Ледена тишина

28

Накрая бяха заспали на дивана, изтощени от тревогите. Пронизителният звън на вратата измъкна Роберт от съня.

Главата го болеше, чувстваше, че настинката му се беше засилила през нощта. Щеше му се да бе поспал по-дълго, макар че спа забележително дълбоко, сякаш подсъзнателно се беше оттеглил в съня, за да се защити от травмите на реалния свят.

Едва минаваше осем. Събудила ги беше Хейда.

— Спяхте ли? — попита тя притеснено, затваряйки вратата след себе си, после влезе във всекидневната, където Суна тъкмо се разбуждаше.

— Мама и татко са на път от Испания — продължи тя, запълвайки тишината, защото Роберт не казваше нищо. — Хванали са полет днес през Лондон, доколкото разбрах.

Суна се огледа объркана, сякаш събитията от предишния ден внезапно нахлуха в ума ѝ. Втренчи се в сестра си, обзета от тревога.

— Къде е Кяртан? Намерили ли са го?

— Не мисля — отвърна Хейда с типичната си нетактичност и липса на съчувствие.

Роберт намери телефона си и видя, че няма пропуснати обаждания. Значи Кяртан не е бил намерен през нощта. Погледна Суна и поклати глава. Тя се свлече обратно с глава в ръцете.

Той незабавно набра номера на главния инспектор, който водеше разследването, но никой не отговори.

— Сигурна съм, че ще го намерят — каза Хейда и се намести на дивана. — Бреки ли го е взел? Винаги си имала лош вкус за мъже.

Роберт се престори, че не я е чул, отиде в кухнята и направи чай. Имаше нужда от нещо топло, с което да започне деня, и едва ли щеше да стигне далече без него.

Сестрите още си говореха или по-скоро Хейда говореше на Суна, когато той се върна с чаша чай за себе си и друга за Суна.

— Роберт — обърна се към него Хейда. — Може да е някое от старите ти приятелчета, от времето, когато взимаше дрога.

— Я престани — сопна ѝ се той остро.

— Все тая, трябва да се грижиш повече за семейството си, за да не стават подобни неща — настоя тя.

Думите ѝ бяха обидни. Роберт тресна чашата на масата и тъкмо се готвеше да ѝ каже да се разкара от апартамента, когато телефонът позвъни.

Всички млъкнаха. Роберт отговори.

— Добро утро, Роберт. Видях, че си ме търсил — чу се гласът на главния инспектор, после млъкна. — Още не сме намерили момчето, но имаме няколко много силни следи. Може ли двамата със Суна да дойдете незабавно в полицейския участък? Най-добре е да стане лично.

Роберт усети как пулсът му се учестява, бесният му ритъм прогони и последната частица душевно спокойствие.

— Веднага идваме — отвърна той.

Отказа категорично да позволи Хейда да дойде с тях, затова я зарязаха в апартамента и незабавно поеха към участъка.

Въведоха ги в същата стая за разпити като предишния ден. На масата имаше кана с вода и няколко стъклени чаши, съвсем в тон със старите столове с окъсана тапицерия и дървената маса, видяла и по-добри дни.

Роберт вдигна каната с вода към Суна, но тя поклати глава.

Той наля чаша за себе си.

— Трябва да са го намерили — каза тя и се усмихна. — Сигурна съм. Така ми се иска да го видя по-скоро.

— Не забравяй какво каза той по телефона, скъпа. Тогава не бяха намерили Кяртан. Нека не храним напразни надежди. Тези неща отнемат време.

— Какво, по дяволите, знаеш ти за тези неща? — кресна тя, внезапният ѝ гняв го свари неподготвен.

После отвърна поглед от него, сякаш решена да не казва нищо повече.

Главният инспектор дойде след малко. Изглеждаше уморен, не се беше бръснал и имаше кръгове под очите. Личеше си, че не е спал много.

Роберт почувства срам, той все пак беше успял да поспи. А би трябвало да прекара нощта в опити да помогне момчето да бъде намерено. Имаше много стари приятели в подземния свят, на които би могъл да се обади. Тези хора имаха ресурси, но дълбоко в себе си Роберт съзнаваше, че да търси тяхната помощ би означавало да поеме огромен риск. Беше загърбил тази част от живота си и нямаше никакво желание отново да се среща с нея, дори и заради нещо толкова важно като това.

— Напредваме добре — каза главният инспектор, опитвайки безуспешно да се усмихне.

— Къде е той? — веднага попита Суна.

— Не е намерен. Ние…

— Къде е Кяртан? — изкрещя Суна, внезапно скачайки на крака. С едно яростно движение помете каната с вода от масата и тя се разби на пода.

Главният инспектор изобщо не показа изненада.

— Нека останем спокойни, нали? — каза той с тон, показващ, че е виждал достатъчно много гневни изблици.

Суна се срина обратно на стола си, треперейки.

— Имаме силно подозрение чие дело е — каза спокойно той.

— Емил Тейтсон. Двайсет и седем годишен, с диплома за финанси, който работи — или е работил… за банка.

— Какво? Кой е този? — ахна Суна.

Роберт продължи да мълчи. Настинката му пречеше да диша правилно през носа. Имаше чувството, че всеки момент ще се задуши в застоялата атмосфера на стаята за разпити, в този изтърбушен жълт стол.

