и реда. Кой ще ни спре?

Ари Тор нямаше аргумент, с който да възрази на логиката на пастора. И сякаш за да докаже правотата си, Егерт натисна газта и колата се понесе със скорост далече над позволената от закона. Ари Тор реши, че няма смисъл да спори с него, съзнаваше, че преподобният Егерт вероятно е прав.

Дълго време караха потънали в мълчание. Бяха вече в тунела, когато Ари Тор проговори:

— Там е пълна тъмница, нали? Носиш ли фенерче? Пасторът изсумтя презрително.

— Фаровете на колата ще са предостатъчни. Не се тревожи. Ари Тор се оказа прав. Единствената светлина в Хединсфьордюр идваше от тунелите, лееше се от входовете им, водещи към Сиглюфьордюр от едната страна и към Олафсфьордюр от другата. Скоро след като излязоха от тунела, Егерт отби от шосето и спря колата. Към лагуната водеше друг път, който обаче беше затворен. Пасторът слезе от колата, като остави фаровете включени.

Ари Тор се измъкна тромаво от джипа.

— Хайде. Ще минем оттук — каза преподобният Егерт, който явно имаше повече опит в слизането от високи джипове от своя пътник.

Той посочи към серия от дървени стъпала, които се изкачваха над оградата и слизаха от другата ѝ страна, и само за миг ги преодоля, следван от Ари Тор.

Фаровете на джипа осветяваха голяма част от трасето, но не и целия път до лагуната, да не говорим, че изобщо не стигаха до малкия нос на западния ѝ бряг, където лежаха руините на старата къща. Ари Тор никога не беше посещавал самото място, но често бе зървал останките от къщата, когато минаваше през Хединсфьордюр. Новите тунели бяха открити сравнително наскоро. Единият водеше от Сиглюфьордюр до пустия Хединсфьордюр, а другият продължаваше пътя до съседния Олафсфьордюр, град с население от близо осемстотин души. Тези нови тунели улесниха достъпа на хората от Сиглюфьордюр до Акюрейри, най-големия град в северната част на Исландия. И естествено, означаваха също, че Сиглюфьордюр вече е отворен за много повече туристи.

Вървяха един до друг в светлината на фаровете, сенките им на крачка пред тях — дълги и заплашителни. Ари Тор внимателно слушаше пастора.

— Представяш ли си го? — говореше той тихо. — Дори няма нужда да затваряш очи. И без това нищо не се вижда. Сега имаме тунелите, но онези нещастни хора: Йорун, Мариус, Гудфина и Гудмундюр, те е трябвало да прекосят планината пеша. — Вдигна ръка към зъберите в западната част на фиорда. — Това там е проходът Хестскард. Това е най-добрият маршрут за излизане, но дори и в мека зимна нощ като днешната доста ще се замислиш дали да направиш този преход.

Очите на Ари Тор последваха сочещия пръст на пастора. Първоначално успя да различи само смътни очертания на места, които изобщо не приличаха на планински склонове, а по-скоро на загадъчни създания. Гледката му помогна да разбере защо фолклорът държи така здраво умовете на исландците в течение на векове. Ето го сега — придружен от пастор, фаровете на колата стигат далече напред, осветявайки ги ярко отзад, с лесен маршрут за излизане от мястото или към Сиглюфьордюр, или към Олафсфьордюр — и пак е обхванат от неприятно безпокойство. Студената ръка на самотата тежи на рамото му, унинието предизвиква тръпки по гърба му, а тъмнината по-скоро го кара да затвори и стисне очи, вместо да огледа местността около себе си. Сигурността на познатата чернота, когато затвори клепачи, е по-уютна от всичко, което би могло да е там, в непознатата нощ.

Пасторът спря на ръба на ярката дъга, хвърляна от фаровете, на границата, от която пътят пред тях вече не бе осветен. Малко по-нататък той правеше завой и следващата му част оставаше скрита за Ари Тор, макар да му беше ясно, че ако продължат, ще стигнат до лагуната с откритото море в далечния ѝ край.

