Невидим

40

Спирам в сенките на някакви дървета на Пенсилвания авеню Нортуест, бризът вее косата ми, туристите крачат лежерно по тротоарите, а работещите се провират между тях на път към дома. Притискам с ръка дясното си ухо, за да чувам по-добре с лявото потока от думи за откритията, до които е стигнала Софи Таламас.

— Случило се е в петък — съобщава тя. — Името на жертвата е Чарлс Дейли. Бил е продавач на обувки и е живеел в Лейкуд, предградие на Денвър. Бил е открит мъртъв в спалнята си, където е възникнал пожарът. Знам, че ще ме попиташ за разположението на леглото, но още не съм установила това.

Кимам през цялото време, въпреки че не може да ме види.

— Звучи като нашия субект — съгласявам се. Но…

— Какво „но“?

— Обикновено убива по двама души на всяко място, до което пътува — уточнявам. — Само един случай ли имаш в Лейкуд?

— Ами… точно в това е работата — отговаря тя. — Краткият отговор е да, един случай. Всъщност очаквах да открия и втори пожар в района, както сама каза. По тази причина поразширих търсенето си. Струва ми се, че открих втория. Въпреки че малко се различава.

— По какво се различава?

— Има две жертви, не една — казва Софи. — Всичко останало е същото. Пожарът в спалнята, случайното възникване — но жертвите са две. Лутър Фигли и Тами Дъфи. Живеели заедно в къща в Гранд Айлънд, Небраска.

— Небраска? Колко е далече от Лейкуд, Колорадо?

— На около шестстотин и четирийсет километра. Шест часа шофиране с кола. Но има логика, Еми. Лутър и Тами са били открити мъртви в Небраска два дни преди убийството в Денвър — сряда, пети септември. Ако хипотезата ти, че субектът живее в Средния запад, е вярна, би могъл да поеме по междущатска магистрала 80 на запад до Денвър. Гранд Айлънд, Небраска, е точно по път по I-80.

Обмислям това.

— Значи е карал, да кажем, от Илинойс или от мястото, където живее, по I-80. В сряда спира в Гранд Айлънд, Небраска, и убива тези двама души, Лутър и Тами. Това му осигурява достатъчно време да стигне до Денвър в петък и да убие продавача на обувки.

— Точно така. Ти беше права, Еми. Поел е на убийствения си поход след Деня на труда. Ти беше напълно права.

Може и да е така, но никой на висок пост не ми вярва. Току-що двама независими патолози криминалисти и заместник-директорът на ФБР ми бяха заявили, че съм в абсолютна грешка. Цялото ми проучване беше обявено за глупост, а правомощията ми бяха отнети.

— Как мина при Дикинсън днес? — пита тя.

Опитвам се да открия точните думи.

— Още не се знае.

— Не можем да спрем сега, Еми. Трябва да заловим този тип.

От нейната уста в божиите уши. Или в Дикинсъновите уши. Тя е права, разбира се. Не мога да спра сега. Защото и той не спира. Но как да го направя?

Как ще успея да продължа това разследване?