Ледена тишина

22

Томас беше поел нощната смяна, така че Ари Тор найсетне се наспа като хората и пристигна за сутрешната отпочинал. Из града започваха да се виждат хора, осмелили се да излязат от къщите си. Най-смелите или най-глупавите вече пренебрегваха риска от заразяване и излизаха на разходка в студения, свеж зимен въздух. Но нямаше приятни разговори по ъглите на улиците и магазините оставаха затворени. Хората продължаваха да избягват близък контакт при настоящите условия.

Тази сутрин Ари Тор и Кристин говориха по телефона.

— Добре си, нали, Ари Тор? — попита тя явно загрижена.

— Разбира се, а ти? Много ли си заета?

— Лудница е. Освен това се опитвам да поемам колкото може повече смени, знаеш, защото те няма. Чувствам се много самотна да вися вкъщи и да чакам да вдигнат карантината от Сиглюфьордюр.

— Скоро ще е, сигурен съм. Днес има много повече хора по улиците, отколкото вчера, всичко започва да се нормализира.

— Ще внимаваш, нали?

— Разбира се.

— И недей да се правиш на герой, чуваш ли ме, Ари?

— Обещавам.

Вероятността да наруши обещанието си беше много малка. Инстинктът му за самосъхранение се беше включил на пълни обороти и беше решил да не прави нищо освен най-необходимото. Най-добре се чувстваше вкъщи, но когато трябваше да застъпи на смяна, се опитваше да се потопи изцяло в документацията за Хединсфьордюр и да забрави за другите си делнични тревоги. Но проучването на случая с Йорун беше стигнало до застой.

Опитал бе да систематизира основните факти от разследването, така както бяха изложени в докладите. Заможна двойка от Сиглюфьордюр — Гудфина и Гудмундюр — решава да се засели в Хединсфьордюр през 1955 г. с надеждата да съживи запустелия фиорд. Йорун и Мариус, които от година живеят в Сиглюфьордюр и не са финансово добре, се преместват заедно с тях в къщата в Хединсфьордюр. Към края на 1956 или в началото на 1957 г. Мариус снима групичката им плюс неизвестен младеж, който държи бебето Хедин — ако бебето наистина е Хедин. Датата върху гърба на фотографията предполага, че детето на снимката е Хедин. Фиордът е изоставен отново през пролетта на 1957 г.

Ари Тор знаеше също, че преди да се преместят на север, Йорун и Мариус са имали син, роден някъде през 1950 г. Неспособни да издържат семейство, те нямат друг избор, освен да дадат детето за осиновяване. Ари Тор реши, че в онзи момент те не са получили никаква помощ от Гудфина и Гудмундюр, макар последните двама да са били доста заможни.

Няма информация къде е отишло детето, след като е осиновено, но трябва да е било на шест-седем години, когато е направена снимката, което изключва възможността да е младежът на фотографията.

Израснала в Рейкявик, Йорун не е свикнала с условията на север и според полицейските доклади ѝ било трудно да се справя със снега и изолацията.

Една вечер през март 1957 г., по време на силна снежна буря, тя изпива отрова и впоследствие умира. Признава според показанията на другите, че е сложила отровата в кафето си по погрешка. Общото мнение е, че тази версия на събитията е малко вероятна, теорията, че е било самоубийство, е много по-широко приета.

Беше случай, който по всяка вероятност никога нямаше да бъде решен. Напълно възможно беше дори първото разследване да е стигнало до правилното заключение: че Йорун е приела отровата по погрешка, колкото и невероятно да звучеше.

Ари Тор реши, че предложението на пастора да посети Делия фотографката, е добро. След като е пътувала до Хединсфьордюр, за да снима зимни пейзажи, и се е срещала там с Йорун, както преподобният Егерт смяташе, беше възможно тя да има някаква полезна информация.

Пасторът беше повторил предложението си, когато се разделиха след нощното посещение в Хединсфьордюр преди няколко дни, въпреки че Ари Тор се колебаеше дали е разумно да иде да я види, докато градът е още под карантина.