— Изглежда е излязъл от релси преди две години, след като жена му става жертва на жестоко нападение. След побоя тя остава в кома, но скоро след това умира.

— И защо смяташ, че той е взел Кяртан? — възкликна Суна.

— Както вероятно очаквате, проучвахме възможностите за няколко заподозрени, — заяви главният инспектор, явно с намерение да заобиколи въпроса на Суна — включително и бащата на момчето, който, както изглежда, няма нищо общо с това, а сега този Емил. Разгледахме записите от уличните видеокамери за наблюдение на „Логавегюр“. За нещастие две от трите не са работили, което е повсеместен проблем сега, когато апаратурата вече остарява. Както и да е, на едната от тях може да се различи мъж, който би могло да е Емил. След това успяхме да вземем записите от няколко частни камери от магазини на улицата. От там нататък всичко стана ясно. Емил беше лесно разпознат, държеше в ръце малко момче, което отговаряше на описанието на Кяртан.

Той спря, за да им даде време да осмислят новата информация.

— Къде е копелето? — поиска да знае Роберт.

— Живее с родителите си. Видели са го за последно вчера сутринта. Понякога изчезвал, казаха те, но накрая винаги се връщал. Съсипани са, естествено. Не бил на себе си, откакто жена му била пребита. Родителите ни казаха, че тя наскоро била забременяла, но детето било загубено при нападението. А сега и тя е мъртва.

Никой не продумваше. Суна се беше втренчила в дланите си.

— Изглежда е прекарвал много време с нея в болницата и е преживял огромен шок, когато тя накрая е починала — продължи главният инспектор. — Дълго време ходил на терапевтични сеанси при психолог, но от известно време престанал да се появява за часовете си. Правим всичко възможно да го открием. Родителите му не могат да повярват, че е отвлякъл дете. Казват, че е огорчен и гневен, но не могат да повярват, че може да стигне дотам да отвлече невинно бебе, а те го познават подобре от всеки друг, естествено. Така че сега е само въпрос на време да открием него и Кяртан.

— Пуснахте ли официално изявление в медиите? — попита Роберт.

— Скоро и това ще направим.

— Защо? — обади се Суна с отчаяние в гласа. — Защо Кяртан?

— Имаме определени теории — бавно отвърна главният инспектор. — Не съм готов да навлизам в тази тема сега, а и не ми е главен приоритет. Намирането на бебето е с предимство.

— Защо е взел Кяртан? — повтори настойчиво Суна. Роберт премести стола си по-близо до нейния.

— Нека сега да не мислим за това, скъпа. Главният инспектор се изправи на крака.

— Един от вас ще трябва да изгледа записа от видеокамерата, за да потвърди, че това наистина е Кяртан. Може ли това да си ти, Суна?

Роберт видя изражението на лицето ѝ или по-скоро празния израз, който казваше, че тя няма да е в състояние да го издържи — седеше напълно неподвижна, без да отрони и дума.

— Аз ще го направя — каза той.

— Добре. Ще изпратя човек, който да седи със Суна в това време.

След като приключиха с официалното разпознаване, главният инспектор не позволи Роберт да се върне при Суна, а го заведе в друга стая за разпити — още по-малка, мърлява и клаустрофобична от предишната.

Роберт изобщо не се съмняваше, че мъжът на кадрите държи Кяртан. Надяваше се Суна никога да не види тези записи. На пръв поглед бяха съвсем невинни, но в контекста на това, което беше известно на него, бяха истински зловещи.

— Предполагам, че не си обсъждал миналото си в подробности със Суна — попита главният инспектор, докато сядаше.

— Тя не знае нищо, нали?

— Не — отвърна Роберт, стискайки клепачи с надеждата, че главоболието, което започваше да пулсира в главата му, няма да стане по-лошо. Само то му липсваше сега при всичко останало.

— Разбираш, че ще се наложи да ѝ обясним връзката ти с Емил, нали?

— Нямам никаква връзка с този проклет човек — изръмжа Роберт.

— Тогава подозрението ни за връзка. — Главният инспектор смръщи вежди. — Ще изхождаме от предпоставката, че си невинен, макар аз да имам своите съмнения по въпроса, и то сериозни. Липсата на доказателства не означава, че си невинен като сълза. Е, сигурно е, че Емил очевидно не мисли така, и сега едно малко момченце изчезна. — Той млъкна и се намръщи още повече. — Длъжен съм да кажа, че стига да смятах, че истината ще помогне случаят да бъде решен, щях да разкажа цялата история на приятелката ти веднага. Но от уважение към нея — към нея, разбираш, нали, не заради теб — ще ти дам шанс да го обсъдиш сам с нея. Ще говоря отново с теб по-късно днес, за да видим какво е положението. А дотогава най-добре ще е да ѝ признаеш всичко, в противен случай ще се наложи аз да ѝ разкажа, със свои думи, защо точно нейният син е отвлечен от непознат.

Роберт не каза и дума, когато изскочи от стаята. Голите, студени стени на коридора сякаш се затваряха над него.

Помисли си за Суна, тази прекрасна жена, която му беше вдъхнала нов живот и нова надежда, надежда за по-добър живот и по-светло бъдеще.

Сега се страхуваше, беше сигурен, че мечтите му ще се превърнат в кошмар.