Невидим

96

Влизам в къщата и застивам за миг, но нищо не се случва. Няма експлозия. Няма изстрели.

Мигновено поглеждам към пода — дървена настилка в преддверието и коридора. В коридора виждам кървави следи, които завиват зад ъгъла.

— Мери Лейни! — провиквам се и тръгвам по кървавата следа, като се придържам към едната стена, за да не стъпя в кръвта и да замърся местопрестъплението. — ФБР!

Стигам до малка тоалетна в края на коридора. Кървавата следа води до спалня с груб стар килим и вехти мебели. Следата спира пред вратата.

Мазето.

Отварям вратата.

— Мери Лейни! — провиквам се към тъмното мазе.

Плъзвам ръка по стената и откривам електрически ключ. Щраквам го, но нищо не се случва. Под мен няма нищо друго, освен необятна тъмнина. Изваждам айфона си, включвам фенерчето и тръгвам надолу, следвайки светлинния лъч. Има десетина дървени стъпала и парапет. Долу виждам само стълбищна площадка.

— Мери Лейни! — провиквам се.

Поемам надолу по стълбите, колкото мога по-бързо, с пълното съзнание, че може да е заложен капан или да пропаднат под мен, но нямам избор.

Идвам, Марта, тук съм, ще ти помогна, само ми дай шанс, само почакай, моля те, не умирай, моля те, върни се при мен.

Движа мъничкия си източник на светлина напред-назад и се ослушвам да чуя нещо.

— Мери — промълвявам вече с разтреперан глас, щом стигам до последното стъпало, а после и до пода на мазето.

В този момент чувам леко прокашляне, единично тихо ехо някъде от дясната ми страна.

Извръщам се и започвам да насочвам светлината наслуки, а пулсът ми препуска. Нищо, не виждам нищо, освен един гардероб и…

Подскачам, щом светлинният лъч приближава до пода — силует, неподвижна фигура, нещо, някой, проснат по корем на пода.

Като че ли е жена, ако съдя по дългата коса, разстлана по земята. Но къде са носът, очите и…

— О, господи — промърморвам, приближавам се и фиксирам малкия лъч жълта светлина върху нея. Лицето ѝ е окървавено и лилаво, очите ѝ са затворени от отоци, носът ѝ е изкривен на една страна, устата ѝ е размазана.

Навеждам се долу към нея. Тялото ѝ се надига и отпуска, дрезгаво хрипти.

Докосвам рамото ѝ, а тя трепва. Премествам светлината към тялото ѝ — окървавена бяла риза и сини джинси. С неопитното си око забелязвам, че кръвта е на пръски; изглежда не е пронизана или простреляна — бита е жестоко по лицето, но не и по тялото.

— Мери? Аз съм от ФБР. Вече си в безопасност, миличка.

Над мен се чува тропот от стъпки от пристигането на кавалерията, ФБР изпраща хората си.

Главата на Мери помръдва едва забележимо.

— Знаеш ли къде е той, Мери? — питам. — Няма нищо — успокоявам я, когато не ми отговаря. Нежно разтривам рамото ѝ. — Ще ти помогнем.

Тропането вече се чува от стълбите на мазето и светлината се засилва от фенерчетата с променлив лъч, които използват агентите.

— Трябва ни лекар! — обръщам се към тях. Понечвам да се надигна, за да се покажа на агентите, но Мери вдига ръка и хваща моята. Слагам и двете си ръце в нейните и навеждам глава към лицето ѝ.

— Не ме… оставяй — прошепва тя.

— Няма, миличка, обещавам — промълвявам със сподавен глас, а очите ми се пълнят със сълзи. — Тук съм. Няма да позволя повече никой да те нарани.

Мери започва да се тресе бясно, а от гърлото ѝ се надига пронизителен вой. Слагам едната си ръка на гърба ѝ, подлагам дланта си под брадичката ѝ и я люлея, докато агентите от екипа за освобождаване на заложници щурмуват мазето с лъчове светлина и оръжия колкото за цяла армия.

— Всичко ще бъде наред — изричам с убеденост, каквато не изпитвам. — Той вече не може да те нарани.