— Не се притеснявай за това — уверил го беше весело преподобният Егерт. — Делия е примряла от страх и с дни не е излизала от къщата си. Живее сама и няма никакъв риск да хванеш нещо от нея.

Пасторът му беше казал къде живее тя и тази сутрин по време на рутинния патрул, ако изобщо имаше нещо, заради което да патрулира, Ари Тор реши да почука на вратата ѝ.

Не му отне много време да намери адреса — малка безцветна къща, покрита с листове гофрирана ламарина. Гушеше се между много по-големи и внушителни сгради като деликатно цвете сред храсталак.

Ари Тор паркира джипа пред къщата. Завесите бяха спуснати и нямаше никакви признаци на живот. Когато се огледа, той забеляза, че в града като цяло липсват много такива признаци, макар че видя фигура, надничаща от прозореца на една от по-големите съседни къщи, която изчезна навътре веднага щом погледите им се срещнаха. Нямаше нищо по-подходящо от посещение на полицията, за да задвижи мелницата на клюките — освен, разбира се, посещение на линейка.

Натисна звънеца и зачака. Никой не отговори, затова потропа силно на вратата. Къщата беше толкова мъничка, че беше немислимо човекът вътре да не го чуе. Изчака още малко и тъкмо беше напът да се откаже, когато чу движение зад вратата.

— Кой е? — попита ясен женски глас, но вратата остана плътно затворена.

Той осъзна, че гласът идва от пощенската кутия.

— Кой е? Не искам никакви посетители — продължи гласът.

— Казвам се Ари Тор. От полицията съм.

— Върви си, млади момко — сопна му се тя. — Не искам никакви зарази.

Капачето на пощенската кутия хлопна.

Ари Тор не искаше да се предаде толкова лесно и почука отново, макар и не толкова решително, колкото първия път.

Капачето на пощенската кутия отново се отвори.

— Какво искаш? — попита Делия с не толкова враждебен глас този път.

— Преподобният Егерт ме посъветва да те посетя — отвърна той, говорейки с висок, ясен глас. Не му се искаше да се навежда, за да говори в отвора на пощенската кутия, защото беше сигурен, че посещението му вече бе привлякло достатъчно внимание от страна на съседите.

— Егерт? — Интересът ѝ сякаш се събуди.

— Точно така. Каза ми, че си ходила до Хединсфьордюр, когато още бил населен, за да правиш снимки.

— Егерт много дрънка — каза тя след кратка пауза.

— Това вярно ли е?

— Разбира се. И така, млади момко, искаш да видиш снимките, така ли?

— Много бих искал. Последва нова пауза.

— Не може ли да почака? Не ми се иска да прихвана тази зараза.

— В добро здраве съм и никога не съм бил близо до хората, които починаха — отвърна Ари Тор. — Ако има някой, който взема повече предпазни мерки от теб, то това съм аз. Не съм се срещал с никого освен с Томас през последните няколко дни, а и двамата сме добре.

— Ами Егерт? Не каза ли, че той те е изпратил да ме видиш? Не си ли се срещал и с него? — попита тя с явно подозрение в гласа.

На Ари Тор вече започваше да му писва. Нямаше никакво намерение да виси пред вратата ѝ цял ден, а и започваше да усеща студа.

— Да, разбира се. Срещнахме се вчера. Забравих да го спомена. Но той се зарадва да се запознае с мен и това говори достатъчно.

Делия изсумтя.

— Егерт е силен като вол. Като че над него бди някаква висша сила, това му е замаяло главата. Шокиращо е колко нехаен е към здравето си, вечно обикаля да види разни болни хора и никога не хваща дори и настинка — възмути се тя и веднага стана ясно, че на мястото на пастора тя щеше да се държи съвсем различно. — Но добре, след като не си бил в контакт с много хора, ще те приема на доверие. Но за бога, не се приближавай прекалено близо до мен.

Капачето на пощенската кутия отново хлопна и вратата се отвори.

