Ледена тишина

12

Беше спокойна нощ.

Ари Тор имаше време на спокойствие да разгледа папката с материалите, донесена от Хедин, но когато усети че клепачите му натежават, реши да си отиде вкъщи, за да поспи малко. Трябваше да застъпи на смяна в полицейския участък по-късно през деня.

Томас го посрещна бодро, когато се върна в участъка.

— Добре дошъл обратно, синко — поздрави го весело той, но доброто му настроение изглеждаше малко насилено. — Събрах документите, които искаше — добави той, все едно угаждаше на своенравно дете.

— Документи? — изненада се Ари Тор.

— Точно така. Старите полицейски доклади за смъртния случай в Хединсфьордюр.

— Благодаря ти. Много любезно от твоя страна.

— В папка на бюрото ти са. А аз ще ти разкажа за… за Сандра.

— Сандра? — възкликна Ари Тор, чудейки се дали нещо не се е случило с възрастната госпожа.

Беше я срещал два пъти по време на разследването на стария писател в Сиглюфьордюр преди две години. Мила жена, много му помогна.

След като случаят приключи, продължи да я посещава редовно в дома за възрастни, ходеше поне веднъж месечно и бяха създали силно приятелство. Ари Тор нямаше свое семейство, така че старата Сандра до известна степен запълваше празнината със своята топлина и доброта. Посещенията при нея бяха като пътуване в отминала епоха, където нещата не бяха така отчайващо объркани.

— Откарана е в болница — каза Томас.

— Болница? — повтори изненадан Ари Тор. — Да не е хванала…? Дори не смееше да го помисли. Знаеше, че Сандра няма да живее вечно, но не беше готов да загуби толкова близък човек, не още.

— Казват, че е много малко вероятно — отвърна Томас. — Навярно е обикновена настинка.

— Говорих с онази журналистка снощи — съобщи му Ари Тор, нетърпелив да смени темата. Не искаше да говори за състоянието на Сандра, по-добре да се преструва, че всичко е наред. — Исрюн. Иска да ме интервюира за положението тук. Какво ще кажеш?

— Както ти решиш, синко — каза Томас за огромна изненада на Ари Тор.

Обикновено Томас предпочиташе да избягва светлините на прожекторите и винаги беше рязък в отношенията си с медиите.

Ари Тор се изненада, че цял ден Исрюн не му се обади. Нали каза, че тя ще му звънне? Може все пак да беше решила да не прави интервюто. Жалко, ако беше така, щеше да му е приятно да се обади на Кристин и да ѝ каже, че са го интервюирали от телевизията, нищо че щеше да е само по телефона.

Кристин му беше звъннала тази сутрин.

— Чух за сестрата, която е починала. Ужасно, нали?

— Да, наистина е ужасно.

— Ти… ти уплашен ли си?

— Не, не особено — излъга той. — Не е чак толкова зле, колкото го изкарват медиите, да знаеш. Съвсем лесно, е като спазваш необходимите предпазни мерки.

— Въпреки това, моля те, стой си вкъщи, доколкото ти е възможно.

— Няма значение дали съм вътре или не — отвърна той. — Навън и без това не се мярка жива душа.

Сега, седнал на бюрото си, започна да чете старите полицейски доклади, които Томас беше изровил за него. Но кратките, чисто фактологични изречения не му дадоха никаква нова представа за случая. Йорун беше умряла в една мартенска вечер на 1957 г., след като изпила миша отрова, сипана в кафето ѝ. В онази нощ времето било много лошо и когато симптомите започнали да се проявяват — с кървенето, типично за мишата отрова — нямало начин да повикат доктор. Всеки от домакинството потвърдил, че в къщата има миша отрова и че я държат в кухнята в буркан, който не се различава по нищо от буркана със захар. По времето, когато полицията и докторът пристигнали на следващия ден, Йорун вече била мъртва. Казала на семейството си, че по погрешка е сипала отровата в кафето си. Е, ако не друго, то поне свидетелските показания на всички съвпадаха по този въпрос.

Ари Тор буквално захвърли доклада, когато го завърши, не вярваше и на дума от прочетеното в него, макар да не се съмняваше, че записаното е точно информацията, която полицията е получила. Съмняваше се обаче в достоверността ѝ. Беше прекалено лесно и удобно решение на един труден случай. Но съзнаваше, че на полицаите е било много трудно да се справят с лъжите, след като никой от семейството не е бил готов да разклати лодката и тримата свидетели са разказали една и съща история.

