Невидим

105

Събуждам се от сън, от кошмара, който ме тласка към прозореца, за да се измъкна от пламъците, погълнали леглото ми. Попивам потта, избила по челото ми, и сядам в леглото. Кафе. Подушвам приятния аромат на кафе.

Излизам от стаята си и минавам покрай вратата на Мери. Тя е притворена, но не плътно затворена. Мярвам я седнала, затова потропвам на вратата и я отварям.

На нощното шкафче до леглото ѝ са подредени шишенца с лекарства, които ѝ е предписал лекарят. Предвид факта, че може да ѝ се наложи да прекара известно време в уединение, дали са ѝ достатъчно лекарства за няколко месеца. Има таблетки за болките, успокоителни и такива за сън.

Седнала е в леглото и се е облегнала на надигнатите възглавници с опънати крака, а между тях има нещо. Нещо, над което се е надвесила втренчено — поне докато не ме вижда.

Щом ме забелязва, изправя се. Лицето ѝ е подуто, както и вчера, а може и повече, и също така лишено от цвят.

— Не исках да те притеснявам — отмествам поглед към предмета и виждам, че е дълъг и цилиндричен. Не е някое от шишенцата с предписаните ѝ лекарства. Това е алкохол. По-точно бутилка водка „Грей Гуз“.

— Не съм пила — бързо казва тя.

— Но го обмисляш.

Известно време не казва нищо, извърнала глава встрани от мен. След малко решавам, че просто ме чака да си отида.

— Просто — не знам дали мога да го направя — промълвява. — Дори нямам желание да отворя очи и да посрещна деня. Преодолях толкова много и бях ужасно горда. Само че това. Това? — Тя отнесено поклаща глава. — Наистина се интересувах от него — казва. — Знам, че звучи безумно, но…

— Не е безумно, Мери…

— Не стига, че изгубих първия мъж, когото мислех за свестен и почтен, но на всичкото отгоре трябва да живея в страх, че мога да бъда осакатена и измъчвана, с пълното съзнание, че съм абсолютна глупачка, затова че допуснах този човек в живота си, че не забелязах…

— Мери, недей…

— И знаеш ли още какво? — показва ми бутилката. — Изпивам тази бутилка и няма да ми се налага да мисля изобщо за това. Изобщо.

Приближавам се и сядам на леглото срещу нея.

— Такава неудачница съм! — проплаква тя. — Как се влюбваш в сериен убиец? — Тя покрива лицето си с ръце.

Слагам ръка върху нейната и я оставям да говори. След малко тя поема дълбоко дъх и простенва.

— Знаеш ли, през целия си живот съм се чувствала като неудачница — казвам. — Със сестра ми Марта бяхме близначки. Въпреки това тя беше много по-хубава от мен. Приличаше на майка ми. По-красива, по-забавна, по-популярна. Аз бях длъгнеста, заровена в книгите, наизустявах квадратни корени и се хвърлях в каузи, посветени на околната среда и жестокостта срещу животни, докато тя беше в отбора на мажоретките и член на ученическия съвет. Винаги съм възприемала себе си като грешка. Като нискокачествен остатъчен продукт. Като загнил плод за боклука.

Мери вперва поглед в мен, а след това отпуска ръце.

— На мен не ми приличаш на неудачница. Нито, като виждам, агент Букман те мисли за такава.

— Е — вдигам длани. — Добра съм. Научих се да се справям с това. Но винаги ужасно много съм ревнувала от Марта. А тя беше толкова мила с мен. Това е наистина ненормално. Марта много ме обичаше. Пред нищо не би се спряла за мен. А аз ѝ отвърнах единствено със завистта си. Сега бих направила всичко… — Поклащам глава и поемам дълбоко въздух. — Искам да кажа, че си неудачница само в собствените си очи, Мери. Не си такава. Преодоляла си невероятни трудности. Ще преодолееш и тази.

Тя ме поглежда с благодарно изражение. Зад атлетичното тяло се крият години, които тази самотна жена е посветила на упражнения, преодоляла е зависимостта си с високо вдигната глава, но не е успяла да открие любовта. В случая с Уинстън Греъм е мислела, че я е открила само за да научи ужасни неща за него. Дали ще се възстанови от това, както го е постигнала след алкохолизма?

— Ела с мен — протягам ръка. — Да си вземем по едно кафе и да излезем на верандата. Денят изглежда прекрасен. Бутилката още ще бъде тук, ако я искаш след това.

Тя хваща ръката ми и ставаме от леглото. Когато тя се изправя, показва се едно бяло плюшено мече.

— Кое е приятелчето ти? — питам.

— О, то си беше тук — отвръща тя. — Но аз имах бяло мече като малка. Носех го навсякъде със себе си. Знаеш ли как го наричах? Бял мечо.

— Много оригинално — коментирам.

Тя се разсмива, а това е добро начало.

— Един ден го забравих в пазарската количка в магазина. Повече не го видях. Бях неутешима с дни. В продължение на цяла година всеки път, когато ходех в супермаркета, търсех Бял мечо. Накарах баща ми да пита управителя дали някой не го е открил. Измислих си истински сюжет как някое мило момиченце го е намерило и го е завело в хубавия си дом.

— Това си е истинска трагедия. — Хващам я под ръка. — Е, аз не съм Бял мечо, но ще ти бъда приятелка завинаги.

— Наистина ли? — пита тя предпазливо.

— Обещавам — казвам. — Като неудачница на неудачница.