Невидим

1

Този път го знам, знам го с онази сигурност, която ме кара да се давя от паника, сграбчва сърцето ми и го усуква, докато го изтръгне от мястото му. Този път закъснях твърде много.

Този път е твърде горещо. Този път е твърде светло и има прекалено много дим.

Домашната аларма пищи, но това не е предупредителното бибипкане, а пронизителният вой, който казва: спукана ти е работата, ако не изчезнеш веднага. Нямам представа от колко време продължава, но вече е твърде късно за мен. Горещината бълва като от фурна от четирите ъгъла на спалнята ми. Ужасният черен дим пърли косъмчетата в носа ми и задръства дробовете ми. Оранжевите пламъци се извиват по тавана над мен, танцуват над леглото ми в едва ли не ритмично и присмехулно стакато, подскачат и пукат, сякаш това не е огън, а отделни пламъци, които действат като едно; всички те с движенията си нагоре и надолу, с разпръскването и кискането си, с бавното си приближаване искат да ми внушат: този път е твърде късно, Еми…

Прозорецът. Още има шанс да скоча вляво от леглото и да хукна към прозореца, единствената част от стаята, която все още е достъпна. Вратът ме притиска в ъгъла, предизвиква ме: давай, Еми, бягай към прозореца, Еми…

Това е последният ми шанс и го знам, но не искам да помислям какво ще се случи, ако се проваля — ще трябва да започна да се подготвям за болката. Ще боли само няколко минути, агонията ще бъде ужасяваща и кошмарна, но след това горещината ще съсухри нервните ми окончания и ще престана да усещам или, още по-добре, ще умра от отравяне с въглероден окис.

Няма какво да губя. Не е останало време за пилеене.

Пламъците достигат до бархетната ми завивка, щом опирам крака в пода, изтласквам се от матрака и изминавам една-две-три-четири стъпки до прозореца. От гърлото ми се изтръгва изпълнен с паника момичешки писък, както когато с татко играехме на гоненица в задния двор и той ме доближаваше. Привеждам рамо и се блъсвам в прозореца, същия този прозорец, специално изработен така, че да не се чупи, алармата пищи, пламъците приближават лакомо и с грохот, а аз се удрям в прозореца и падам обратно в бушуващата горещина. Казвам си: дишай, Еми, поеми отровата, не допускай пламъците да те убият, ДИШАЙ…

Дишай. Поеми си въздух.

— Проклятие — изричам в тъмната си спалня, в която не бушува пожар. Очите ми смъдят от пот и аз я попивам с тениската си. Добре знам, че не бива да се размърдам веднага; оставам неподвижна, докато пулсът ми се нормализира, докато дишането ми се успокои.

Поглеждам към радиочасовника и флуоресцентно червените квадратни числа ми показват, че е два и половина.

Проклети сънища. Мислиш си, че си постигнал нещо, не спираш да се стараеш и си казваш, че си по-добре, налагаш си да си по-добре, поздравяваш се, че си по-добре. След това затваряш очи през нощта, потъваш в страната на ужасите, а съзнанието ти те потупва по рамото и ти казва: „Познай какво? НЕ си по-добре“.

Изпускам финална въздишка и се протягам към лампата. Светвам я и пожарът е навсякъде. Превърнал се е в тапет: многобройните снимки, заключенията по случаите и докладите на детективите красят стените на спалнята ми, жертви на пожари из Съединените щати: Хоторн, Флорида. Скоки, Илинойс. Сидър Рапидс, Айова, Плано, Тексас. Пиедмонт, Калифорния.

И, разбира се, Пеория, Аризона.

Общо петдесет и три на брой.

Движа се покрай стената и бързо ги оглеждам един по един. След това се отправям към компютъра и започвам да отварям имейлите си.

Петдесет и три са тези, за които аз знам. Несъмнено има и още.

Този тип няма да спре.