Невидим

85

— Не мърдайте — казва парамедикът.

— Добре съм. Беше само одраскване.

— Имате сътресение и бузата ви трябва да се зашие.

Слънцето се е скрило и тъмнината започва да оцветява небето. Минали са шест часа от взривовете. Парамедиците отдавна са откарали най-сериозно пострадалите в шокови зали. На външния паркинг на „Форд Фийлд“ са останали съвсем малко цивилни и сега той е пълен с автомобили на Национална сигурност, ФБР, щатските шерифи, както и с коли на различни медии, а над нас кръжат новинарски хеликоптери. Експлозия по време на футболен мач на НФЛ не може да остане незабелязана дълго време.

Очевидно е имало осем експлозии, всяка от които е възникнала секунди след предишната, в южната част на стадиона. Казват ми, че бомбите сами по себе си не били толкова мощни, но били поставени на стратегически места в претъпкани кошчета за боклук, където акустиката максимално да засили звука от взривовете и в търговската зона, и в самия стадион, включително и на вход A, където бях разпределена.

Запалянковците не изчакаха обяснения, след като чуха гърмежите; не се замислиха за разликата между мощна пиротехника и бомба на терористи. След отминаването на експлозиите последва неистово бягство към изходите, което никой — дори ФБР — не би могъл да предотврати. Дори някой да беше в състояние да възпре тълпата, протоколът не би го допуснал. Процедурата по евакуация изисква всички врати да бъдат отворени, за да могат хората да си тръгнат. Буквално трябваше да пуснем цялата публика да си отиде. В тези първи минути за всички това беше терористична атака.

Букс и останалите от екипа направиха всичко възможно да потушат хаоса, но той беше твърде голям. Хората скачаха в колите си и потегляха, преди да сме успели да се ориентираме.

Букс идва при мен и слага ръка на рамото ми.

— Имаш късмет, че тъпанчетата ти не са спукани — успокоява ме, макар първоначално да си мислех, че се е случило точно това. — Била си точно до кошчето, в което се е детонирал М-80.

Предпазливо докосвам превръзката на бузата си.

— М… какво?

— Били са М-80 — обяснява той. — Първоначално са използвани като военни експлозиви. Били са забранени за обществена продажба през шейсетте, но хората продължават да ги купуват нелегално. По дяволите, струва ми се, че и аз залагах такива като дете. Адски шумни са. Поне четирийсет-петдесет пъти по-шумни от тези, които можеш да купиш законно.

Скачам от задната част на линейката и изчаквам малко, докато възстановя равновесието си.

— Как е успял да внесе експлозиви на стадиона? — питам.

— О, лесно е, Ем. — Букс раздалечава палеца и показалеца си на около два сантиметра и половина. — Те са горе-долу толкова големи и не съдържат метал.

— Ами детонаторът?

— Трябва да е ползвал детонатор с дистанционно. Продават се във всеки магазин за фойерверки.

Страхотно. Направо страхотно.

— Очаквал ни е — проронвам.

Букс стисва устни.

— В медиите не оповестиха нищо, което го свързва с футболните мачове. Но той е умен. Това ни е ясно. Предполагам, че е било предпазна мярка от негова страна. Щом те е видял, разбрал е, че ще има нужда от път за бягство. Затова го е използвал.

Въздъхвам. Както винаги ние играем на дама, но субектът ни е разигравал партия шах.

— Никой не е загинал, нали? — питам, моля се.

— До момента не. Има сериозно пострадали в суматохата около изходите. Никога не съм виждал толкова много хора така уплашени. — Погледът му става зареян; след това се отърсва от спомена. — Взривовете не са наранили друг, освен онези, застанали непосредствено до кошчетата за боклук като теб. Проблемът идва от паниката, възникнала след това. Казват, че имало стотици със счупени кости, смазани ребра, всякакви натъртвания и ожулвания, но до този момент няма жертви.

Слава богу за това. Първата добра новина този ден.

Букс държи рисунката на полицейския художник, направена по описанието, което дадох. Гъста тъмна коса, гъста брада, масивни очила, шапка на „Лайънс“, армейско яке с вдигната яка.

— Очевидно е дегизировка — казвам. — Въпреки това точно така изглеждаше.

— Добре. Тогава да видим дали ще можем да го открием на видеомониторите как влиза в стадиона днес — отвръща той. — След това ще видим къде е седял и ще се движим отзад напред.

— Да го направим — съгласявам се. — Трябва да присъствам. Все пак точно аз го видях.

— Налага се да отидеш в болницата, Ем.

Освобождавам се нервно от него.

— Добре съм.

— Не, Емили Джийн. Ще отидеш в болницата. Трябва поне да те зашият. Това е заповед.

Втренчвам се в него и той мига пръв. Никой от нас няма да се преструва, че той може да ми нареди каквото и да било.

— Харисън Букман, заведи ме пред видеомонитора на мига — настоявам. — Иначе на теб ще са ти нужни шевове.