Невидим

14

Рецепционистка или някаква друга служителка ме посреща в момента, в който излизам от конферентната зала — не е разрешено да се шляеш просто така, — озовавам се в малка чакалня и чета статия в „Таймс“ за затлъстяването на нацията. Без майтап — сега ли стигнахме до този извод?

Вече съм засипана с открития как причината за детското затлъстяване се крие в това, че децата седят и играят на видеоигри, приемат пълни с мазнини детски менюта, захаросани и богати на химикали десерти и безалкохолни напитки, когато Букс се появява пред мен. Вдигам вежди в очакване.

Той се усмихва и клати глава, а след това сключва ръце.

— Утре точно в пет часа имаме среща с Дикинсън в неговия кабинет, за да ни даде нареждания — казва той. — И ние ще ги следваме, Еми.

— Означава ли това, че съм част от този екип?

— Точно това означава. Директорът се съгласи, въпреки възраженията на Дикинсън, разбира се, да помагаш на екипа. Под мой надзор.

— Не ми харесва как звучи това.

— На мен също, Еми. Питам се защо изобщо трябва да го правя.

Личеше си, че е така, по огорченото му изражение. Вероятно му се бе наложило да се бори за мен вътре и би трябвало да съм му благодарна. Предполагам, че съм. Просто не ми е приятно да се отнасят с мен, сякаш имам нужда някой да ме наглежда. Това глупаво място, доминирано от мъже…

— Усмихни се, Еми — казва той. — Защото ако това не ти е по вкуса, просто ще се върна в Александрия и ще продавам книги. А без мен отново ще бъдеш отстранена.

— Не можеш да ми наредиш да се усмихвам, Букс.

Той се разсмива, но не защото съм му забавна, а защото е в добро настроение. Познавам този смях. Това е смехът на очакването, другите му емоции — раздразнение, гняв — са изчезнали.

— Ти си лично заинтересована от това разследване — припомня той. — Не биха разрешили на никой агент да участва в разследване, в което е замесен личен интерес. Не биха позволили на никой агент да разследва смъртта на собствената си сестра…

— Аз не съм агент — отвръщам, без да ми мигне окото, като някоя ученичка. — Аз съм само обикновен разследващ анализатор.

— За твой късмет — отговаря той. — Защото единствената причина да успееш е, че технически само помагаш при разследването. Ще бъдеш част от екипа.

Прав е. Знам, че е прав. Би трябвало да съм щастлива в този момент. Отмятам глава назад, преглъщам — много, много трудно — и поемам дълбоко дъх.

— Ти уреди срещата с Мориарти и нещата се получиха — казвам. — Освен това се пребори да бъда част от екипа. Оценявам всичко това, Харисън. Да.

Мамка му, отново казах „Да“.

Той размахва пръст пред мен.

— Не ме наричай Харисън. Върнах се, защото има вероятност — вероятност! — на бойното поле да съществува сериен убиец, а аз по дефиниция не обичам серийните убийци. Ти си причината изобщо да знаем за него. Ако наистина съществува такава личност, ако всичко това се окаже истина, то аз никога не съм се сблъсквал с подобен човек.

— И ние ще го заловим — добавям.

— Да, ако той съществува, ще го хванем и Джулиъс Дикинсън ще обере лаврите. А ти ще бъдеш доволна от това положение.

Вдигам ръце в знак, че се предавам.

— Стига ми да го хванем — отсичам аз.

Букс ме поглежда внимателно, а после се оттласква от стола си.

— Стига да съществува — добавя той.