Преподобният Егерт не спираше да говори:

— Имаха стопанство тук тези две нещастни двойки. Хората се съмняваха, че ще успеят да се справят. Някои са родени фермери. Други не. В лагуната можеше да се лови риба. Правата за риболова вървяха заедно със земята, там, където тя граничи с лагуната. В днешни дни това е спорт, естествено. Знам, че имаха и малко корабче, така че можеха да пътуват до Сиглюфьордюр, ако имаха нужда от нещо и времето позволяваше.

— Предполагам, че са нямали електричество — попита Ари Тор, колкото да даде своя принос за разговора, независимо че отговорът беше очевиден.

— За бога! — възкликна пасторът. — Тук няма електричество, няма и телефон. Доколкото знам, имали са радиостанция на гражданска честота в къщата. Примитивна уредба, макар да не е било кой знае колко отдавна всъщност. Струва ми се, че цялата работа е била замислена като едно голямо приключение. Това е всичко според мен. Гудмундюр можеше да си го позволи. Беше богат човек по тогавашните стандарти.

Очите на Ари Тор започнаха да се адаптират към тъмнината. Вече различаваше покритите със сняг планински склонове. Като погледна нагоре, пред него се разкри осеяното със звезди небе, проблясващият Млечен път — необичайна гледка за човек, който рядко излиза от границите на града.

Замисли се, че звездната светлина е пропътувала невъобразими разстояния, за да стигне до него в този пустинен фиорд на най-северния бряг на Исландия.

— Спомена по-рано, че Йорун е умряла от самотата и страха от тъмнината — обърна се той към пастора. — Какво искаше да кажеш с това?

— Общото мнение беше, че тя е отнела живота си — каза тихо Егерт, застанал неподвижно точно зад кръга светлина, хвърляна от фаровете на колата, сянката му погълната от тъмнината около него.

Мислите на Ари Тор се върнаха към полицейския доклад, в който се казваше, че смъртта на Йорун е злополука: удобно заключение. Местната клюка обаче беше на друго мнение — че е било самоубийство. Доста по-неприятно, но далече по-правдоподобно, помисли си той. Третата възможност — убийството, беше много по-смущаваща перспектива, но Ари Тор чувстваше, че не може да я изключи напълно. Не беше забравил думите на Хедин: че е нямало нищо, което да потвърди дали е било самоубийство, или убийство.

— Бог ми е свидетел — продължи пасторът. — Не мога да се накарам да оправдая самоубийството. Животът е свещен независимо от обстоятелствата, но може би мога да кажа… — Поколеба се за момент, преди да продължи несигурно: — Мога да кажа, че вероятно бих разбрал как се е чувствала. Предполагам, че заради това те доведох тук тази вечер, за да можеш да се поставиш на нейно място. Градско чедо си, също като нея. Не се ли чувстваш притеснен тук?

Ари Тор не отговори. Това, което изпитваше, беше много повече от притеснение, но не искаше да го признае на глас. Беше му студено, нощният въздух ставаше още по-леден от заобикалящата го тъмнина, която сякаш притискаше гръдния му кош, заплашваше да го задуши.

Но дори на такова изолирано място като Хединсфьордюр не цареше пълна тишина. Чуваше се далечният шепот на прибоя, приглушен, но непогрешим. Имаше чувството, че разбиващите се на брега вълни го зоват. Искаше му се да продължи да върви нататък в тъмнината, да види колко далече може да стигне.

Без да осъзнава, вече бе тръгнал, а пасторът побърза да го последва.

— Трябва да внимаваме. Не искаш да паднеш и да се удариш в тази тъмница — предупреди го Егерт със същия тих глас, така че прибоят почти заглуши думите му.

— Ами ако ти кажа, че не са били сами тук? — подхвърли Ари Тор.

— Какво имаш предвид? — попита пасторът с леко потрепващ глас. — Гудфина имаше син, разбира се — добави той.

— Нямам предвид Хедин.

— Тогава какво, за бога, искаш да кажеш? Не е нито моментът, нито мястото за истории с призраци.

— Това не е история за призраци — отвърна мрачно Ари Тор.

— Макар да звучи малко измислена. Призраците излизат ли на снимка?

Бяха близо до брега на лагуната, светлините на колата останаха далече зад тях. Беше почти невъзможно да се види нещо, затова Ари Тор напредваше бавно, съзнавайки, че вървят по път и от двете страни може да има стръмни насипи.

