Ледена тишина

30

— Исрюн! — провикна се Ивар, когато тя отвори вратата на нюзрума.

Исрюн въздъхна, насочи се към него и успя да се насили да пусне една усмивка. Не ѝ хареса самодоволното изражение на лицето му, не че беше нещо необичайно.

— Има съобщение за теб — сопна ѝ се той. — Не знаех, че съм повишен в твоя секретарка.

— Съобщение? — попита тя нетърпеливо. — Какво е?

— Обаждане от дом за стари хора. — И после с излишно висок глас добави: — Искаха да знаеш, че стаята ти е готова.

Явно се надяваше да предизвика смях сред останалите колеги, но шегата му се провали.

— Какво имаш предвид?

— Обади се жена от дома за възрастни в Брейдхолт — ухили се той. — Някой си Никулас искал да се види с теб.

— Аха. Благодаря — каза тя и понечи да си тръгне.

— Не бързай толкова, Исрюн — каза той с известна неловкост в тона. Не притежаваше умението на Мартейн да се обръща към хората по име. — Кой е този човек? Да не е нещо, което пазиш само за себе си?

Тя завъртя отегчено очи.

— Работя по всякакви неща. Това е свързано с историята в Сиглюфьордюр, която Мария ми възложи да направя за допълнителния бюлетин — отвърна тя, наблягайки на името на главната редакторка. — По-добре да звънна на стареца веднага.

— Тя извади телефона от джоба си и си тръгна, лепнала го на ухото си, преди Ивар да има време да се оплаче.

— Точно така, Никулас ме помоли да ти звънна — отговори сестрата от дома за възрастни. — Преглеждал някакви стари вещи и попаднал на кашон с неща, които каза, че ти вероятно ще искаш да видиш. Няма смисъл да се опитваш да говориш с него по телефона.

— Може ли да ми изпратиш кутията? — попита Исрюн, хич не ѝ се пътуваше отново до Брейдхолт.

— Ами предполагам, че бих могла да я изпратя по някое такси, ако ти платиш сметката. Но си мисля, че Никулас наистина би искал да те види, стига да можеш да дойдеш да си я вземеш сама. Не е необходимо да стоиш дълго. Просто старецът няма много посетители.

Исрюн погледна часовника си. Сутрешната оперативка щеше да започне всеки момент. Може би щеше да успее да иде веднага след нея, стига да не се появи някакво развитие по случая с отвличането на детето.

— Ще направя каквото мога — каза тя и приключи разговора, после скролна надолу, за да намери номера на контакта си в полицията. Телефонът иззвъня два пъти, отсреща вдигнаха и незабавно прекъснаха връзката. Това беше вторият път в днешния ден, когато той категорично отказваше да приеме обаждането ѝ.

Едва-що седна и Ивар направи съобщението.

— Има официално изявление от полицията — каза той и замълча, за да се наслади на момента. — Съобщават подробности за човек, когото търсят във връзка със случая на отвличане.

Исрюн отвори широко очи от изненада.

— Кой е? — попита тя след ненужно дълго мълчание.

— Казва се Емил Тейтсон — отвърна Ивар с озадачен израз на лицето. — Трябва да имат солидни доказателства срещу него, след като публикуват името му. Предоставят дори снимката му.

Остави листа с изявлението и разпечатката от снимката на бюрото си, после се обърна към Исрюн.

— Какво имат да кажат приятелите ти ченгета? — рязко попита той.

Тя разгледа снимката, видя мъж, който не ѝ беше познат. Може и да го беше виждала преди, но не беше сигурна. Изглеждаше приятен млад мъж, облечен в раирана риза, усмихнат, с къса подстрижка.

— Не казват много — каза тя. — Ще имам нещо повече за теб в края на деня.

Дръпна прессъобщението и го прочете бързо.

— Този има ли криминални прояви? — усъмни се един от другите журналисти, мъжът от снимката определено нямаше вид на престъпник.

— Точно обратното — каза Ивар. — Завършил е финанси. Полицията не казва много, но аз направих бърза проверка на миналото му.

Исрюн се усмихна вътрешно, сигурна беше, че проверката на Ивар не е стигнала по-далече от натракването на името на човека в търсачката.

— Появи се в новините преди две години, когато приятелката му беше пребита — продължи Ивар, преливащ от важност. — Сигурно си го спомняте. Даде няколко интервюта и критикува полицията за бавното разследване.

Исрюн си спомняше много добре този разтърсващ случай.

— Жената почина наскоро — допълни тя. Ивар кимна.

— Беше ли случаят изобщо приключен? — попита той, въпросът беше насочен към Исрюн.

Сега вече тя беше на своя почва.

— Не. Така и не се стигна до сигурно заключение. Доколкото разбрах, подозренията бяха съсредоточени върху един човек, сега не си спомням името му, но винаги мога да го намеря в старите си бележки. Не беше споменат в медиите, срещу него нямаше веществени доказателства.

— Провери го, ако обичаш — помоли Ивар с неочаквана учтивост. — Не беше ли името Роберт, между другото? — добави той.

Исрюн порови в паметта си, но без успех.

— Не мога да си спомня. Защо питаш?

— Чух тази сутрин чие е отвлеченото дете — каза Ивар, мъркащ от гордост. — Може би ти също си чула?

Исрюн поклати глава, проклинайки вътрешно.

— Майката на детето е момиче на име Суна. Балерина е, живее в „Льосвалгата“ с мъж на име Роберт. Трябва да открием дали той има връзка с този Емил и трябва да го направим веднага.

Когато оперативката приключи, Исрюн мрачно седна пред компютъра си и се зарови в бележките си. Бързо намери името на мъжа, който беше на върха в списъка със заподозрените — всъщност беше единственият — свързан с нападението преди две години: наркоман и известен събирач на дългове.

Тя затвори очи и се опита да овладее гнева си.

По дяволите.

Името на мъжа беше Роберт.

Кратко търсене ѝ даде пълното му име, а националният регистър ѝ съобщи, че живее на „Льосвалгата“ заедно с партньорката си Суна и Кяртан, нейното момченце на година и половина.

Гаден начин да ти започне денят.