Ледена тишина

25

Суна отказваше да приеме, че Кяртан е изчезнал. Когато Роберт пристигна, тя пищеше с все сили, останала без дъх пред кафенето.

— Това не може да се случва — озъбила му се беше тя. — Не може да съм го взела със себе си тази сутрин. Не е ли с теб?

Роберт се опита да я убеди, че едва ли е отишла в центъра, бутайки празна количка.

— Не ме лъжи! Моля те, кажи ми, че е с теб! — умоляваше го тя с див, отсъстващ поглед в очите. После понечи да се втурне по улицата обратно към къщата им.

Той я прегърна и най-накрая успя да я убеди да седне с него в полицейската кола, където тя, изглежда, малко се поуспокои. Държеше ръката ѝ и правеше всичко възможно да е мил и да я ободри. Отсъстващият, отчаян израз на очите ѝ сякаш забиваше ножове в сърцето му, едва успяваше да се насили да я погледне в лицето.

Накрая, приела, че някой наистина е взел момчето, тя потърси подкрепа в него. И незабавно обвини себе си.

— Как можах да го оставя навън?

Въпросът не беше насочен към Роберт, но той се опита да ѝ обясни, че това е нещо, което никога преди не се е случвало в Рейкявик. Изобщо не би могла да го предвиди.

— Защо не наблюдавах по-внимателно количката? Защо? Роберт забеляза, че сестра ѝ Хейда побърза да изчезне.

— Тръгвам си — беше обявила веднага щом той се появи.

Съвсем в неин стил, помисли си той. Жена, която никога не беше поемала отговорност за живота си, която имаше навик да използва другите и не можеше да подкрепи дори собствената си сестра в подобен момент.

По времето, когато стигнаха полицейския участък, Суна бе спряла да се самообвинява и беше обърнала нападките си към бащата на момчето си.

— Бреки трябва да го е взел. Да го вземат дяволите! Как можа да направи подобно нещо? — Гласът ѝ се повишаваше, гневът ѝ нарастваше. Не направи никакъв опит да скрие чувствата си, изглежда се намираше в някакъв свой собствен свят. — Как можа да го направи? — крещеше тя. — Не можеше ли да се бори в съда?

Роберт я притисна здраво и каза първото, което му хрумна:

— Ще е добре, ако Бреки го е взел — изпусна се той и мигновено съжали.

Суна внезапно осъзна възможността изчезването да няма нищо общо с Бреки и че Кяртан сега може да е в ръцете на непознат. Това ѝ дойде в повече, тя млъкна, вцепени се и Роберт не успя да предотврати сриването ѝ върху студения линолеум на пода в полицейския участък.

— Сигурно е с Бреки — смънка той под нос.

Бяха в стаята за разпити с главния инспектор, който ги информира, че разследването е поверено на него. Опита се да ги убеди, че случаят е с абсолютен приоритет и скоро ще намерят бебето. Но Роберт беше сигурен, че в гласа на полицая се усеща нотка на съмнение, надяваше се само, че Суна не я е доловила.

Тя не реагира по никакъв начин, затова той пак ѝ прошепна:

— Сигурно е с Бреки.

Яростта на Суна избухна с нова сила.

— Намерихте ли баща му? А? Трябва да го намерите! — разкрещя се тя в лицето на главния инспектор.

— Имате ли причина да смятате, че може той е взел детето? — попита човекът бавно и премерено, сякаш не беше спешен случай.

Суна направи объркан опит да обясни битката за попечителството, в която се бяха въвлекли, като Роберт от време на време я прекъсваше, за да даде подробности за Бреки: телефонния му номер, адреса и къде работи. Колкото и да се питаха, и двамата нямаха идея кой друг би могъл да им има зъб.

— Обикновено не свалям очи от него — плачеше Суна. — Но той спеше. Не забелязах нищо необичайно. Никой подозрителен не се навърташе около него.

Главният инспектор помоли да му дадат телефонния номер на Хейда и изпрати полицай да я разпита и да разбере дали тя не е видяла нещо.

— И сте напълно сигурни, че нищо необичайно не се е случвало напоследък? — попита той накрая.

Суна поклати глава и погледна към Роберт.

Той мълчеше. Трябваше ли да спомене липсващите ключове, неканения гост и фигурата в градината? Веднага щом научи за отвличането на Кяртан и побягна като луд към кафенето, бе обзет от неприятно усещане. Теорията му можеше да обясни зловещото внимание, на което бяха обект, но той положи усилие да се убеди, че в това няма нищо вярно, прилошаваше му от самата мисъл, че такава възможност съществува. Овладя се за момент и обмисли положението, прецени предимствата и недостатъците и стигна до извода, че не си струва да се изложи на риска да загуби Суна.

— Нищо необичайно — отвърна той и ѝ се усмихна.

— Обаче аз загубих ключовете си — каза тя внезапно и той се стресна.

— О? — възкликна остро главният инспектор. Изразът на лицето му подсказа, че е ядосан. — Откраднати ли бяха? Имаше ли взлом?

Суна не знаеше какво да каже.

— Не, не мисля — отвърна, все едно това отговаряше и на двата въпроса. — Но Роберт смени ключалките, за да е сигурен.

— О? — възкликна инспекторът, сякаш това беше единствената дума, с която можеше да изрази учудването си. — Някаква специална причина да го направите?

Роберт почувства пронизващия му поглед. Сега трябваше да вземе решение. Да мълчи или да каже всичко? Последното, което искаше, беше да го хванат в лъжа. Замисли се достатъчно дълго, за да предизвика подозрение, както му беше ясно. Почувства отново настинката, която изцеждаше силите му.

