Ледена тишина

31

Зимното слънце се бореше да пробие през облаците. Емил присви очи и заби поглед в тротоара. Радваше се на топлинката, донесена от някой случаен слънчев лъч. Беше му студено, но имаше много по-важни неща, за които да се тревожи. Беше тръгнал пеша към къщата на родителите си. Освен това беше сам, без онова хленчещо дете.

Безкрайният рев го подлудяваше, но не успя да намери начин да успокои бебето.

Въпреки всичко не беше направил грешка. Роберт беше отнел неговото неродено дете — детето на двама им с Билджа, така че в това, което беше направил, определено имаше справедливост. За миг Емил си беше представил, че това е неговото дете. Хрумнало му беше да вземе детето и да изчезне някъде.

Вървеше бързо по улиците в центъра на Рейкявик. Инстинктивно се държеше далече от бордюрите на тротоарите, явно привлечен от дърветата и храстите, които ограждаха градините — границите на местата, в които хората би трябвало да се чувстват в безопасността на собствения си дом. Билджа беше толкова сигурна, че е в безопасност в дома им — прекарваше вечерите си по пижама, потънала в учебниците си.

Наоколо нямаше други хора, а дори да е имало, Емил не забелязваше тяхното присъствие. Имаше достатъчно неща на главата си и всъщност работата му беше свършена само наполовина. Не можеше да е сигурен колко дълго ще издържи решимостта му, но омразата явно още го държеше. Сигурен беше, че Роберт е виновен за смъртта на жена му и беше решен, че той трябва да си плати за това. Емил не се страхуваше от последствията. Не беше положил истински усилия да прикрие следите си, като се изключи, че стоеше в сенките, за да си осигури пространството, от което имаше нужда, за да завърши това, което бе започнал.

Потърка буза и усети наболата брада. Може би трябва да отдели малко време да се обръсне, като се прибере вкъщи, ако има сили. Усмихна се при спомена как Билджа винаги се оплакваше, ако няколко дни не се обръсне. Призна пред себе си, че вече няма причина да го прави или да се грижи за външния си вид. Бяха му останали само родителите. Те пак ще го обичат безусловно дори когато им каже какво е направил. Щяха да разберат. Майка му щеше да го прегърне, прегръдката ѝ щеше да е топла и успокояваща, щеше да му каже, че накрая всичко ще се подреди добре, че никой няма да го обвини за това.

Слънцето отново се появи. Той спря за момент, вдигна лице към него и затвори очи. По-голямата част от студа си отиде.

Може би това, че взе дете от майка му, беше малко прекалено. После се сети за Билджа, както всеки ден. Единственото, за което избягваше да мисли, беше, че отмъщението му не е толкова сладко, колкото се беше надявал. Направи всичко възможно, за да отмъсти за нея, но не се чувстваше по-добре от това. Не беше го очаквал.