Ледена тишина

14

Исрюн седеше изтощена в нюзрума и гледаше вечерните новини на големия екран с колегите си.

Беше традиция да гледат новините заедно в края на деня, готови да отговорят, ако звънне някой недоволен — обикновено имаха по няколко такива обаждания всяка вечер — после следваше кратка сбирка, по време на която обсъждаха събитията от деня.

Първият материал на вечерните новини беше нейният. Според полицейския ѝ източник имаше подозрения, че Снори Елертсон е бил прегазен умишлено.

Нямаше начин да не споменат името на починалия в репортажа. Мария бе взела решението, че името само по себе си е новина, тъй като разглеждаха вероятно убийство, а жертвата беше едновременно син на уважавана политическа фигура и стар близък приятел на настоящия министър-председател. Беше обосновала разкриването на името с думите, че зад нападението може да стои политически опонент, който иска да навреди на правителството или дори лично на Елерт. Исрюн не си беше позволила да отиде чак толкова далече, че да спомене това доста свободно предположение в своя репортаж. От друга страна, източникът ѝ не беше изтъкнал причина защо точно полицията не разглежда инцидента като случаен.

Разбира се, тя говори с полицията и посети мястото с оператор. Нямаше много за гледане, но трябваше да има някакви снимки за вечерната емисия. Реши да покаже внимание към семейството и не звънна нито на родителите на Снори, нито на сестра му. Предпочете също да остави министър-председателя на спокойствие за момента. Познаваше слабо Мартейн, както повечето журналисти, и планираше да види дали няма да може да поговори с него или преди, или след заседанието на правителството на следващия ден.

След забързания ден тя с внезапно смущение осъзна, че напълно е забравила да се обади на полицая в онова градче на север, за да се осведоми за развитието на историята с вируса. Вероятно не беше станало нищо особено и историята бе на приключване. Но подобни драматични събития винаги привличат интерес и добрият журналист всеки ден трябва се старае да открива нова гледна точка. Наистина непростимо беше, че забрави. Влезе в една от стаите за интервюта и звънна в полицейския участък на Сиглюфьордюр, използвайки очукания си стар мобилен. В перото за разходи на отдела нямаше достатъчно пари, за да се осигурят последна марка телефони на новинарския екип.

— Полицията — отвърна рязък глас след няколко иззвънявания. Исрюн го разпозна.

— Здравей, Ари Тор, обажда се Исрюн. От новинарската емисия — добави тя след моментно неловко мълчание.

— Да, знам — сопна се той. — Какво стана с интервюто? Получих зелена улица за него.

— Благодаря, страхотно. Ами… — поколеба се тя, преди да продължи, решавайки бързо — и не за първи път — че една дребна лъжа е по-добра от истината. — Не стана за днес… –

„Не стана за днес“, това звучеше по-добре, отколкото да признае, че е забравила.

— Значи изобщо няма да стане?

— Със сигурност ще стане. Но ще ти звънна утре, ако е удобно? Смяната ми вече почти свърши, а имаме нужда от време, за да уредя записа.

— Няма проблем — увери я Ари Тор с доста по-любезен тон.

— Но докато и без това си на линията, кажи каква е ситуацията в момента? Не си се заразил, нали? — попита тя, докато вадеше химикалка от джоба си и се протягаше за лист хартия от масата. Ако се появеше нещо ново, щеше да го предаде на колегите от късната смяна.

— Не, няма такова нещо. Взимам мерки — отвърна той. — Единственият човек, който виждам в момента, е моят главен инспектор.

— Хубаво. Надявам се да си там сутринта.

— Така смятам.

Исрюн се надяваше отговорите му в интервюто на следващия ден да не са толкова кратки. Реши да побутне малко разговора, за да види дали няма да може да събере малко полезна информация, върху която да се разпростре утре. Но знаеше, че трябва да е внимателна. Неведнъж бе подхващала обещаващ разговор, преди да започне записът, само за да види как интервюто ѝ се проваля, защото интервюираният човек започва да се колебае и да заеква. Понякога хората сякаш нямат представа как да повторят пред камерата казаното само преди миг, докато са си бъбрили свободно без включена камера.

— Кажи ми какво основно прави полицията в такова малко градче? — попита тя.

