Невидим

63

Седя пред екрана си и прехвърлям данните от проверката, но се разсейвам, очите ми се затварят, а гърбът и вратът ми са напълно сковани. Отказвам да погледна към часовника на стената, тъй като знам, че всеки момент малката стрелка ще застане на осем, а голямата на дванайсет. Знам, че пътната блокада продължава вече десети час.

— Още един час — проговарям на Букс в микрофона, закрепен за слушалките ми.

— Каза това и преди един час — отвръща в ухото ми той.

— Още един час.

Първоначално бяхме планирали да прекратим блокадата в осем часа сутринта източно часово време, тоест седем часа в Чикаго. Аз настоях да го удължим до девет часа източно стандартно време, а вече е почти толкова.

— Трафикът дори не е натоварен — възразявам. Събрала се е малка колона от коли на път от Роуд Айлънд за Кънектикът, но не може да се нарече задръстване. — Неделя сутрин е. Не създаваме кой знае какво затруднение за хората.

— Не можем да продължаваме вечно, Еми.

— Разбира се, че можем. Ние сме от ФБР.

Пауза. Може би съм извоювала още един час. Трябва да мине през пътната блокада рано или късно, казвам си. Трябва. Макар част от мен да признава, че има вероятност да съм сбъркала.

— Не, отзовавам ги — отсича Букс, сякаш обявява час на смъртта.

— Не! Моля те — само още един…

— Не се приема. Скоро ще ти се обадя.

— Букс! — крещя, но без резултат. Букс е прекъснал връзката. Знае какво означава да спори с мен. Правилно е преценил, че е по-добре да ми затвори.

— По дяволите! — Свалям слушалките със замах и ги хвърлям на бюрото. Изправям се на крака и пареща, режеща болка пронизва гръбнака ми. Погледът ми се замъглява от взирането в екрана цяла нощ. Да си призная, мозъкът ми се е изпържил.

Излизам в коридора и се отправям към „военната зала“, преустроена конферентна зала, от която е изнесена дългата маса и осем анализатори работят по случая ни. Пристигнаха в седем тази сутрин и обработват информацията за хората, проверени на блокадата, общо повече от петстотин бели мъже.

Замаяна съм, а реакциите ми са забавени. Чувам оживен разговор, а след това смях — смях! — и забързвам крачка към стаята.

Вътре двама от анализаторите стоят прави и правят някаква смешка, глупав танц или нещо подобно. Щом ме виждат, всички насочват вниманието си към мен, спират да се усмихват и настъпва неловко мълчание. Оглеждам ги един по един, седем нови анализатори плюс Софи Таламас. Чувствам се като лишен от чувство за хумор родител, който е нахлул по време на парти с преспиване, учител, влетял в шумна класна стая, и това никак не ми се нрави, но не успявам да се въздържа.

— Мъжът, когото преследваме — изричам бавно с треперещ глас, — скалпира жертвите си, докато са още живи. Разбирате това, нали? Изгаря плътта по телата им, докато са още живи. Прекъснете ме, ако съм казала нещо смешно!

Всички приковават погледи в земята. Софи заговаря:

— Просто изпускаме парата, Еми. Всички работят много усилено.

— Всички не работят достатъчно усилено — отвръщам. — Той е тук — настоявам и посочвам един от екраните на лаптопите. — Някъде в тази информация, в кръстосаните данни, с които още не сме готови, в някоя база данни, в някой блог, социална мрежа или уебсайт се намира нашият субект. От нас зависи да го открием, хора. От всички вас в тази стая. Той няма да ни остави пръстов отпечатък, който някой от суперагентите ни да открие. Няма да изпусне портфейла си, докато си тръгва от местопрестъплението, или да се спъне и да си счупи крака на излизане от къщата на онзи, когото е изтезавал. Няма да бъде забелязан от любопитен съсед. Няма да го открие някой от оперативните агенти. Това ще бъдем ние, някой в тази стая, разследващите анализатори. Точно затова се хванете за работа, хора, и ми покажете първокласна игра, защото този нещастник ни се измъкна за още една седмица!

Изхвърчам от стаята и се насочвам към асансьора, подгонена от нуждата да взема душ и нещо за хапване, преди да продължа. Чак когато излизам на чист въздух, си давам сметка, че ключовете за колата са на бюрото в кабинета ми.