— Станах и намерих задната врата открехната — призна той.

— Същата нощ, когато Суна загуби ключовете си. Навярно съм забравил да я заключа, вратата не се затваряше добре. Стара къща е. Но все пак се притесних, затова реших да сменя ключалките.

— Защо не ми каза? — попита напрегнато тя.

— Не исках да те тревожа, мила. Вероятно е случайност.

— Интересно — беше всичко, което главният инспектор каза, когато те излязоха от стаята.

Малко по-късно той отиде при тях да им съобщи, че са разговаряли с Хейда и че тя не е била в състояние да им даде друга полезна информация. Полицията вече разглеждала кадрите от камерите за видеонаблюдение в околността.

— Но още не сме успели да се свържем с бащата на момчето — съобщи им той.

Оставиха ги отново да чакат в стаята за разговори. Суна беше малко по-спокойна — мълчеше, загледана в празното пространство. Роберт не казваше нищо, чакаше, опитвайки да се успокои, че Бреки е взел детето. Смяташе за непростимо, че е отвлякъл момченцето, независимо колко мрачен изглеждаше изходът от спора за попечителството. Вече се страхуваше дори, че Бреки прави планове да измъкне Кяртан от страната. Реши, че вероятно го е обмислил предварително, сигурен, че не може просто да задигне детето от количката и да го занесе вкъщи.

Опита се да насочи мислите си в друга посока. Затвори очи и си представи океана — как седи в малката лодка далече от Вестфьордс, как се наслаждава на тишината и гладкото като огледало море. Беше толкова реално, че почти го подуши. Но въпреки всичко чуваше откъслечните ридания на Суна. Отвори очи, но избягваше да погледне директно към нея. Тя и без това беше в някакъв свой свят, притихнала в стола си, докато плачеше безмълвно.

Когато главният инспектор се върна, на лицето му имаше сериозно изражение. Това изненада Роберт, той избърса потта от челото си и нетърпеливо зачака какво ще им каже.

— Намерихме Бреки, той е горе, на север. Полицията в Акюрейри говори с него — съобщи им инспекторът, после направи пауза. — Пристигнал там рано сутринта, търсел си някаква временна работа, доколкото разбрах. Авиокомпанията потвърди, че се е регистрирал за полета, така че, както изглежда, не е бил в града, когато момчето е изчезнало. Сега проучваме други възможности.

Гласът му беше сериозен, насочи следващите си думи към Суна:

— Имаме психолог, в приемната е и иска да поговорите. Важно е да се погрижим за теб, докато чакаме. Момчето ще бъде намерено. Сигурен съм в това.

Суна кимна и излезе с главния инспектор от стаята, без да каже дума.

Скоро след това той се върна. Погледна Роберт право в очите.

— Така, смятам, че сега трябва да си поговорим само ние двамата — каза той, като затвори вратата след себе си.

От тона му Роберт разбра, че разговорът няма да е приятелски. Усети как отново го облива пот. Толкова изнежен ли беше станал вече, та се плашеше от полицията? Никога досега не му се беше случвало. Или просто настинката го измъчваше и го караше да се чувства слаб?

— Смятаме, че попаднахме на вярната следа — каза инспекторът и седна. — Познаваш ли човек на име Емил Тейтсон?

Беше въпрос от лека категория и Роберт се надяваше, че измъченото „не“, което успя да процеди, беше достатъчно убедително.

Истина беше. Не познаваше мъжа лично. Но знаеше отлично точно кой е. Спомняше си ясно интервюто, което беше прочел, и образът на младия човек се беше запечатал неизличимо в паметта му. За първи път Роберт изпита истински страх.

— Е, нека споделя с теб теорията, която разработих — каза главният инспектор.

След това Роберт седна навън в коридора да чака Суна. Разговорът с инспектора го беше разтърсил дълбоко. Далечни спомени и объркани минали кошмари се връщаха, за да го измъчват.

Накрая Суна се появи с психолога до нея.

— Отиваме ли си вкъщи, скъпа? — попита той.

— Да, моля те — отвърна тя, очевидно доста по-спокойна от преди, макар от изражението на лицето ѝ, от езика на тялото ѝ — от всичко в нея — да беше ясно, че е съсипана от тревога.

Вечерта доста напредна и навън вече беше тъмно. Суна седеше мълчаливо на дивана до Роберт. Той слушаше дъжда, прегърнал я през рамо. Малкият им апартамент се бе превърнал в студено, непознато място.

Избягваше да поглежда към часовника, предпочиташе да не знае от колко време момченцето го няма. Беше сигурен единствено, че го няма отдавна.

Целия ден Роберт не успя да си поеме дъх, да не говорим след разговора с главния инспектор. Не беше намерил време и да хапне нещо. Суна също не беше яла, доколкото му беше известно. Сега имаха време да седнат на масата, но осъзна, че няма никакъв апетит, а предположи, че и на Суна не ѝ е до храна.

Неговият свят се разпадаше пред очите му. Беше започнал нов живот, беше срещнал прекрасно момиче, беше направил дом с нея и бе станал втори баща на малкото момченце.

Опита се да мисли за лодката във Вестфьордс. Сега обаче това не беше толкова лесно — представяше си морето, но то вече не беше спокойно. Сега, когато затвореше очи, имаше чувството, че е в бурно море, а малката лодка газеше все подълбоко във водата.