Невидим

29

Отново съм в офис сградата на „Рузвелт“ и чаткам по клавиатурата си за още и още информация, а Букс подава глава през вратата.

— Еми и неизменното ѝ влечение към драматичното — подхвърля той. — Имаш ли нещо против да споделиш каква муха бръмчи в главата ти? Не може да се дължи на нещо, което аз съм казал. Заключих единствено, че субектът ни става все по-добър.

— Не беше нужно да казваш друго.

Отмествам поглед към голямата карта на Съединените щати, където звездите, показващи градовете на различните пожари, вече наброяват петдесет и пет. Трийсет и две са червени и отразяват пожарите, започнали преди около година и приключили в началото на януари с пожара на Марта.

— Къде беше първият пожар? — питам.

— Първият… не съм сигурен, че си спомням — признава той. Информацията не се е запечатала в съзнанието му, както в моето.

— Атлантик Бийч, Флорида — подсказвам му. — Осми септември, две хиляди и единайсета. Това е периодът, в който субектът ни кръстосва страната от септември до януари, преди да се върне обратно в Средния запад.

— Добре, и? — пита Букс.

— Откъде можем да бъдем сигурни, че това е първото му убийство?

— Не можем — признава Букс. — Няма гаранция. Но ти не престана да проверяваш за по-стари случаи и не успя да откриеш други пожари, които да съответстват на специфичните характеристики. Една-единствена жертва, открита в спалнята, в която е избухнал пожарът, определен като случайно възникнал…

— Точно така — казвам. — Случайно възникнал. Не съм разглеждала случаите, които не са обявени като случайност, тотално ги пренебрегнах. Те не съответстваха на модела.

— Добре… и?

Продължавам да щракам, но сега ползвам НСДИ, базата данни, до която нямах достъп, докато бях отстранена и работех от дома си. Информацията като че ли танцува по екрана; трябва да внимавам и да не го правя твърде бързо. Когато соковете потекат и информацията е твърде обемна, това заприличва на преследване на съкровище, на гигантски пъзел, а отговорът е някъде там, чака да го открия.

— Е — казвам. — Предположението ти, че става все по-добър, се оказа правилно. Може да не е бил толкова добър в началото на убийствения си поход.

— О. О, разбирам. Може да не е успял да прикрие така добре първия си пожар. Може да са установили, че е палеж.

— Точно така, Букс. Точно затова е добре, че имаме НСДИ, където се докладват палежите и подозрителните пожари.

— Бих се обзаложила, че се е издънил първия път — заявявам. — А може и да не е било само първия.

— И сега какво? Търсиш палежи из страната преди пожара в Атлантик Бийч?

— Не из страната. Предполагаме, че живее някъде в Средния запад, нали така? Ето защо започвам оттам.

Букс стои безмълвен зад мен. Най-накрая се обръщам към него.

— Това е ужасно много работа, Ем. Дори да стесниш границите до Средния запад, трябва да се прегледа цял тон информация. Сега ли възнамеряваш да започнеш? Единайсет часа вечерта е.

— Ще спя, когато умра — отсичам. — Или след като хвана този тип.