Невидим

64

Връщам се в кабинета си и заварвам Софи Таламас, която държи ключовете ми.

— Май забрави това — казва тя.

Дръпвам ги от ръката ѝ.

— Нямаше право да ни говориш така, Еми. Тези хора се убиват за теб. Те са най-нископлатените кадри в цялото Бюро и въпреки това работят по петнайсет часа на ден, тук са в седем сутринта в неделя…

— Хей, знаеш ли какво, Софи? — вдигам ръце. — Щом искаш работа от девет до пет, върви да работиш във веригата „Севън-Илевън“ или на друго подобно място. Ние се опитваме да заловим чудовище. Това понякога изисква допълнителни усилия.

— Мисля, че сме единодушни по този въпрос.

— Така ли? Чудесно. — Запътвам се към вратата.

— Не сме приключили — казва Софи.

Спирам и се обръщам.

— Какво каза?

Софи, с нейната копринена коса, опъната нагоре в модерна ежедневна прическа, прилепнали джинси, красива плетена блуза и изваяни черти, се перчи пред мен. Когато някой толкова привлекателен се разгневи, лицето му всъщност не погрознява — предимствата ѝ по-скоро се подчертаха, очите ѝ станаха малко по-блестящи, а руменината на бузите ѝ се засили.

— Двете с теб имаме проблем, Еми, нали така? Ти и аз.

Поемам си въздух и задържам ръката си.

— Просто си върши работата, Софи и…

— Аз върша работата си. Работя здраво като всеки друг. Какъв е проблемът ни? Гледаш ме накриво от момента, в който се появих.

— Искам да бъдеш концентрирана — отвръщам. — Нужно ми е да се концентрираш в този случай, нищо повече.

— Не спя с него, Еми.

Отскачам назад, едва не падам от този коментар. Софи скръства ръце и не казва нищо повече, оставя тази реплика да се рее между нас. Може много да се говори и размишлява върху думите ѝ, и то не е никак добро. Фактът, че изобщо е наясно с проблема, означава, че съм направила нещо — жест, физиономия, каквото и да е, — за да покажа, че има проблем, поне в нейните очи. Факт е, че се чувства достатъчно удобно в отношенията си с Букс, за да не изпитва притеснение да направи подобно изказване. Факт е, че държи да чуя това от нея, че изобщо обсъждаме подобен въпрос, след като на свобода вилнее зъл социопат…

— Истина е — продължава да настоява тя. — Букс винаги се е отнасял много добре с мен, подкрепял ме е. Ние сме приятели, но нищо повече.

Не мога да отрека, че в този момент ме обзема прилив на облекчение, но го потискам на мига, защото това е моят специалитет, не е ли така? Да се отдръпвам, да се затварям в себе си. Чувствата ми към Букс (ако изобщо съществуват такива, някакви остатъци от чувства, първично сексуално привличане, нищо повече) не са от значение, защото съм в състояние да ги изместя, за да се съсредоточа върху разследването. Чувството за загубата на Марта не е от значение, защото мога да изместя и него. Щраквам върху всички подобни чувства и ги завличам в кошчето за боклук в съзнанието си, там, където е мястото им.

Аз съм момиче, застанало сред торнадо, но се преструвам, че дори не полъхва, че мога да разчленя емоциите си, да изключа сърцето и да прехвърля енергията към мозъка си, че мога да съм момиче, което се интересува само от данни, следи, загадки и забравя всичко човешко.

Ще имам време да бъда човек по-късно. „По-късно“ е един от любимите ми изрази.

— Върши си работата — прошепвам на Софи. — Единствено това ме интересува.