Ледена тишина

49

Предположението на Исрюн, че скандалът ще принуди Лара да подаде оставка, но няма да се отрази сериозно на министър-председателя, се оказа вярно. Той остана твърдо на мястото си, както винаги любезен и благонадежден. Беше се съгласил на ексклузивно интервю по темата, но с друга телевизия, което никак не изненада Исрюн. Малко вероятно беше тя да е сред фаворитите на Мартейн, след като беше разкрила скандала.

Той се представи добре на интервюто, енергично заклейми действията на тези, които са пуснали слуховете, без да е особено критичен към Лара. С усмивка отрече, и то напълно убедително, да е имал каквото и да е участие.

Минаха две седмици. Журналистите и блогърите вече се интересуваха от други теми, както и широката общественост. Историята затихна от само себе си.

Исрюн чу да се говори, че Лара и Мартейн излизат, но нищо не бе потвърдено. Явно успяваха да се държат встрани от светлината на прожекторите. Несъмнено Лара щеше да продължи да стои до рамото на Мартейн и вероятно нямаше да понесе правни последствия за действията си, никой нямаше да я затвори зад решетките за това, че е пуснала слух.

Беше минала една седмица от последното посещение на Исрюн при лекаря ѝ.

— Здравей, Исрюн — каза той приятелски и стомахът ѝ моментално се сви на топка. Чакаше резултатите от магнитноядрения резонанс.

— Здравей — отвърна тя с толкова пресъхнала уста, че едва произнесе думата.

— Получих няколко снимки — усмихна се той. — Всичко изглежда добре.

Тя си пое въздух. Сърцето ѝ сякаш спря да бие за миг. Правилно ли беше чула?

— Моля? — Това беше всичко, което успя да изрече.

— Изглежда добре — повтори докторът. — Нищо не се вижда, никакви туморни образувания. Всичко се развива в правилната посока, Исрюн.

Продължиха разговора още няколко минути. Исрюн почувства еуфория, която не беше в състояние да опише. Макар да знаеше, че състоянието ѝ е непредсказуемо, това категорично беше добра новина.

През следващите дни се чудеше отново и отново дали да обсъди новината с родителите и колегите си.

Баща ѝ Ори най-накрая отстъпи и се обади на Ана, която още беше на Фарьорските острови. Исрюн се чу и с двамата, естествено всеки интерпретираше разговора им по свой начин. Но поне пукнатината между тях сега беше по-малка. Сигурна беше, че ще се съберат най-късно до лятото, но усещаше, че най-добре е да не разклаща лодката с новини за заболяване, което всъщност, изглежда, бе взело добър обрат. Реши засега да го запази за себе си.

Същата беше ситуацията и в работата. Какво би спечелила, ако ги уведоми? Не беше нещо, което изгаряш от желание да споделяш с всеки срещнат. В момента се конкурираше яростно с всички, за да получава най-добрите задачи, и беше сигурна, че не след дълго постът на редактора ще бъде неин.

Но всичко това бяха дреболии в сравнение с новините от лекаря. Имаше чувството, че върви във въздуха.

— Оптимист съм — бе казал докторът. И този път беше склонна да му вярва.

Роберт опита няколко пъти да се свърже със Суна, но тя така и не върна обажданията му. После, един ден, номерът на телефона ѝ вече беше изключен. Разбира се, той знаеше, че никога повече няма да успее да я спечели обратно, но си заслужаваше да опита. Не беше лош човек, не, наистина не беше лош човек или поне така продължаваше да си повтаря той. Виновни бяха единствено наркотиците, заради тях не беше разсъждавал трезво.

След като причината зад отвличането на детето стана публично известна — фактът, че Емил го е смятал за убиеца на приятелката си — общественото мнение обяви Роберт за виновен. Беше призован още един път в полицията за официален разпит, единствено за да бъде спазена процедурата, но всъщност за деянието му нямаше никакви доказателства. Щеше да бъде освободен по законите на правото, но никога нямаше да се освободи от спомена за кръвта, от спомена за бедното момиче Билджа, което умираше с години, след като той замахна и го удари.

Напусна Исландия, отказа се от образованието си, отказа се от всичко. Родителите му се държаха така, сякаш му вярваха, но той виждаше, че знаят истината.

Сега трябваше да опита да започне нов живот в чужбина, което беше лесно на думи, но не и на практика.

Кошмарите продължаваха да го преследват. Нощ след нощ, нощ след нощ.