— Не ставай смешен — сопна му се рязко пасторът. Ари Тор реши да изложи фактите.

— Изскочи снимка на двете двойки с малкия Хедин в ръцете на младеж, по-скоро тийнейджър.

— Навярно някой, който е минавал — каза преподобният Егерт.

— Съмнявам се, че оттук са минавали много хора — хладно отбеляза Ари Тор. — И не на всеки ще бъде позволено да държи…

Не можа да продължи, защото пасторът го прекъсна:

— Хубаво, прав си, малко хора минават оттук. Но аз си спомням, че Делия дойде тук приблизително по същото време.

Стояха неподвижни. Ари Тор вече наистина започваше да чувства студа. Би предпочел да тръгнат веднага обратно към джипа. Но чакаше, защото искаше да даде възможност на пастора да довърши мисълта си.

— Коя е Делия? — попита той, предполагайки, че пасторът очаква въпроса.

— Няколко години по-стара е от мен. Баща ѝ беше фотограф, понякога снимаше и с филмова камера. Така и не отиде да учи нещо, след като завърши училище, не я интересуваше нищо друго освен снимането. Остана в Сиглюфьордюр и прекарваше повечето си време в правене на снимки и филми. Пое фотографското ателие на баща си, но работата замря, защото все повече хора се местеха да живеят другаде. Тя също замина на юг, а когато се пенсионира, се върна пак тук.

— И е посещавала Хединсфьордюр?

— Спомням си как веднъж ми каза, че е дошла тук специално за да прави зимни пейзажи. Точно така, сега си го спомням. Запознала се с Йорун. Може още да пази някои снимки, човек никога не знае. Иди да я видиш утре сутринта. А сега мисля, че трябва да тръгваме, какво ще кажеш?

Ари Тор кимна, после осъзна, че пасторът сигурно не го вижда.

— Да вървим — промърмори той. Егерт закрачи бързо към джипа.

Ари Тор понечи да тръгне след него, но спря за миг, обърна се и погледна пак фиорда и звездното небе, наслаждавайки се на красотата. В някакъв момент преди месеци беше дошъл до Хединсфьордюр в най-дълбоката зима, за да види северното сияние. Имаше късмета да хване тези нереални чудеса и няколко възхитителни минути беше стоял като вкаменен отстрани на пътя в абсолютно благоговение пред този природен феномен. Почти можеше да си ги представи сега.

Когато се обърна, пасторът беше изчезнал от поглед.

Знаеше, че Егерт не е много далече, но независимо от това и въпреки здравия си разум потръпна от страх. Не искаше да вика и да помоли пастора да го изчака. Не можеше да позволи да се разбере, че той, полицейският служител, се бои от тъмнината.

Тръгна бавно напред, после извади телефона от джоба си, за да се опита да използва светлината от екрана му. Но слабият лъч само направи заобикалящата го тъмнина още по-дълбока.

Най-лошото бяха фаровете на джипа. Безценни преди, когато бяха зад него, сега те го заслепяваха, не му позволяваха да разбере накъде води виещият се път.

Прекалено късно разбра, че е излязъл от настилката. Загуби равновесие и падна около метър надолу по насипа, стоварвайки се на студената земя. Докато падаше, инстинктивно беше стиснал очи и когато се озова на земята, ги отвори и видя, че гледа право в отвора на водопроводна тръба, минаваща под пътя. Благодари на щастливата си звезда, че не беше ударил главата си в нея. Изправи се с мъка на крака, насинен и изподран, с пареща болка в коляното. Покатери се обратно на пътя и закуца към колата. Този път успя да остане на платното и намери пастора, който го чакаше вече седнал зад волана.

— Чудех се къде си се дянал — каза той и погледна ръката на Ари Тор. — Какво, да му се не види, е станало с теб?

Ари Тор не беше забелязал струйката кръв, която течеше по дясната му длан. Беше я протегнал да предотврати падането и явно я бе одрал на камъните отстрани на пътя.

— Спънах се и паднах — отвърна кратко той.

Пасторът кимна, сякаш го беше очаквал. Пътуването обратно до Сиглюфьордюр мина в мълчание.