Невидим

104

Отвътре хижата е просторна и обновена. Има голяма дневна с дървени подове и тоалетна зад помещението, кухня с доста прилични размери и ламинирани плотове, две спални с баня помежду им, достъпна и от двете, в задната част на къщата.

Стаята, в която съм аз, има две единични легла, предполагам за двете дъщери на Джим Деметрио. Не знам нищо за живота му, но на снимките в рамки на бюрото виждам Джим на малко по-млада възраст с жена си и двете им дъщери на десет-единайсет години да махат към фотоапарата от някаква лодка, а на друга снимка четиримата са облечени официално по някакъв повод. Спя в нечия стая, което винаги ме кара да се чувствам неспокойна и не добре дошла.

Събираме се обратно в дневната, която с обзаведена като ловна хижа с еленова глава, закачена на стената, меча кожа, постлана в средата на стаята, и еленови рога над плота, от които висят на дръжките си чаши за кафе.

— Това май ще свърши работа — казва Дени.

Останалите федерални служители — Гети и двамата шерифи — разработват плана си за през нощта и за по-нататък. Двамата агенти ще останат в колата си на паркинга, единият ще спи, а другият ще стои буден. Другата кола ще заеме позиция в началото на алеята и отново ще има партньори, които ще се редуват да спят. Всеки екип ще разполага с айпад, от който ще има достъп до всички охранителни камери и сензорите за движение.

Дени подава на Мери и мен малко устройство, което прилича на дистанционно за кола, само че има само един червен бутон.

— Натиснете бутона в случай на нужда — поръчва той. — Всички ще влезем веднага.

В случай на нужда. Това би трябвало да ни успокои, но се случва точно обратното. Ще трябва само да натиснем червения бутон, в случай че Уинстън Греъм някак успее да преодолее препятствията и се добере до нас.

В стаята настъпва тишина.

След това се чува звънене, шумно дрънчене на метални зъбни колела. Дени се извръща. Агент Гети изважда оръжието си. Сърцето ми подскача, изтичвам към Мери и я прегръщам.

В това време вратичката на малък часовник, закачен на стената, се отваря. Показва се една птичка и казва: „Ку-ку!“, а след това отново се прибира вътре.

Часът е четири сутринта.

— Божичко — промълвява Гети и прибира оръжието си в кобура.

Всички си поемаме дъх. Птичката не е заплаха. Вероятно има алиби за времето на убийствата.

Ала това показва колко опънати са нервите ни. Че независимо как се убеждаваме колко сме защитени, никой не е напълно сигурен в това.