Невидим

103

При пристигането ни на летището в Портланд сме посрещнати от ескорт на ФБР и силен дъжд. С Мери и Дени слизаме от самолета, забързваме към една от колите и шофьорът — агент от ФБР от отдела в Питсбърг на име Гети — бързо потегля.

Мери поглежда през обляния от дъжд прозорец.

— Сигурни ли сме, че никой не знае къде се намираме? — пита ме тя.

Обръщам се към нея.

— Много внимаваме за това. Само четиримата агенти, които ни охраняват, ти, аз и агент Букман са наясно с местоположението ни.

— Само това? Никой друг?

— Никой друг. Опитай да се отпуснеш. Не те бива много да стоиш на едно място, нали?

— О, господи, не — отвръща тя. — Баща ми казваше, че никога не се спирам, че все се захващам с нещо. Казваше, че приличам на работна пчеличка. Жужеше присмехулно, когато минаваше покрай мен.

Колата ни отбива към кабинката за билети на излизане от летището. Мери извръща глава от прозореца и се навежда. Опитва се да се държи нормално, но страхът ѝ е непогрешим.

Странно е да я гледам такава, защото има впечатляваща външност, малко по-висока от мен, със стегната фигура като на състезател по бягане или колоездене. (Каза ми, че тренировките ѝ помогнати да пребори алкохолизма, заместили потребността ѝ да прави нещо.) Косата ѝ е светлокестенява и права, с проста прическа и дължина точно под ушите. Състоянието ѝ в момента, ужасните синини, бледостта и огромната превръзка на носа ѝ ми пречат да преценя доколко е привлекателна. Превръзките, които крепят шината на носа ѝ, минават през средата на лицето ѝ.

Дъждът плющи по колата, докато се включваме в движението на пътя. Надявам се да се успокои и дори евентуално да заспи.

— И никой друг не знае къде сме? — пита отново тя. — Само четиримата охранители, агент Букман, ти и аз?

— Точно така, Мери. Честно.

— Той, така или иначе, не би ме последвал. Нали? — Тя се обръща към мен.

— Не мисля, че би го направил — казвам. — Просто вземаме предпазни мерки.

Един SUV ни задминава отляво и Мери отново се навежда да прикрие лицето си. Този път забелязва, че съм я видяла.

— Съжалявам — промълвява.

— Подлудяваш се — слагам ръка върху нейната. — Никой не знае, че си тук. Честно.

Влизаме в Канън Бийч, Орегон, под прикритието на нощта и се движим по тясна уличка на по-малко от петдесет метра от Тихия океан. Свалям прозореца и вдишвам влажния солен въздух. Това не е ваканция, но за миг ме изпълва такова усещане. Минаваме покрай някакви курортни комплекси, след това покрай смесени магазини, ресторанти и павилиончета за сувенири, всичките затворени, тъй като е три през нощта.

Мери става все по-напрегната с приближаването на дестинацията ни. Смъква се ниско на седалката, така че никой да не може да я види отвън — не че отвън има някой в този час на нощта. Но на мен ми е лесно да разсъждавам логично. Не на моя гръб е изрисувана мишена.

След това свиваме надолу по пътя в посока, противоположна на океана и силно осветените витрини на магазините по тясна, криволичеща алея и стигаме до колата и двама души, облегнати на нея, които ни чакат. Те се изправят, щом ни забелязват. Предполагам, че това са щатските шерифи от Портланд.

Мери протяга ръка, аз я хващам и сключвам пръстите си около нейните.

— Тук ще сме в безопасност — уверявам я.

Изведнъж някаква порта, която дори не съм забелязала, се отваря навътре. Шерифите влизат в колата си, а ние поемаме след тях по стръмна извита, павирана алея, която води към хижата.

И двете коли отбиват към посипаната с чакъл зона за паркиране в западната част, осветяват къщата с фаровете си, а в светлината се виждат различни насекоми. Цялата хижа е направена от черешово дърво и всъщност е доста голямо ранчо. Около него има малък двор, но отвъд него сме заобиколени от тъмнината на нищото — от склон, убедена съм в това, макар мракът да е непрогледен. Намираме се на върха на хълм. Беше точно както го беше описал Джим Деметрио: за да се добереш до хижата, трябва да минеш по павираната алея право в ръцете на федералните или да се изкатериш по склона на планината.

Щатските шерифи слизат от колата си и претърсват хижата, преди ние да влезем. На предните седалки в колата ни Дени и шофьорът, специален агент Норм Гети, чакат търпеливо.

— Къщата е добре подсигурена — съобщава Гети. — Има предна и задна врата, всяка със секретна брава с блокиращ механизъм. При отварянето на всяка врата се чува звънене, а ако алармата е включена и бъде активирана, звукът ще се чуе от другата страна на Тихия океан. — Той посочва към къщата. — Цялата сграда е оградена от охранителни камери и сензори за движение, а пред предната врата има и допълнителна камера и можем да следим всичко оттук. — Той се обръща към нас и ни показва айпад, видеомонитор, чийто екран е разделен на четири и показва изображения от четири различни камери. — Напълно безопасно е — уверява ни.

— Хайде да слизаме — обръщам се към Мери. — Всичко е наред.

Измъквам се от страната на Мери, още стиснала ръката ѝ, и вдишвам мекия влажен въздух, изпълнен с миризмата на океан, донесена от лекия бриз. Наистина се намираме на върха на хълм, но имам чувството, че това е по-скоро остров, отколкото планина. Мястото, на което се намираме, е около декар, може дори и по-малко, и по-голямата част от него е заета от хижата и посипаната с чакъл зона за паркиране. Тревата около постройката е съвсем малко, следва стръмен склон от всички страни, ограден отвсякъде. Приближавам към оградата от източната страна и надниквам надолу към нищото.

— Там долу има само гъсти храсталаци и дива растителност — обяснява агент Гети. — Би му се наложило да изкатери цяла планина и да премине през непреодолими препятствия. Дори и да успее, би се изправил пред ограда с височина метър и половина, увенчана с бодлива тел. Единственият път към хижата е по павираната алея, през нас, през камерите и сензорите за движение, които ще ни предупредят за присъствието му много преди да стигне до вас.

Мери кима с глава.

— Наистина изглежда безопасно — признава тя.

Аз стисвам ръката ѝ.

— Абсолютно — съгласявам се, като се опитвам да убедя и двете ни.