Невидим

15

Здравейте, ученици. Възразявате ли да ви наричам ученици? Предполагам, че слушате това, защото искате да научите нещо, и като казвам да научите, нямам предвид единствено да научите нещо за мен — минало, мотивация и пр. — но и да научите нещо от мен. Може би не всеки от вас. Някои просто страдат от патологично любопитство, обичат да надничат в „един ден от живота“, както когато забавяте колата, за да видите катастрофа с надеждата, че ще зърнете обляно в кръв чело или някой крайник на асфалта, някоя откъсната ръка. Но твърдо вярвам, че част от вас имат много по-голямо желание да научат не как, а защо го върша.

Искате да разберете дали и вие можете да го направите.

Имам добри новини: можете! И аз ще би покажа как.

Сега ще вляза вътре. Изглежда, ще вали. Вътре ще говоря малко по-силно и се надявам да ме чувате на фона на врявата, защото това място наистина започва да се пълни.

За ваша информация, в случай че се чудите как ви говоря сред тълпа от хора, диктофонът ми прилича на смартфон, така че го държа до ухото си и говоря откъм микрофона, сякаш разговарям с приятел. Стига да се държа достатъчно убедително — от време на време да спирам, за да може моят приятел фантом да каже нещо, пускам откъслечни изречения като „Какво?“ или „Сега чуваш ли ме?“, или пък сбърчвам лице, вдигам ръка към ухото си и се съсредоточавам, — никой няма да се усъмни, че говоря по телефона.

Сега например си проправям път през тълпата, която започва да се събира в този бар, и се намирам на по-малко от метър от един тип, който изглежда доста напрегнат, мускулест, късо подстриган, с два номера по-малка тениска, и знам, че мога да кажа каквото си искам за него, без да му мигне окото, заради начина, по който говоря, и факта, че държа електронно устройство до ухото си. Ето, ще ви покажа. Иска ми се да остана за няколко минути насаме с този приятен джентълмен, за да мога да забия шиш за лед в ухото му и да притискам, докато чуя трошене, а след това ми се ще да запаля трупа му с керосин и горелка. А нямаш и най-малка представа, че говоря за теб, нали така, приятел?

Какво? Чуваш ли ме… чуваш ли ме сега? Така… по-добре ли е така? Добре ли ме чуваш?

Виждате ли, фасулска работа. Точно това е нещо, което искам да ви накарам да постигнете, към което постоянно се връщам: какво то и да правите в преследване на целта си, винаги трябва да бъдете убедителни. Имам предвид да останете достоверни през цялото време, от начало до край, да вложите цялата си енергия и ентусиазъм във всичко, което предприемате. Може да бъде нещо голямо или съвсем незначителна подробност. Обикновено точно незначителните подробности ви изкарват от равновесие, когато трябва да сте най-внимателни.

Сега вземете за пример мен и телефона ми: когато приключа срещата си с вас, мога просто да пусна диктофона, за който се преструвам, че е телефон, в джоба си, без да правя някое от обичайните неща при завършване на телефонен разговор — да кажа довиждане, да натисна бутон или да изкрещя в телефона, в случай че връзката е прекъснала, а после да си придам озадачен и ядосан вид и да поклатя глава. С други думи, мога да зарежа хитростите и просто да прибера диктофона в джоба си.

Ами ако по някаква причина някой ме гледа? Ами ако някой със значка от вътрешната страна на якето си следи записите от охранителните камери в заведението след време в търсене на някаква нередност? Не е много вероятно, уверявам ви, но ако все пак се случи? Тогава ще ме видят да се движа из бара с вид, че говоря по телефона, а след това просто го мушвам в джоба си. Ще разберат, че в това се крие измама. Ще се набия на очи. А вие не искате да се набивате на очи. Това е — обърнете внимание — последното нещо, което ви е нужно.

Ето защо ще се постарая, когато изваждам диктофона, за да си поговоря с вас някъде, където има вероятност да бъда забелязан, да кажа: „Ало? Здравей, как си?“ или нещо подобно. А щом сеансът ми с вас приключи, ще последва: „Доскоро. Чао.“. Или нещо друго, а след това ще натисна бутон, за да имитирам изключване на телефона. Просто го разберете, за да не оплетете конците.

Това е важно, защото очаквам, че има вероятност — просто вероятност — полицията да прегледа записите от камерите в този бар тази вечер, щом стане ясно, че това е последното място, където Къртис Валънтайн е бил забелязан жив. Това е той, ето го там в ъгъла, мъжът с конската опашка и шкембенце, с черна риза и сини джинси, навел глава към чашата с разпенената си бира, който премества тежестта на тялото си по странен начин от единия крак на другия. Той се занимава с поддръжка на уебстраници от дома си, нарекъл е услугата си „Образ на идеалния дизайн“. Разбрах това от фейсбук. Изглежда свестен човек. Прецених го от разговора си по телефона с него вчера, когато си уговорихме среща за по бира в местната кръчма.

Добре, забеляза ме. Никога не сме се срещали, но той предполага, че има среща точно с мен заради начина, по който се оглеждам.

— Къртис? Здравей, как си? Радвам се да се запознаем лично. Изчакай секунда да приключа телефонния разговор!

Добре, ученици, трябва да вървя. Доскоро. Чао!

Извинявам се на Къртис. Чудесно е, че най-после се виждаме очи в очи…

(Край)