— Не много.

— Какво има пред теб в момента? Той замълча за миг.

— Точно сега убивам малко време, като разглеждам стари доклади.

— Стари доклади? — в гласа ѝ липсваше ентусиазъм. — Нещо вълнуващо?

— Търся решение на нещо, станало преди петдесет години: смъртта на млада жена в Хединсфьордюр. — Тонът му стана по-сериозен. — Но това е само между нас, нали? Стар случай е, който няма нужда да се озове в новините.

— Няма да е новина, докато не го разрешиш — отвърна тя учудена, че въпреки всичко изпитва любопитство. — Ще звъннеш първо на мен, като стане, нали?

— Ами… да. Но не очаквам нищо особено. Не си въобразявам, че ще открия какво наистина е станало или че ще има причина да го съобщаваме на медиите — отвърна той тихо.

— Стари случаи като този винаги са популярни. Хората обичат да виждат, че накрая справедливостта тържествува, такива ми ти работи. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Да, знам — промърмори Ари Тор.

— Можем да направим специално предаване, ако разрешиш мистерията — каза тя, опитвайки се да апелира към суетата му, без да мисли сериозно да спази обещанието си.

— Може и да стане интересно — съгласи се той.

Беше захапал въдицата. Сега само трябваше да навива внимателно кордата.

— Кажи с две думи какъв е оня случай? — попита тя, преструвайки се, че изобщо няма интерес. — Трябва да бързам. Последната оперативка ще започне всеки момент — добави тя, за да подбутне малко разговора.

— Става дума за нещо, станало наблизо. Млада жена изпила отрова в Хединсфьордюр през 1957 година или е била отровена.

— Хединсфьордюр? Никой не живее там, нали?

— Не, вече никой, но едно време са живели. Тази жена е една от последните. Били петима. Две двойки и бебето на едната от тях, родило се там. И човекът още си е жив и здрав. Всички останали са мъртви.

— И защо го разследваш?

— Преди няколко дни се появи фотография, навярно направена зимата, преди смъртта на жената. На снимката има младеж, когото никой не може да разпознае. Това поставя някои въпроси във връзка със смъртта на жената.

— Любопитно — съгласи се Исрюн. — И ти мислиш, че има възможност да разследваш сега? Не си представям, че са останали много хора, които да разпиташ след петдесет години.

— Вярно е… Но да видим. В Рейкявик има един старец, братът на един от хората, живели там, ще ми е интересно да си поговоря с него. Получил е в наследство тази фотография заедно с още доста други от брат си. Но това ще трябва да почака.

Сега Исрюн видя през остъклената преграда, че последната оперативка наистина всеки момент ще започне. Тези срещи ставаха, докато хората бяха още по бюрата си или вече на крак към вратата, и бяха много кратки, поради което човек лесно можеше да ги пропусне, ако закъснее дори с минутка.

— И защо? — любопитството ѝ надделя над желанието да бъде навреме за оперативката.

— Старецът е деветдесетгодишен и слухът му е толкова зле, че не иска да говори по телефона. Но умът му още сече като бръснач или поне така ми казаха. Ще ида да го видя следващия път, като сляза долу на юг, ако изобщо някога излезем от тази карантина! — Зад безгрижието на тона му прозираше твърда решителност.

Исрюн се готвеше да приключи разговора, когато Ари Тор внезапно зададе въпрос:

— Чудя се дали би намерила време да идеш да поговориш с него? Едва ли ще ти отнеме повече от няколко минути. Живее в старчески дом там. Бих го направил и сам, но разбира се, не мога да пътувам на юг при дадените обстоятелства.

— Всъщност нямам… — започна Исрюн, но премисли. Хич нямаше да е зле да има полицай, който ѝ дължи услуга. — Ще видя дали не мога да отскоча утре, ако ми остане време.

Записа си името и адреса на възрастния мъж, добави до тях номера на мобилния на Ари Тор, за да може да се свърже лесно с него за интервюто, и приключи разговора.

По времето когато влезе в нюзрума, оперативката беше свършила. Тя взе палтото си, отбеляза напускането на работното място с електронната си карта и излезе в студа на мрачната вечер без дума към някого.