Беше сигурен, че най-интересната част от доклада е в това, което липсваше в него. Лесно беше да се приеме, че в нощта на смъртта там не е имало друг освен Йорун, Мариус, Гудмундюр и Гудфина и разбира се, техният син Хедин, който по онова време е бил на десет месеца. Младежът от фотографията сякаш бе изчезнал яко дим — изобщо не се споменаваше за него.

След кратко търсене Ари Тор намери номера на председателя на Сиглюфьордюрското общество в Рейкявик. След един телефонен разговор вече разговаряше с мъжа, организирал вечерта на снимките. Представи се, но не като полицейски служител, а по-скоро като човек, който се интересува от определена фотография. Мъжът не се изненада, само попита от коя точно.

— Групова снимка е, направена в Хединсфьордюр — обясни Ари Тор. — Две жени, един… — започна той, но веднага беше прекъснат.

— Да, да. Помня я добре. Не виждаме много снимки от Хединсфьордюр. Беше снимка на Гудмундюр и Гудфина от Сиглюфьордюр. Върнаха се в града, след като опитаха да се занимават със земеделие в Хединсфьордюр. Стана точно след онзи фатален случай там, ако си спомням правилно. — Мъжът понижи глас, когато спомена смъртта.

Ари Тор го изчака да продължи.

— Ти роднина ли си им? — попита мъжът.

— Не, но познавам сина им. Чудех се откъде е изскочила тази снимка?

— Значи познавате Хедин? — възкликна мъжът, но не изчака за отговор. — Свестен човек е.

— Бяха уважавана двойка, нали? — подхвърли Ари Тор. — Имам предвид Гудмундюр и Гудфина.

— Ами… Гудмундюр хич не беше лесен. Никой не искаше да влиза в спор с него. Но се справяше добре сам. Започна с риболов, като беше съвсем млад, после дори завъртя и фирма. Да го кажем така: беше достатъчно богат, че да си позволи да направи грешката с онази авантюра в Хединсфьордюр. Въпреки че, по мое мнение, това си беше доста скъп начин да сбъркаш. Навярно е имало някакви фантазии за очарованието на самотата, за красотата на пустия фиорд, такива ми ти работи. Оттогава никой не е живял в Хединсфьордюр.

— А жена му?

— Тя беше от Рейкявик. И двете бяха оттам — тя и сестра ѝ.

Сестрата, тази, която умря. Не мога да си спомня името ѝ…

— Йорун — подсказа Ари Тор.

— Точно. Йорун. Спомням си, че името на мъжа ѝ беше Мариус, снимката дойде от него. Предполагам, че двете сестри много са си приличали и че и двете не са били възхитени от онзи тесен, тъмен фиорд. Не е живот, подходящ за всеки. И тя изпива отровата, Йорун де.

— Това сигурно ли е? — попита Ари Тор.

— Ами… доколкото си спомням, но вече остарявам, знаеш, това беше обяснението, дадено навремето. Не мисля, че имаше някакви съмнения. Можеш да си представиш колко трудна трябва да е била зимата на подобно място, без електричество. Всъщност там никога не е имало електричество, и телефон няма. Достатъчно трудно беше дори в Сиглюфьордюр, аз се преместих на юг доста отдавна, за да бъда по-близо до семейството си — каза мъжът със съжаление в гласа.

— Каза, че снимката била на Мариус, той не почина ли преди време?

— Да. Преди две години. Мина доста време, докато брат му прегледа всичко. Миналата зима се свърза с нас, всъщност свърза се медицинска сестра от дома за възрастни, където той живееше тогава. Каза, че Мариус е оставил на брат си две кутии със стари фотографии от града и той иска да ни ги подари. Включихме ги в нашата колекция и показахме някои от тях на вечерта на снимките онзи ден. Ще се изумиш колко много хора от тези стари фотографии могат да бъдат разпознати — добави щастливо той.

— Имаш ли телефона на брата на Мариус?

— Съжалявам, нямам го. Но знам как се казва домът, може да опиташ да се свържеш с тях. — Последва пауза и после мъжът прочете името на дома за стари хора. — Мисля, че старчето вече е над деветдесетте. Името му е Никулас Кнутсон.