Пред Ари Тор застана нисичка възрастна жена с посивяла къдрава коса. Беше елегантно облечена, все едно щеше да излиза, външният ѝ вид изобщо не подсказваше, че на практика през последните няколко дни е била затворник в собствения си дом.

— Аз съм Делия — представи се тя и с жест го покани да влезе във всекидневна, миниатюрна като самата къща.

Той имаше чувството, че пристъпва в антикварен магазин. Мебелите бяха стари, но от най-добро качество, макар да оставяха малко свободно пространство в стаята. Стените бяха покрити с тапет с флорален мотив, а полиците — пълни със стари книги и фотографски албуми, както му се стори. На всяка стена висяха фотографии — всички монохромни снимки от отминала епоха, вероятно правени от Делия и баща ѝ.

— Отдавна ли имаш тази къща? — попита Ари Тор, докато сядаше.

— Имаш ли нещо против да не сядаш толкова близо? — помоли го тя. — Ей там ще е по-добре — посочи табуретка в един ъгъл. — Човек никога не е достатъчно предпазлив, когато тази ужасна зараза коси наред.

Ари Тор не си направи труда да ѝ напомни, че заразата изобщо не „коси наред“, и повтори въпроса си.

— Къщата? А, да, отдавна е на семейството — отвърна тя.

Егерт му беше казал, че Делия е няколко години по-стара от него и сигурно трябва да е на около седемдесет и пет, но тя изглеждаше здрава и в отлична форма за възрастта си.

— Ти си този, на когото казват Преподобния? — попита го тя, когато той отново седна, но вече по-далече от нея.

Той пое дълбоко дъх и кимна. Дали някога щеше да се отърве от този прякор? Но имаше нужда от помощта на Делия, затова се постара да не показва раздразнението си.

— Завършил си богословие?

— Не — насили се той да ѝ се усмихне. — Но може би един ден ще се върна и ще завърша.

— Не мога да те почерпя с нищо. Нямах възможност да пазарувам — добави тя без никаква нотка на извинение в гласа. Просто съобщаваше факт, преди да се заеме за работа. — Значи искаш да разгледаш старите снимки от Хединсфьордюр?

Ари Тор пак кимна.

— Може ли да попитам защо? Не мога да си представя какво там би могло да бъде работа на полицията.

— Разглеждам стар случай, по моя собствена инициатива. Отчасти за да имам някаква работа, докато трае сегашната ситуация.

— Стар случай в Хединсфьордюр? — изненада се Делия. — Не си спомням там някога да е било извършвано престъпление.

— Спомняш ли си Йорун, която живееше там, когато си ходила?

— Да, спомням си, че тя отне живота си. Едва ли има нещо подозрително в това.

— Сигурна ли си, че се е самоубила? — попита Ари Тор. — Полицейският доклад казва друго.

— Разбира се, че се самоуби. Всички казаха така. Не помня каква причина посочиха, когато го съобщиха по вестниците, беше много отдавна. Бях на около двайсет тогава, почти дете — усмихна се тя при спомена.

— Мислиш ли, че все още пазиш… — започна той, но Делия продължи, все едно той не беше отварял уста.

— Знаеш ли, млади момко — каза тя тихо. — Никога не съм вярвала в призраци, но винаги съм била сигурна, че онази нещастна жена Йорун умря просто от страх.

Тя се приведе напред, сякаш за да наблегне на думите си, после замълча за момент. Ари Тор чуваше само тиктакането на големия стар часовник, изправен до стената във всекидневната, и виенето на вятъра навън.

— Не буквално, нали разбираш — добави Делия. — Тя просто се предаде и изпи отровата, за да не трябва повече да живее с призраците там.

Ари Тор се опита да потисне тръпката, която мина по гърба му.

— Какво те кара да мислиш, че е имало призраци?

— Ами той почти ми го каза сам, когато ги посетих.

— Казал ти? Кой ти е казал? Гудмундюр? Или беше Мариус?

— Не, момчето. Младежът.